Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raising Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)

Издание:

Издателство НСМ Медиа, 2006

Художник: Николай Цачев, 2006

История

  1. —Добавяне

24.

Серена крачеше напред-назад из огромната геодезична звездна камера, очаквайки завръщането на Конрад. Нещо се беше объркало. Усещаше го дори и във въздуха. Чувстваше го и в костите си. Беше се случило нещо мащабно. Нещо изначално. Стомахът й се бунтуваше от празнота, както ставаше, когато часове наред не хапваше нищо и караше само на кафе. Защо не бе послушала интуицията си, защо не прояви по-голяма настойчивост пред Конрад?! Защо не се опита да забави генерал Йейтс още мъничко?!

Докато крачеше и обмисляше ситуацията, погледът й падна върху празния олтар в центъра на залата. Побиха я тръпки. В един кошмарен миг той се бе разтворил като дверите на ада, за да изпепели полковник Кович и да погълне генерал Йейтс.

Да, това сигурно бе някаква геотермална клапа, която е в състояние да черпи топлина от недрата на Земята и да обуздава енергията й. В крайна сметка най-високотехнологичните горивни клетки, измислени от инженерите, генерираха вторичните продукти на топлината и на водата. А тази пирамида със сигурност разполагаше и с двете.

Повече от ясно бе, че П4 следва предварително заложените й инструкции, закодирани от нейните строители които и да бяха те. И със сигурност бе предназначена да породи някакъв глобален катаклизъм, освен, ако човечеството не съумее да достигне до своя „най-благороден момент“, с който да оправдае съществуванието си.

Серена се огледа, после бръкна в раницата си и извади оттам скиптъра на Озирис. Вдигна блестящия обелиск в ръцете си. Поради някаква неясна и на самата нея причина бе излъгала Конрад и не му каза, че обелискът е в нея.

Приближи се към празния олтар и постави скиптъра в кръглата му основа. Долови боботене, а геодезичният звезден купол се завъртя. Опита се да върне небесата така, както бяха, преди Конрад да извади обелиска. Въртенето спря и тя зачака. Нищо не се случи. Очевидно направеното от Конрад не можеше да бъде върнато назад. Дотук с почтеността й. Очевидно и тя бе точно толкова „достойна“, колкото и той.

Извади обелиска от олтара. Стената зад гърба й се разтресе. Обърна се и видя как четирите врати на камерата започнаха да се отварят една след друга.

За един дълъг миг Серена се закова на място, чудейки се какво да направи. Погледна към обелиска в ръцете си. Нещо в него като че ли се бе променило. Да! Страната с четирите слънца бе доста по-различна от преди. Сега там вече имаше не четири, а шест слънца, като Шестото Слънце беше най-голямото. Най-лошите й страхове се сбъдваха изгряваше нова ера. Нова ера, което означаваше, че наближава и краят на старата!

Не се беше променил обаче надписът, който твърдеше, че скиптърът на Озирис принадлежи на светилището на Първото слънце. Постепенно тя осъзна, че наблизо трябва да има и друга постройка като П4 — монумент в памет на някаква епоха във времето. Щом П4 бе пирамидата на Четвъртото Слънце, то тогава светилището на Първото Слънце трябва да е било построено през Първото Време или Битието. И ако Конрад все пак е прав, то тогава Битието би трябвало да бъде именно този „най-достоен момент“, тъй като в началото Бог е погледнал сътвореното от него и е казал, че е добро.

Стигна до заключението, че на всяка цена трябва да открие това светилище на Първото Слънце и неговата тайна. И тогава ще може да върне звездната камера на най-достойния момент за човечеството и да сложи край на всичко, чието начало Конрад бе поставил.

Но къде е това светилище и как ще го познае? Конрад сигурно ще се досети. Серена се приближи до квадратното петно слънчева светлина под южната шахта и проследи с поглед въжето му, което се виеше нагоре. В другия край забеляза проблясъкът на дневната светлина. Защо се бави толкова?

Серена се обърна и огледа празната камера. На пода зърна раницата на Йейтс. Вече я бе претършувала обстойно, но сега забеляза, че в задната й страна нещо не е наред. Вгледа се и видя, че вътре бе пришито нещо плоско. Извади нож и разкъса гърба й. Вътре откри прегънати листове хартия. Като че ли представляваха планове на нещо като колона. А после, най-неочаквано, разпозна в „колоната“ обелиска.

Да, както и можеше да се предполага, американците са знаели много повече за това място, отколкото призна генералът. Очевидно той е разполагал с този план, много преди да навлязат в П4, както и преди да открият обелиска. И по някакъв начин Йейтс е бил наясно, че скиптърът на Озирис е тук, много преди да попаднат на него.

Но имаше и друго. Преди да дойде в съзнание, Конрад бе промърморил нещо — нещо, което оттогава насам не спираше да човърка съзнанието й. Звучеше като стенание от болка. Но в структурата и синтаксиса на фразата, както и в звученето й, имаше нещо, което й се стори странно познато. Серена постепенно си даде сметка, че Конрад е викал на помощ майка си, но на някакъв език от предаймарския период. Език, който този Конрад, когото тя познаваше, нямаше как да знае.

По гръбнака й премина хладна тръпка. Може би Конрад в крайна сметка наистина е атлант! Или пък тя полудява.

Взе отново обелиска и го сравни със скицата върху листа на Йейтс. Изглеждаха напълно идентични, с изключение на изображенията, които както току-що Серена бе установила, имаха способността да се променят.

Отвори раницата си и извади термоса с кафе. Започна да върти външната му бутилка, докато се отключи, а после се измъкна като ножница на меч. Серена зави листа на генерала около вътрешната бутилка, а после я върна във външната и отново я завъртя, докато двете части на термоса се заключиха. На това великолепно скривалище тя бе разчитала неведнъж и два пъти по време на своите пътешествия. Накрая върна термоса в раницата.

Погледна обратно към южната шахта, като си каза, че не трябва да тръгва без Конрад. От друга страна обаче той отсъстваше вече прекалено дълго. Погледна към отворените врати. Писна й да чака. А и можеше ли да бъде сигурна в лоялността му? Имаше ли гаранции накъде ще го отведе пътят на неговото себепознание? Сега вече тя бе напълно наясно с онова, което е длъжна да стори. Трябваше да отнесе скиптъра в светилището на Първото Слънце. Надяваше се, че там ще открие така наречената тайна на Първото Време, която по някакъв начин ще й подскаже как да спре онова, което вече бе започнало да се случва.

Що се отнася до Конрад, повече от ясно беше, че не можеше да му вярва. Така, както не можеше да вярва и на Йейтс. И ако зависеше от нея, не би се доверила дори и на папата, а също и на Бога. Как може да позволи подобно нещо да се случи, при това пак?! В мисълта й изплува момиченцето в леда. Как да забрави лицето й? Това вече се беше случвало и Бог като нищо, ще позволи отново да се случи. Но тя не можеше да го позволи.

Серена постави обелиска обратно в раницата си, метна я на рамо и пристъпи към една от отворените врати. Тунелът я отведе към разклонение в дъното на голямата галерия. Тя избра средния път, който я изведе от пределите на П4.

Когато Серена излезе от мрачната вътрешност на пирамидата и попадна под светлината на деня, й се стори, че днес слънцето е по-ярко от когато и да било. Беше горещо, но с онази суха горещина, която много й харесваше.

След около минута, когато очите й привикнаха със светлината, тя постепенно осъзна, че стои в центъра на някакъв град на дъното на огромен кратер. В далечината се издигаха високи стени от лед, които представляваха забележителен фон на този фантастичен спектакъл от пирамиди, обелиски, храмове и водни пътища. А отнякъде се долавяше и тътена на водопад.

Серена затвори очи и си пое дълбоко дъх. Приливът на свеж, богат на кислород въздух, я замая. Както и фактът, че пред краката й се простираше археологически терен, за чието проучване вероятно щяха да бъдат необходими векове. И хиляда живота нямаше да й стигнат, за да разгадае загадките на този град.

Да не говорим пък, че това откритие променяше абсолютно всичко в човешката история!

Продължаваше да стои със затворени очи. Внезапно й се стори, че дочува кучешки лай. Странно. Укори се, че в подобен момент би трябвало да се моли, да се вслуша в себе си за наставленията на Светия дух или за напътствията на Бога. Ала единственото, което чуваше, бе този лай, който ставаше все по-силен и по-дразнещ. Най-сетне си наложи да отвори очи.

Към нея се носеше в тръс Нимрод — хъскито на генерала.

— Ела тук, момче! — извика го тя.

Нимрод се втурна в обятията й и я близна радостно по лицето.

— Добре ли си? — попита го тя. — А другите добре ли са?

Нимрод автоматично се обърна и се засили в противоположната посока. Отвреме навреме спираше и поглеждаше назад.

— Искаш да дойда с теб ли?

Нимрод излая и продължи да бяга. Този път не погледна назад.

Серена тръгна след него. Вървяха около половин час по протежение на нещо, което като че ли беше главният воден канал на този град. Наоколо нямаше нищо, което да подскаже, че някой някога е живял тук. Никакви улици. Само водни канали. Някои пълни догоре с кристално чиста вода, други — сухи. Земята наоколо също беше суха и гола. Никаква растителност, абсолютно нищо. Може пък след няколко дена всичко щеше да се промени.

Серена предположи, че жилищните сгради се намират в предградията, които все още бяха скрити под леда. Въпреки студеното си величие обаче тези монументи й напомняха за града от изоставени нефтени сонди, разположен на брега на Каспийско море, който веднъж беше посетила в бившия Съветски съюз — километри наред ръждясали тръби, между които можеш да се разхождаш с камион, и призрачни останки от пречиствателни съоръжения, които се издигаха като камари боклуци чак до хоризонта.

Освен това имаше неприятното усещане, че я наблюдават, макар да знаеше, че това е абсурдно. Наоколо нямаше жива душа, която да я наблюдава. От друга страна обаче Нимрод бе тук. Защо да няма и хора? Отвреме навреме губеше от поглед кучето, но се стараеше да се ръководи по лая му. А после лаят се засили и тя осъзна, че животното я чака, за да й покаже нещо.

Когато се приближи, зърна размазан „Хаглунд“ на брега на водния канал. Задната кабина беше напълно разтрошена, но предната изглеждаше непокътната.

Серена се приближи до страничната врата, която беше леко открехната, и я отвори. Дръпна се уплашено, защото в краката й веднага се свлече безжизненото тяло на полковник О’Дел. Трупът му беше целият в кръв. Нимрод го подуши и изскимтя.

Горкият О’Дел! Като че ли ще трябва да го погребе. Да го остави така би било нечовешко. Но първо се налагаше да провери дали радиостанцията му работи и дали във всъдехода няма храна и вода. Колкото и да не й беше приятно да си признае, особено с този труп на земята до нея, но тя умираше от глад.

Качи се в кабината и започна да претърсва за някакви сателитни телефони, оръжия, хранителни запаси — каквото и да е. Но тук нямаше абсолютно нищо, като изключим една-единствена резервна торбичка готова храна и късовълново радио.

Серена разкъса торбичката с храна. Нимрод даде да се разбере, че той също очаква своя дял, като застана в подножието на кабината и заскимтя.

— Добре де! — кимна му Серена. — Хайде, ела!

Двамата си разделиха храната. Но колкото повече дъвчеше, толкова повече тя си даваше сметка, че онова, за което всъщност беше гладна, са някакви новини. Хвърли поглед към радиото, като се запита дали изобщо работи, макар че, колкото и да е странно, предпочиташе да не е така.

Неспособна да издържа повече на напрежението, тя включи радиото. Работеше. Когато усили звука, статичните шумове също се усилиха. Затърси честотата на Би Би Си. Накрая я откри и до слуха й достигна изпълненият с едва стаено напрежение глас на говорителя:

„В момента се извършва масова евакуация на всички крайбрежни градове на Съединените щати. Федералното правителство съобщава, че предоставя за бегълците своите близо шестстотин и петдесет милиона акра обществени земи, които притежава — близо тридесет процента от територията на САЩ.“

Дума по дума започнаха да се очертават и подробностите в картината: мощното „сеизмично събитие“ в Антарктида, което е откъснало ледник с размерите на Тексас, наводнението на Малдивите и другите тихоокеански острови, срещата на Съвета за сигурност към ООН в Ню Йорк, както и обвиненията за извършването на тайни американски ядрени опити в Антарктида.

„Господи! — помисли си Серена. — Какво направихме?!“ Погледна храната си и изведнъж усети, че вече няма никакъв апетит. Нимрод само това и чакаше.

В емисията започнаха да се намесват и различни коментатори, аналитици и учени на международно ниво. Някои изразяваха опасения, че ледената шапка на Южния полюс като че ли е започнала да се топи, други твърдяха, че надигащите се нива на океаните и моретата ще потопят всички крайбрежни градове по света, както и някои от ниските области, например Флорида. Онези, които имаха достъп до коридорите на властта, признаваха, че се носят слухове за потенциално изместване на земната кора и глобална геологична катастрофа.

Серена изключи радиото и извади скиптъра на Озирис от раницата си. Когато се втренчи в него и си помисли за онова, което този предмет бе причинил до този момент, й се повдигна.

Отвори вратата на кабината. Кучето скочи навън и се спусна към брега на водния канал, където започна да лочи на големи глътки. Серена също тръгна натам и клекна до него. Загледа се в другия бряг. Разстоянието дотам бе най-малко сто и петдесет метра.

След като установи, че на Нимрод не му е станало нищо от водата, тя извади празна бутилка от раницата си и я потопи в канала. Течението беше толкова силно, че веднага разкъса пластмасовата бутилка. Серена се принуди да загребе и да отпие от шепата си. Тъкмо освежаваше прашното си и мръсно лице с прясната вода, когато чу жалко скимтене.

Обърна се и видя, че Нимрод е паднал настрани и диша тежко с широко разтворени от ужас очи. Серена веднага изплю водата и се приведе над него.

— Какво става, момче? — попита тя разтревожено, като го галеше по ушите. — Моля те, не ми казвай, че е от водата!

Не беше от водата. От крака на Нимрод течеше кръв. Серена се приведе, за да огледа мястото по-добре. Приличаше на дупка от куршум.

— О, Господи! — възкликна тя, но точно в този момент върху гъстата козина на животното се появи ярка червена точка. Секунда по-късно оттам избликна кръв. Серена отскочи назад и изпищя.

Внезапно бе обградена от десетина войници, облечени в униформите на Антарктическата комисия на ООН, насочили към нея своите автомати АК–47. Командващият им офицер излезе напред и заговори в радиостанцията си.

— Тук е Джамил — произнесе на арабски. — Имаме един оцелял, сър. Жена.

Акцентът й се стори египетски. Предположението й се потвърди, когато чу отговора по радиостанцията: „Веднага ми я доведете!“.

— Слушам!

Преди Серена да успее да направи каквото и да било, Джамил кимна на един от хората си. Свинята я блъсна на земята, като я притисна здраво с една ръка. После разкъса екипировката й, пъхна ръка и я заопипва навсякъде.

— Какво е това? — попита със саудитски акцент, като измъкна сгъваемо ножче.

Саудитецът вдигна ножчето, отвори го и с това предизвика вълна от смях сред другарите си. После го захвърли и то потъна някъде. Очите му проблясваха, когато се изправи над Серена с ръце на кръста.

На Серена определено й писна. Саудитецът се канеше да пристъпи встрани, когато тя го удари в слабините. Той се приведе на две от болка, тя скочи и се подготви да забие коляно в тлъстото му лице. Но точно в този момент гърдите й се оцветиха в половин дузина червени точки. Тя вдигна очи и видя насочените към нея автомати.

Вдигна ръце и погледна скришом към арабина, когото бе сритала. Той продължаваше да се въргаля в прахта. Зад нея застана друг арабин — този път афганистанец, доколкото можеше да прецени по акцента му. Натисна дулото на автомата си в нея и я ескортира до командващия си офицер — Джамил.

Той очевидно бе очарован от изпълнението й.

— Я да видим сега какво си имаме тук! — изрече самодоволно.

— Ще ви покажа — заяви Серена на арабски и заби лакът в лицето на афганистанеца зад нея. Той изкрещя и изпусна автомата си. Тя незабавно го вдигна и го насочи към ранения войник.

— Пуснете ме! — заповяда на Джамил, като подпря гърба на афганистанеца с неговия АК–47. — В противен случай ще убия вашия човек!

— Не можеш да убиеш и пеперуда, госпожичке! Джамил извади колт с перлена дръжка, прицели се в заложника на Серена и собственоръчно го застреля. Тя се ококори от изумление, докато гледаше как афганистанецът се свлича на земята и я превръща в идеална мишена за пистолета на Джамил.

— Веднага ни предай скиптъра на Озирис, иначе ще те убия!

— Вие знаете за скиптъра?!

— Застреляй я! — извика един от войниците на командира си.

— Не и докато не ми каже всичко, което знае! — ухили се Джамил.

Неочаквано вятърът се усили. Серена вдигна глава и видя, че над тях лети хеликоптер. Беше от френските модели, с които самата тя често бе летяла — Z–9А, и очевидно принадлежеше на хората от Антарктическата комисия, защото Джамил въобще не се притесни от появата му.

— Скиптърът! — повтори високо той.

— Скрила съм го на сигурно място — обади се накрая тя. — Елате с мен и ще ви го покажа!

Един от хората на Джамил обаче, който тъкмо тършуваше из раницата й, внезапно изкрещя радостно и извади оттам обелиска.

Джамил го пое от войника, разгледа го внимателно, после погледна към нея и се засмя.

— Съобщете на полковник Завас, че намерихме скиптъра на Озирис! — извика той.