Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (2)

1.

Източна Антарктида

 

Лейтенант Терънс Дрейк от войските за поддръжка на ВМС на САЩ, разположени на авангардния пост в Антарктида, се опита да намери прикритие от ледената виелица зад една огромна снежна пряспа. Позивните на пикочния му мехур бяха станали неудържими. Но ако им се поддадеше, щеше да наруши цял куп международни закони.

Дрейк потрепери, когато през голата, забравена от бога снежна пустош, премина поредният полярен вихър. В сумрака пред него се извисяваха фантастични снежни дюни, наречени „саструги“, а сенките, които те хвърляха, приличаха на кратери от далечна планета в дълбините на космоса. Да, последната граница на Земята беше студена и неприветлива бездна от отвъдното — свят, който природата бе предназначила да остане необитаван от човека.

Лейтенант Дрейк се размърда в опит да се постопли. Натискът в пикочния му мехур ставаше неустоим. Антарктическият договор съдържаше строги забрани за опазването на естественото състояние на околната среда, които можеха да се сведат до следното правило: „В природата на Антарктида не се внася нищо чуждо!“. А това включваше и облекчаването в снега.

Умните глави от Националната научна фондация го бяха предупредили изрично, че азотният шок върху природата на ледения континент може да доведе до необратими последици за хиляди години напред. Поради тази причина в подобни случаи от него се очакваше да разкъса торбичките си с хранителните порциони и да се изпишка в една от тях. За нещастие обаче никой не се бе сетил да предвиди подобни торбички за разузнавателните патрули.

Дрейк надзърна през рамо към белите куполи на къщичките от фибростъкло в далечината. Официалната версия за мисията на американския „изследователски екип“ на Антарктида гласеше, че проучва сеизмичната активност в дълбините на ледената шапка. Само преди три седмици вибрациите от един такъв субледников тремор бяха откъснали от бреговете на Източна Антарктида парче с размерите на щата Роуд Айлънд. За носещия се по океанските течения с около пет километра на ден айсберг щяха да бъдат необходими приблизително десет години, докато достигне до по-топлите географски ширини и се разтопи.

„Десет години!“ — помисли си лейтенант Дрейк.

Като че ли точно толкова време делеше и него от нормалните човешки същества. Което означаваше, че тук може да му се случи буквално всичко и никой няма да чуе писъците му. Усетил тази зловредна мисъл, той побърза да я потисне дълбоко в себе си.

Когато Дрейк се яви в поделението в Порт Хуенем, Калифорния, за да се запише за мисията в Антарктида, старият еднорък цивилен готвач, който транжираше пържоли за офицерската столова, му препоръча да прочете биографиите на мъже като Ърнест Шакълтън, Джеймс Кук, Джон Франклин и Робърт Фалкън Скот — изследователи от времето на кралица Виктория и крал Едуард, проучвали Южния полюс в името и за славата на Великобритания.

Готвачът му подшушна също така, че трябва да гледа на тази задача като на тест за издръжливост — нещо като съвременен ритуал за възмъжаване. Че пътешествието до Антарктида ще бъде като любовна авантюра — екзотична и опияняваща, която ще доведе до коренна духовна промяна в Дрейк. И точно когато усети, че този враждебен рай е успял да го прелъсти, ще установи, че трябва да го напусне. И никак няма да му се иска.

Как ли пък не!

Още от първия ден на този леден куб Дрейк нямаше търпение да се махне оттук. Особено след като новите му подчинени побързаха да го уведомят, че именно в Антарктида старият готвач от Порт Хуенем е загубил ръката си вследствие на измръзване. Оказа се, че всички в ротата му са били изпързаляни от тъпия готвач.

Ала вече бе прекалено късно да се обръща назад. Дори и да искаше да се върне в Порт Хуенем, не можеше. Военноморските сили бяха закрили антарктическия си тренировъчен център там. Що се отнася до едноръкия готвач, сега той сигурно се наслаждаваше на правителствената си пенсия на някой топъл плаж, подсвирквайки на момичета по монокини. А самият Дрейк се будеше с пресъхнала уста и с ужасяващи болки в главата, от които чак му причерняваше. Нощ след нощ пустинноподобният въздух изсмукваше влагата от тялото му. Всяка сутрин той отваряше очи с пълния комплект оплаквания от тежка пиянска нощ, ала без да се бе насладил на алкохолното опиянение.

Лейтенантът напъха дебелата ръкавица в джоба си и усети замръзналото заешко краче, което годеницата му Лорета му подари на сбогуване. Съвсем скоро то ще виси на огледалото за задно виждане на червения форд „Мустанг“, който той ще купи за медения им месец с парите, които се трупаха по сметката му. Да, зелените гущерчета от заплатата му сигурно вече са станали цяла планина. Просто защото нямаше къде да ги харчи.

Станцията „Макмърдо“ — основната база на САЩ в Антарктида, се намираше на цели две хиляди и петстотин километра оттук и предлагаше на двестатината си непрекъснато сменящи се обитатели кафене, два бара и съотношение между мъжете и жените десет към едно. Истинската цивилизация се намираше на още четири хиляди километра оттам — в Крайстчърч, Нова Зеландия.

Така че Дрейк все едно се намираше на Марс.

Следователно кой, за бога, ще забележи, че се е изпикал в снега?!

Лейтенантът се закова на място.

Виелицата като че ли бе постихнала. Точно в този момент опустошителните ветрове сякаш решиха да си починат. Сред ледовете се бе настанила злокобна тишина. Той обаче знаеше, че ветровете ще се появят отново без всякакво предупреждение, с ураганната скорост от 300 километра в час. Защото такава бе непредвидимата природа на вътрешните снежни пустини на континента Антарктида.

Сега или никога!

Дрейк смъкна ципа на термоекипировката си и се облекчи. Студът го захапа и премина през тялото му като електрическа искра. Тази нощ температурите се очакваха да спаднат до минус 130 градуса, което означаваше, че оголената плът ще замръзне за по-малко от тридесет секунди.

При тази мисъл лейтенантът започна обратно броене от тридесет. На минус седмата секунда вдигна ципа на панталона си, промърмори набързо една благодарствена молитва и вдигна поглед към небесата. Трите ярки звезди от Колана на съзвездието Орион примигваха весело над голата ледена повърхност. „Царете на Изтока“, както ги наричаше той, бяха единствените свидетели на неговите незаконни действия.

„Да, ама не могат нищо да кажат!“ — помисли си ухилено Дрейк и точно в този момент ледовете под краката му се поразтресоха. След това всичко отново замря. Нов трус. Очевидно трябваше да провери данните в станцията.

Лейтенант Терънс Дрейк се обърна към белите куполи на базата и се насочи към тях. Под ботушите му снегът хрущеше. Куполите на станцията трябваше да бъдат в обичайните сигнални жълти, червени или зелени цветове, ала въпросът бе, че на Чичо Сам никак не му се искаше да сигнализира за пребиваването си тук на когото и да било. Не и сега, когато Антарктическият договор забрани всякакво военно присъствие или оборудване на Мирния континент, с изключение на техниката и апаратурата за „изследователски цели“.

Неофициалните заповеди на Дрейк бяха да отведе екип от учени на НАСА дълбоко във вътрешността на Източна Антарктида, която до този момент бе проучена единствено по въздух. Трябваше да следват курс, представете си, по Колана на Орион! Веднага след като достигнаха епицентъра на настоящите земетресения и изградиха базата, учените от НАСА автоматично започнаха да провеждат сеизмични и ехографски проучвания. Последваха сондажите. Дрейк бе стигнал до заключението, че „изследователската дейност“ вероятно има нещо общо с топографията на древната земна маса, която бе скрита под многовековните ледове.

Ала какво очакваха да намерят там, лейтенантът нямаше никаква представа. Генерал Йейтс също не благоволи да го уведоми. Нямаше понятие и за какво им бяха необходими всичките тези оръжия и денонощни караули. Единствената заплаха за тяхната мисия би могла да дойде от екипа на Антарктическата комисия на ООН (UNACOM), разположен в станция „Восток“ — доскоро изоставена руска изследователска база, която само преди няколко седмици бе отново активирана.

„Восток“ обаче се намираше на повече от шестстотин километра оттук — десет часа път с наземен транспорт. А защо НАСА толкова много се притесняваше да не я усетят от комисията на ООН, за Дрейк си оставаше мистерия, неразгадаема като ледовете под краката му.

Но той ясно си даваше сметка, че каквото и да има там долу, под леда, е на най-малко дванадесет хиляди години. Беше чел някъде, че точно толкова време е изминало, откакто съществува този леден ад. И сигурно намиращото се долу трябва да е от жизненоважно значение за националната сигурност на САЩ, иначе Вашингтон надали би рискувал подобна подмолна операция и най-вече — международния скандал, ако нелегалната експедиция по някакъв начин бъде разкрита.

Командният център бе изграден от лесно сглобяеми плоскости от фибростъкло, образуващи огромен купол. Бъкаше от всякакви сателитни чинии и антени, насочени към звездите. Докато се приближаваше към купола, лейтенантът дочу припукване от няколкото десетки метални пилони, разположени около базата — сухият антарктически въздух превръщаше човешките същества във високо наелектризирани топки статично електричество.

Пристъпи прага на командния център и веднага бе обгърнат от топлината, генерирана от термалните нагреватели. Все още не бе успял да затвори херметически изолиращата врата, когато дежурният свързочник му махна с ръка.

Лейтенант Дрейк пристъпи тежко през конзолата, като се отърсваше от снега. Предаде електричеството от пръстите си върху заземяващата метална лента по стените. Искрите го ужилиха не на шега, но все пак процесът бе по-безопасен, отколкото да докосне първо компютрите и без да иска, да изтрие цялата им памет.

— Какво имаш за мен? — обърна се той към свързочника.

— Радио и ехографските ни проучвания май се натъкнаха на нещо — съобщи дежурният, като почука по слушалките на главата си. — Прекалено ритмично е, за да бъде обикновено природно явление.

Дрейк се смръщи и заповяда:

— Включи микрофоните.

Свързочникът щракна един превключвател и стаята се изпълни с отмерено, ритмично боботене. Дрейк смъкна качулката на полярния си екип и отдолу се показа тъмен кичур коса. Почука по стените на конзолата и наостри слух. Да, този звук определено беше с механичен произход.

— Сигурно са от комисията на ООН — заключи лейтенантът. — Очевидно са ни надушили. А това вероятно са всъдеходните им машини „Хаглунд“, приближаващи се към нас. — Още докато изричаше тези думи, Дрейк си представи избухването на международния скандал. Генерал Йейтс определено ще побеснее, като разбере.

— На какво разстояние са оттук? — попита той свързочника.

— На около километър и половина под нас, сър — отвърна озадаченият свързочник.

— Под нас ли?! — стреснато го изгледа Дрейк.

Боботенето се засилваше.

Лампата над главите им се разклати. После земята под краката им потрепери така, сякаш току-що наблизо бе преминал тежкотоварен влак.

— Но този звук не идва от микрофоните! — изкрещя Дрейк. — Веднага алармирай Вашингтон по сателитния канал!

— Опитвам се, сър! Не отговарят.

— Пробвай друга честота!

— Навсякъде нищо!

Дрейк долови някакво припукване и вдигна глава. От тавана се бе отчупило малко парче лед и се готвеше да падне. Отстъпи, за да не бъде ударен, и попита:

— Пробва ли УКВ обхвата?

— Да. Пълно радио затъмнение — информира го свързочникът.

— Мамка му! — Дрейк се втурна към шкафа с мунициите. Извади оттам един автомат М–16 с изолационно покритие и се насочи към изхода. — Гледай да възстановиш по-скоро сателитните връзки!

Отвори люка и се втурна навън. Боботенето бе станало оглушително. Дишайки тежко, той се спусна към външния периметър на лагера и замръзна на място.

Вдигна своя М–16 и сканира хоризонта през окуляра за нощно виждане. Нищо, само призрачен зеленикав въздух, разнообразяван тук-там от вихрещата се полярна мъгла. Но Дрейк продължи да наблюдава, очаквайки всеки момент да зърне очертанията на поне десетина всъдеходни машини „Хаглунд“. А може и да са стотина. Мамка му!

Да не би пък да са руснаците с техните чудовищни осемдесеттонни трактори „Харковчанка“?

Земята под краката му се тресеше. Дрейк сведе поглед и между двата си крака зърна зигзагообразен тънък процеп.

Отскочи уплашено.

Пукнатина в леда, при това бързо разширяваща се!

Метна автомата на рамо и се опита да изпревари напредването на пукнатината, като се втурна обратно към командния център. Въздухът около него се изпълни с викове и крясъци — десетки войници, паникьосани от разтърсващата се под краката им земя, се опитваха да напуснат командния център. А после, най-неочаквано, виковете бяха заглушени от адския вой на вятъра.

Отгоре се спусна плътен поток вкочаняващ въздух, който само за секунди образува огромна ураганна фуния. Адският порив разтърси Дрейк така, че той изгуби равновесие. Плъзна се и се строполи по гръб върху най-близката снежна дюна. Удари главата си толкова силно, че веднага изгуби съзнание.

 

 

Когато след време дойде на себе си, ветровете бяха утихнали. Остана така още няколко минути, а после бавно надигна пулсиращата си от болка глава и надникна изпод прихлупената над очите му качулка.

Командният център го нямаше — беше погълнат от огромна черна пропаст, гигантска паст във формата на полумесец, с широчина около тридесет метра. Дрейк реши, че студът сигурно му прави номера — не беше възможно тази пропаст да се образува толкова бързо, не и на подобно разстояние от километър и половина.

Със сетни сили лейтенантът успя да се довлече до ръба на сърпоподобната паст. Трябваше веднага да разбере какво се е случило, дали някой е оцелял и се нуждае от помощ. Протегна ръка и пръстите му най-сетне се сключиха върху ръба на пропастта.

Надникна и насочи лъча на фенерчето си към черната пропаст пред себе си. Лъчът заигра по гладките като стъкло синьо-бели стени лед, а после се спусна бавно надолу.

„Господи! — помисли си лейтенантът. — Тази дупка трябва да е дълбока близо два километра!“

А после видя телата и онова, което бе останало от базата. Намираха се върху ледена издатина на стотина метра по-надолу. Заради бялата си термоекипировка наличният състав беше трудно различим сред начупеното фибростъкло и нагънатия метал. Но пък труповете на цивилните учени в техните шарени екипи се разпознаваха лесно.

Дрейк оглеждаше останките от първата си командирска мисия и в главата му се блъскаха хиляди мисли. Трябваше да провери телата, за да види дали някой все още не диша. Да намери някакво оборудване и да извика помощ. Трябваше да направи нещо, каквото и да е!

— Чува ли ме някой? — провикна се той и гласът му сякаш разпука сухия въздух.

Заслуша се и му се стори, че дочува някакъв звън. Оказа се обаче, че звукът идва от замръзналите крака на неговия дежурен свързочник, които се клатеха, удряха се по разбития пулт и звънтяха като стъкло.

— Чува ли ме някой?

Никакъв отговор. Само тихият вой на вятъра, свистящ на малки вихрушки из пропастта пред него.

Дрейк се вгледа по-внимателно и забеляза някаква постройка, която стърчеше от леда. Не беше нито от фибростъкло, нито от метал, нито от какъвто и да било материал, използван в базовия им лагер. Беше нещо много твърдо, което като че ли излъчваше сияние.

Какво пък е това, за бога?!

Над пустошта се възцари гробовна тишина. С ужасяваща яснота на съзнанието лейтенант Дрейк си даде сметка, че е напълно сам.

В отчаянието си започна да се оглежда за някакъв сателитен телефон. Ако можеше да предаде съобщение и да уведоми Вашингтон какво става тук! А и надеждата, че от станцията „Макмърдо“ или от базата „Амундсен Скот“ идва помощ, би могла да му вдъхне сили, за да изкара нощта.

Нов порив на вятъра.

Нов писък.

Дрейк усети как земята под краката му поддава. Успя единствено да ахне и веднага след това полетя към зиналата пред очите му паст. Приземи се някъде, но вече не можеше да помръдне крака. Опита се да извика за помощ, но единственият звук, който излезе от устата му, бе слабо хриптене.

Далече над него, в небето, трите звезди от Колана на Орион наблюдаваха ставащото с ледено безразличие. Дрейк усети странен аромат или по-скоро — промяна в състава на въздуха около себе си. Почувства как сърцето му започва да тупти по непознат, но иначе ритмичен начин, като че ли постепенно губеше контрол над тялото си. Добре, че все още можеше да си движи ръцете.

Пръстите на ръцете му се приплъзнаха напред по леда и докопаха фенерчето, което все още беше включено. Той огледа тъмнината около себе си, движейки лъча по полупрозрачната стена. Бяха му необходими няколко минути, докато очите му се адаптират към обстановката. Нещо не му беше съвсем ясно какви са тези неща пред него. Приличаха на въгленчета в леда.

Миг по-късно осъзна, че това са очи — очите на малко момиченце, втренчени право в него през дебелата ледена стена.

Дрейк впи очи в лицето пред себе си.

В гърлото му се надигна стенание.

После извъртя глава и установи, че навсякъде около него е пълно с идеално съхранени човешки същества, застинали във времето, протегнали отчаяно ръце към него през вековете.

Лейтенант Дрейк отвори уста, за да изпищи, ала боботенето отново започна. Върху него се стовари блестяща лавина от ледени отломъци и го прие във вечността.