Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (19)

18.

Конрад отпусна въжето и измина светкавично шестте метра, които го деляха от пода на геодезичната камера. После вдигна очи: към изображенията на звездите, разпръснати по куполния таван над него. Доколкото можеше да види, друг вход към камерата нямаше. Само шахтата отгоре.

Тази находка бе абсолютно девствена.

Беше неговата находка.

Той бе първото човешко същество, стъпило тук след повече от дванадесет хиляди години. А нищо чудно и единственото.

Ако не броим, разбира се, руснака, нанизан върху обелиска в центъра на камерата. На Конрад му бяха необходими доста усилия, докато успее да вдигне трупа от обелиска и да го завлече настрани.

После изтри кръвта от ръцете си и бавно започна да обикаля олтара с обелиска, очаквайки и Йейтс да се присъедини към него. Изгарящ от нетърпение, той насочи лъча на фенерчето си към четирите кръга, излизащи от центъра на олтара. А после обля със светлина целия обелиск.

Приличаше на класически образец.

Височината му беше десет пъти по-голяма от широчината. Като се изключи кръглата му основа, приличаше на умалено копие на Вашингтонския монумент. По всичките му стени се виждаха надписи — първите, които намираха в тази пирамида.

Докато вадеше дигиталната си камера и я включваше, осъзна, че в крайна сметка няма как да минат без Серена само тя можеше да разгадае надписите. Засега се задоволи да обърне по-голямо внимание на шестте кръга върху едната стена на обелиска, както и върху последователността от съзвездията Скорпион, Стрелец, Козирог и Водолей.

Обелискът изглеждаше абсолютно копие на скиптъра на Озирис от онзи царски печат, който бяха видели на пода в геотермалната камера. В исторически план царският скиптър беше символ на огромна власт — същата онази власт, която баща му, генералът, търсеше и се страхуваше, че някой друг ще му измъкне изпод носа.

„Това е скиптърът на Озирис! — помисли си Конрад. Това е ключът към П4, към геотермалната клапа, както и към всичко останало тук!“

Приведе се напред, за да го вземе, но точно в този момент се чу отваряне на някаква тайна врата — всъщност, оказаха се серии от врати. Четири огромни гранитни плочи започнаха да се вдигат отдолу нагоре.

Когато се отвори и последната врата, Конрад отстъпи, защото в коридора, който като че ли водеше към Голямата галерия, зърна една самотна фигура.

— Конрад!

Той разбра, че това е Серена, още преди да произнесе името му. Зад нея се появи як руснак, стиснал обичайния автомат „Калашников“ с лазерен прицел.

— Предполагам, че вие сте доктор Йейтс — заяви той на английски със силен руски акцент. — Аз съм полковник Кович. Къде е Леонид?

После бутна Серена към него и Конрад я прие в обятията си.

— Слава богу, че си добре! — прошепна той и я притисна към себе си, но деловото й изражение го смрази. Тя погледна към обелиска и забеляза трупа на пода.

— Еврика, Конрад! — изрече подигравателно Серена. Открил си го. Надявам се, че цената си е струвала.

— Мога да обясня — започна той.

— Вие сте убил Леонид — гневно проехтя гласът на Кович.

— Всъщност, той е този, който се опита да ме убие! — побърза да се защити археологът. — И това стана точно преди да падне в шахтата, само че без въже. В случай, че не сте забелязал, вашите войници не са сред най-добре екипираните в света!

Точно в този момент груб глас зад руснака заяви:

— Напълно съм съгласен с теб! — Конрад се обърна и зърна Йейтс, който се появи в камерата, насочил към руснака друг автомат АК–47. — А сега си пусни пръчката, Кович!

Руснакът остави своя автомат на пода, точно до трупа на Леонид.

— Моля ви, генерал Йейтс! — проточи присмехулно той. — Нали все пак всички сме войници!

Йейтс се приближи до полковника и го срита с коляно в слабините. Руснакът се присви на две.

— Веднага си сложи задника на пода! — заповяда генералът. — А после си кръстосай краката! И гледай да не направиш някой погрешен ход, за да не те пратя да правиш компания на приятелчето ти тук!

Кович се вторачи в огромната дупка в гърдите на Леонид и се свлече на пода. Йейтс го удари по главата с приклада на автомата си. Изхрущя на строшени кости.

— Ще оживее — махна небрежно с ръка Йейтс. — Но си имаме още поне дузина пълзящи наоколо Ванюшки, така че не разполагаме с много време. Какво открихте?

— Този обелиск — отговори веднага Конрад. — Той е ключът към цялата пирамида.

Йейтс се загледа в надписите по стените му и се обърна към Серена:

— Знаете ли какво означават, доктор Сергети?

— Тук се казва, че това нещо е построено от Озирис — отвърна веднага тя, без да се замисля. — Обелискът е неговият скиптър. Той принадлежи на светилището на Първото Слънце.

— И какво по-точно е това? — не схвана генералът.

— Това е „Мястото на Първото Време“, за което вече ти обясних, докато бяхме горе — намеси се възбудено Конрад.

За него нещата вече се подреждаха. Фигурата на Озирис, която бяха видели в геотермалната камера, седеше на нещо като трон. Тронът на Озирис очевидно се намираше в това светилище на Първото Слънце — както и тайната на Първото Време. Самата тя!

— В такъв случай трябва просто да вземем скиптъра на Озирис и да го поставим там, където му е мястото — в така нареченото светилище на Първото Слънце — обобщи генерал Йейтс.

— Идеята не е много добра, Конрад — намеси се Серена и посочи обозначенията върху южната страна на обелиска, която включваше серията от шестте пръстена. — Надписите под шестте пръстена казват, че машината, контролирана от пирамидата, се задвижва от Озирис, за да поддържа баланса на човечеството — нещо като космически механизъм за повторно включване, който е предназначен да изтрива всичко, за да се започне наново. Общо шест пъти преди края на времето.

— Да поддържа баланса на човечеството ли? — изуми се Йейтс. — Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че атлантите са построили това нещо тук, за да не ни позволят да напреднем прекалено много — обясни Серена. — Идеята е, че технологичният прогрес е напълно безсмислен, ако не е придружен от усъвършенстване на морала на човечеството. Поради тази причина то трябва непрекъснато да бъде подлагано на изпитания, за да бъдат проверени неговата доброта и благородство.

— Шест пъти — отбеляза замислено Конрад. — Казваш, че човечеството има шест шанса, преди края на историята. Откъде го измисли това?

— Ето, виж! Шест Слънца! — И тя зачете надписите, вложени във всеки от шестте пръстена. — Първото Слънце е унищожено от вода. Второто Слънце е завършило, когато оста на земното кълбо се е наклонила и всичко се е покрило с лед. Третото Слънце е унищожено като наказание за човешките прегрешения чрез всепоглъщащ огън, който е дошъл и отгоре, и отдолу. Тази пирамида е построена в зората на Четвъртото Слънце, което е завършило с всемирен потоп.

— Следователно ние сме деца на Петото Слънце, точно както разказват митовете на маите и на ацтеките? — обърна се към нея Конрад. — Това ли искаш да ми кажеш? Че ние сме обречени да повторим греховете на древните си предци?

— Не аз го казвам, казва го твоят безценен обелиск тук — поясни Серена. — А що се отнася до повторението на греховете на древните, ако се вземе предвид последния век от човешката история, то вече сме го направили, при това предостатъчно!

Конрад замълча. Да, тя имаше известно право. Накрая каза:

— А кога точно завършва Петото Слънце и започва Шестото?

— В мига, в който измъкнеш скиптъра на Озирис от мястото му тук!

— Сериозно?! — стресна се Конрад.

— Тя лъже — намеси се генералът.

— Не, не лъжа! — прониза го с поглед монахинята. — Тук се казва, че само „онзи, който застане пред Сияйните във времето и е сред най-достойните, може да извади скиптъра на Озирис, без да раздели небето и земята“! Всеки друг, който не е от най-достойните, ще отключи събития с невъобразими последици за планетата!

— Сияйните ли?! — възкликна Йейтс. — И кои са те, по дяволите?

— Звездите — отговори му Конрад. — Сияйните са всъщност звездите. Строителите на пирамидата са били в състояние да разчитат посланията на звездите, които предсказват конкретните моменти във време-пространствения континуум, тоест „най-благородния“ миг. Това е, така да се каже, „предпазната клауза“, предоставена на човечеството — тайната, която е в състояние да премахне проклятието на древните веднъж завинаги!

— Колко удобно за теб, Конрад! — изрече саркастично Серена. — Отговорът се съдържа в звездите, така че ти да си го тълкуваш така, както ти е изгодно!

— Имаш предвид така, както онези мъдреци са предрекли раждането на Христос?!

— Това е съвсем различна история — отговори спокойно монахинята.

Конрад обаче не се предаваше.

— Или може би символът на рибата за ранните християни, който съвсем случайно съвпаднал с изгрева на епохата на Рибите и който, пак съвсем случайно, ще завърши с изгрева на епохата на Водолея?!

— Какво искаш да ми кажеш, Конрад? — изгледа го сурово Серена.

— Искам да ти кажа, че вече идва краят на твоята Църква! И именно това е притеснило толкова много теб и приятелчетата ти от Ватикана!

— Грешиш, Конрад!

— Напротив! Звездите казват, че съм прав! — Йейтс се намеси и посочи към обелиска.

— Имаш предвид звездите от тези четири съзвездия на скиптъра ли?

— Не, тези горе — отговори Конрад и посочи купола над тях. — Тази камера е нещо като небесен часовник. Гледай!

Сложи ръка върху обелиска и го задвижи като джойстик наляво-надясно. Серена ахна. Камерата се изпълни с глухо боботене и геодезичният купол над тях започна да се движи в синхрон с движенията на ръката му.

— Ако искаме да нагласим картата на небето за конкретно време, то тогава започваме с космическата стрелка за часовете, или в дадения случай — епохата, в съответствие със зодиака — започна да обяснява той. — Сега се намираме в зората на епохата на Водолея, така че точно това съзвездие се намира ей там, на изток!

Докато той говореше, куполът се върна в първоначалната си позиция.

— Минутната стрелка на този своебразен часовник отговаря на мястото, като например Северното или Южното полукълбо.

При тези думи Конрад отново завъртя обелиска и от пода на камерата към стените й купола й се вдигна съвсем нов модел на звездите. Обаче той продължи да върти купола така, че накрая да заключи над тях първоначалния модел.

— А третото и най-прецизно сверяване става чрез слънчевите равноденствия през годината.

Конрад направи, каквото каза, и завърши демонстрацията си, като върна обратно всичко, както си беше в началото. Боботенето спря.

— Следователно, Серена, надявам се вече разбираш, че обелискът и олтарът, върху който стоим, символизират Земята на едно конкретно място. А съзвездията по купола над нас представляват звездната карта. Така небето и земята се „сключват“ около един конкретен момент във времето.

Очевидно все още разтърсена от начина, по който той така безотговорно си бе играл с един знаменателен артефакт, Серена запита:

— И как, според теб, са подредени звездите точно в този момент?

— Подредени са спрямо обелиска така, както е небето над Антарктида точно днес — изрече триумфално той като че ли не очакваше никакъв дебат по този въпрос.

— Който вероятно трябва да бъде най-достойният момент в човешката история, така ли? — изсмя се презрително тя. — Защото великият Конрад Йейтс е тук и го е открил!

— Е, радвам се, че най-сетне постигнахме съгласие поне по един въпрос — усмихна се Конрад.

Серена го изгледа саркастично:

— А случайно да ти е хрумвало, че ти си може би най-голямото магаре на всички времена и че ако точно ти вдигнеш обелиска, това ще бъде най-презреният момент за човечеството?!

Да, това определено му беше хрумвало. Но освен това и вече започна да му писва от нея.

— Помисли малко, Серена! Строителите на П4 са знаели, че ако дадена цивилизация не е достатъчно развита, то тя не би могла да локализира пирамидата, а какво остава да проникне в нея! Само високоразвита цивилизация със сложна технология би могла да го постигне. Именно нашият напредък е факторът, който ни превръща в благородни! Следователно точно този момент би трябвало да бъде най-достойното време, а обелискът тук е ключът към познанието за произхода на човешката цивилизация!

— Или пък поредният Троянски кон! — не се предаваше тя. — Може би този обелиск е като часовата стрелка на часовника — лостът на детонатора. Помръднеш ли го, дните ни са преброени!

— Или пък ти се страхуваш, че Църквата ще изгуби позициите си като единствен арбитър на Битието! — извика Конрад, на когото окончателно му писна от истериите й. Вероятно най-сетне е настъпило времето да се простим с невежеството и страха си и да проправим пътя към новия ден на просветлението!

После погледна към баща си, който посочи с ръка обелиска и рече:

— Хайде, просто вземи този проклет скиптър, сине! Защото, ако не го сториш, наоколо се въртят десетина въоръжени руснаци, които само това чакат, и още неизвестно колко представители на Антарктическата комисия на ООН горе!

Конрад погледна Серена и се приближи към скиптъра на Озирис. Докато поставяше ръка върху него, страхът й стана толкова осезаем, че той буквално го усети с гърба си. Самият обелиск се оказа изненадващо гладък като че ли надписите бяха скрити под повърхността му.

— Ти си голям глупак, Конрад, щом си въобразяваш, че баща ти ще ти позволи да излезеш от пирамидата с този скиптър! — извика тя. — А с Обединените нации поне ще имаш шанса останалата част от света да научи за откритието ти!

Той се поколеба. В гърдите му се надигна нещо много странно и необяснимо. Когато протегнеше ръка към обелиска, почти усещаше вибрациите, които се излъчваха от него. Отдръпна се.

— Какво чакаш, за бога?! — извика Йейтс.

Конрад все още се колебаеше. Макар че това бе шанс, който се предоставяше веднъж на хилядолетие — шанс да остави своя знак в пясъците на времето и да преобърне историята нагоре с краката с подобно знаменателно откритие. Това бе единствената му възможност да се сдобие с безсмъртие.

— Казвам ти, Конрад, не действай прибързано! — не се отказваше Серена. — Възможно е да отключиш нещо, което да не си в състояние да върнеш назад!

— Виж какво, сестро, не се чуваш какво говориш! — не издържа генералът. — Ясно е, че все някой ще извади този обелиск, затова най-добре е това да бъде Конрад! Защото той е единственият, който може да го стори! Ако въобще някой е достоен за това, това е само той!

— Позволете ми да не се съглася с вас — отряза го Серена. — Само защото е ваш син, не означава, че…

— Той не е мой син.

Конрад се закова на място. Серена също. Дори и руснакът затаи дъх.

В камерата се възцари тягостна тишина.

— Добре де, вие сте негов осиновител — смени интонацията Серена, тъй като знаеше колко чувствителен е Конрад на тази тема.

— Не съм дори и негов осиновител — отсече делово генералът, хвърли на земята раницата си и започна да тършува в нея.

Конрад се вторачи в баща си, питайки се какво ли ще извади оттам. И защо точно сега? Защо бе чакал точно този момент? И точно това място?

— Ето този тук е баща му! — Йейтс извади дигитален фотоапарат.

— Имаш негова снимка?! — изуми се Конрад, загледан в изображението върху екрана на фотоапарата. Нещо не се връзваше — пред него беше снимка на печата на Озирис от пода в геотермалната камера.

— Това е твоят баща! — изрече тържествено генерал Йейтс. — Намерих те в капсула, заровена в леда, преди повече от тридесет и пет години — заяви мрачно Йейтс с глас, който буквално разтърси Конрад. — Тогава надали имаше и четири години.

Конрад се умълча.

Най-неочаквано обаче Серена се разсмя.

— Господи, Йейтс! За толкова тъпи ли ни вземаш?!

Йейтс не й обърна внимание. Никога до този момент Конрад не бе виждал изражението, изписало се върху лицето на баща му.

— Ти не се нуждаеш от никого, за да ти подсказва кое е истина и кое не, сине — изрече накрая той. — Защото истината е вътре в самия теб!

В главата на Конрад настана същински хаос. Сигурно генералът лъжеше. В крайна сметка нали му правиха изследвания на ДНК и резултатите не подсказаха с, нищо че той е по-различен от средностатистическия американец?! От друга страна, ако оставим настрана тоталната неправдоподобност на тази версия, тя перфектно обясняваше защо той няма абсолютно никакви спомени от първите си години.

— Ако това е лъжа, то тогава ти си само едно нещастно, болно копеле! — заяви той на Йейтс. — Но ако е истина, то значи, че всичко останало е лъжа и за теб аз не съм бил нищо повече освен поредният научен експеримент. И в двата случая съм прокълнат.

— Сега можеш да се спасиш, Конрад! — настръхна генералът. — Бях точно на твоята възраст, когато Чичо Сам отписа мисията до Марс и ми отне мечтите. Нямах избор. А ти имаш! Не бъди като мен, защото после цял живот ще съжаляваш, че си пропуснал подобна възможност!

Както можеше да се очаква, гадният трик проработи. Конрад се втренчи в Йейтс и като в криво огледало зърна в него отражението на бъдещата си личност — такъв, какъвто би станал, ако се провали сега. И от тази картина не му стана никак приятно.

Серена като че ли почувства, че е изгубила битката.

— Конрад, моля те!

— Съжалявам — каза бавно той и започна да върти обелиска в основата му.

В същия миг овалните стени на геодезичната камера отново започнаха да се въртят и съзвездията над тях се смениха. С глух тътен се завъртя и самият под.

— Нуждаем се от повече време, за да разгадаем обелиска! — изпищя Серена и се вкопчи в него. — Нямаш право да вземаш решение от името на целия свят! Трябва да изчакаш!

Йейтс не издържа и набързо й затвори устата, като опря дулото на „Глок“-а до главата й.

— И какво, да направим като Айзанхауер и да спрем на бреговете на Елба, когато трябваше да продължи и да изгони руснаците от Берлин през 1945?! Или като Никсън, който дръпна шалтера на мисията до Марс през 1969? А, не! Няма да стане! Тогава бяха необходими решителни действия. Необходими са и сега! Въобще не възнамерявам да спра, докато не стигна до крайната цел на мисията!

— Не го прави, Конрад! Кълна се, че…

— Престани да се кълнеш, Серена! — прекъсна я безапелационно той. — Току-виж, отново си нарушила някоя своя клетва!

И протегна ръце към обелиска.

Да, подобна възможност е прекалено изкусителна, за да се откаже от нея. И ако позволи на този миг да отлети ей така, то тогава можеше да счита живота си за приключил.

— Моля те, Конрад…

Усети как обелискът учудващо лесно излезе от основата си в олтара. Вдигна го триумфално и се усмихна на Серена.

— Ето! Не беше чак толкова…

Но не успя да довърши, защото последва оглушителен трясък.

— О, Господи! — простена монахинята, когато боботенето над главите им стана непоносимо.

Овалните стени на камерата се завъртяха с фантастична скорост, подобно на намотаваща се космическа бобина. А после внезапно спряха. Съзвездията се заключиха по местата си и пирамидата се разтресе.