Стивън Бруст
Атира (11)

9.

Няма да взема рисувача гладен,

няма да взема рисувача гладен,

с него на кожа и кости ще стана.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Чу топуркането на излизащите от къщата на Тем. Изчака още малко за всеки случай и се върна. Полий седеше на мястото си, стъписана и пребледняла от страх. Ранени и мъртви вече нямаше, а Тем бършеше с парцал кръвта по пода.

Седна до Полий и забеляза, че ръката му трепери. Скри я в скута си под масата. Тя му каза, сякаш не се беше случило нищо особено:

— Няма ли да закъснееш за майстор Знахар?

— Сигурно.

След малко го попита:

— Защо избяга?

— Уплаших се.

— И аз.

— А защо не избяга?

— Твърде уплашена бях, не можех да помръдна.

— Сега добре ли си?

— Мисля, че да. Но още треперя.

— И аз.

Савн забеляза, че са влезли няколко души, привлечени от случилото се като от някаква непонятна магия. Говореха си тихо и сочеха прекатурените маси и столове, които Тем беше почнал да изправя.

— Трябва да се прибираш вкъщи — каза Савн.

— Да — отвърна Полий. — Ти ще ходиш ли при майстор Знахар?

— Да, ще… Не знам. Искам само да поседя малко.

Очите на Полий изведнъж се ококориха.

— Нямам търпение да го разкажа на Слий!

И докато Савн успее да отвърне нещо, или дори да се сети какво да каже, вече беше станала и тичаше през вратата.

След като помисли малко, той стана и отиде при Тем, който беше приключил с чистенето на пода, и го помоли за храна. Тем му даде и голяма торба, в която да я сложи. Не прояви любопитство за какво му е на Савн тази храна, а може би също беше толкова стъписан от случилото се, че умът му се беше размътил. Взе и една кана с вода, запечата я с восък и я напъха в торбата с яденето, като я сложи на дъното, да не смачка всичко останало.

Савн се измъкна през задната врата и намери една празна стая, от която взе кърпа, чаршаф и одеяло. Влад щеше да може да плати на Тем за всичко това, стига да…

Излезе и почна да се чуди къде да търси. Влад явно се беше телепортирал и го беше направил по-бързо, отколкото Савн можеше да допусне, че е възможно. Колко време му беше отнело? Всъщност не знаеше — всичко се беше случило съвсем бързо. Но със сигурност беше по-бързо от предишния път.

Какво беше казал Влад? Нещо за когато бързаш… Да, беше за подготвяне на място, където да се телепортираш. Място, което можеше да е къде ли не; нямаше как да го знае…

Изведнъж си спомни първата си среща с източняка, застанал до Витите камъни, как драскаше нещо по земята с камата си.

Но беше казал, че е вещерство.

Но определено можеше да лъже.

И Савн се затича по пътя за имението, сигурен, че ще намери Влад. И докато тичаше, си даде сметка, че няма представа защо се въвлича във всичко това, и се зачуди също така за тежката торба, която беше помъкнал — тупаше го по бедрото и му пречеше да тича. Премести я в другата си ръка, преметна я през рамо и щом изкачи хълма, тръгна надолу по дългия криволичещ път към Витите камъни.

„Защо правя всичко това?“ — зачуди се и отговорът дойде още с въпроса.

Ако оставеше Влад, никога нямаше да може да научи повече, а това, което вече бе научил от източняка, го чувстваше като врата, открехнала се пред него, за да може да види, че от другата страна има едно място, което отчаяно му се иска да види, а може би — и да заживее в него. И знаеше, че цял живот ще се укорява, ако позволи страхът да го лиши от близостта на източняка.

Можеше да се опита да се измъкне и пак да се среща с Влад, без да го виждат, но някак нямаше да се чувства добре след това, пък и не мислеше, че го бива много в измъкването. А да разберат за него щеше да е по-лошо, отколкото ако го виждаха открито, че е с него.

Но ако го свържеха с източняка, как щеше да може да продължи да живее тук? Нямаше винаги да се намират два приятелски джерега, които да…

Тръсна глава, за да не мисли как беше станало така, че точно когато приятелите му щяха да го набият, изневиделица се появиха… Не. Не искаше да мисли за това. Не и сега.

И съвсем естествено, точно в този момент забеляза шумоленето в дърветата над главата си и да, разбира се, имаше два джерега, кацнали най-нахално в клоните, почти все едно, че го наблюдаваха. Закова се на място и също ги изгледа.

Бяха със същата големина и оцветка като двата, които беше видял… кога беше? Беше се разхождал с Полий, а после беше отишъл в къщата на майстор Знахар, което бе в деня, в който Дейм Въсльото си беше счупил ръката, тъй че трябваше да е…

Същият ден, в който се появи Влад.

Бяха същите, разбира се. Глупаво беше да го отрича. Същите, които го бяха спасили и които бяха спасили Влад, и които беше виждал вече толкова пъти след появата на Влад. Може би един от тях беше седял на стряхата на Тем и беше слушал всичко, което се приказва.

Откъсна погледа си от тях, преодоля задъхан трийсетината крачки до Витите камъни и огледа за следи от кръв по земята. Намери ги точно където очакваше — големи червени петна.

Накъде ли беше тръгнал източнякът? Опита се да намери диря от кръв, но като че ли нямаше.

Обърна се към двата джерега, които продължаваха да го наблюдават. Ако им заговореше, щяха ли да го разберат? Едва ли. Намръщи се и каза на глас:

— Е? Какво искате? Защо ме преследвате? — Преглътна, чул ехото на напрегнатия си глас. Чу в тила си как майстор Знахар му говори за истерията. Джерегите го гледаха безизразно. Затвори очи, вдиша дълбоко и ги отвори. Отново им заговори, този път — бавно и предпазливо. — Донесох му храна. Къде е той?

По-малкият джерег разпери криле, после ги сви отново, сякаш се поколеба. Сгънато и погледнато отстрани, всяко крило оформяше идеален триъгълник, сякаш самата природа бе решила да им осигури щит срещу човешките стрели. Но като погледнеш отпред, се виждаше змийска глава, която се поклащаше нагоре-надолу между стените на две къщи, построени една до друга.

Съществото разпери криле и излетя от клона. Спусна се малко, докато набере скорост, после бързо се издигна над главата на Савн. Женската го последва и той се обърна, за да проследи с поглед полета им.

Направиха един висок кръг и Савн си помисли, че ще се скрият над пелената; после полетяха надолу толкова бързо, че се уплаши, че ще го нападнат, но те кацнаха малко по-надалече. Едва можеше да ги види през дърветата — на четиридесетина стъпки встрани от пътя.

Той бързо тръгна към тях през горския гъстак. Точно под дървото, на което бяха кацнали, едва не се спъна в сабята на източняка — Влад несъмнено я беше изтървал, докато бе залитал навътре. Хвана я за дръжката, вдигна я и видя, че е оцапана с кръв. Зачуди се какво ли ще стане, ако удари някой с това. Мислите му бяха прекъснати от съскането на един от джерегите и той подскочи стреснато. Съществата явно горяха от нетърпение да намери Влад.

Добре. Взря се още напред и веднага забеляза нещо тъмно, съвсем наблизо и сякаш не на място. Още няколко стъпки и разбра, че е ботушът на Влад, с носа нагоре.

Още преди да стигне до източняка разбра, че е жив, защото дишането му се забелязваше, дори се чуваше бързо и плитко. Знаеше, че такова дишане означава нещо, но не можеше да си спомни точно какво. Всъщност можеше да означава няколко неща. Дали беше от загубата на кръв? Сигурен беше, че не е сътресение или счупен гръбнак. Помисли си, че белият дроб може да е разкъсан, а ако се окажеше това, нямаше да може да направи нищо, освен да гледа как източнякът издъхва.

Приближи се до него, коленичи, огледа внимателно лицето му и веднага забеляза, че кожата му е придобила необичайно сив цвят и че устните му са посинели, и че също толкова посинели са клепачите и ушите му. Този цвят значеше нещо. Сигурен беше. Савн поклати глава и помисли: „Умира“.

И като че ли беше така. Не само белият му дроб изглеждаше пробит, но сякаш и вратът му беше скършен — вените и гръклянът изпъкваха ужасно от гърлото, под някакъв нелеп ъгъл, към лявата му страна.

Освен това мърмореше, но с някакви несвързани звуци, пъшкания и хрипове, сякаш беше изгубил способността да оформя думи. Ръцете и торсът му помръдваха немощно и без някаква явна цел. Ужасна скръб изпълни Савн — беше убеден, че майстор Знахар щеше да може да го изцери, въпреки разкъсания дроб и скършения врат, но самият той просто не знаеше достатъчно. Ако майстор Знахар беше тук, щеше да…

Савн се намръщи. Ако вратът на Влад наистина беше прекършен, щеше ли да може да мърда така? Опита се да си спомни какво му бе казвал майстор Знахар за подобни наранявания, помнеше, че е чувал за нещо такова. Майсторът му беше говорил за врата като за поток, който подхранва ума, и че ако гръбнакът бъде прекършен, то мозъкът ще започне да гладува от липса на мисли. Може би точно това бе имал предвид — точно така щеше да се държи едно тяло, когато няма мисли, които да направляват действията му. Ужасно.

И точно тогава, сякаш за да подчертае ужасната гледка, безсмисленото бълнуване на Влад спря и Савн чу ужасен хрип, който се изтръгна някъде от тялото му.

Щом Влад забълнува отново, Савн се зачуди какво може да е причинило този всмукващ звук. Ако дробовете му бяха разкъсани, това сигурно щеше да се обясни с вдишания въздух, но щеше ли да звучи така? Сигурно. И все пак…

На колана на Влад имаше кама. Той я измъкна и един от джерегите му изсъска.

— Млъкни — каза му Савн разсеяно, разпра с ножа елека до кръста, разтвори го и откри гърдите, обрасли с къдрави тъмни косми. Нормално ли беше това за източняците? Бързо отстрани тази мисъл, защото веднага видя раната — някъде по средата от дясната страна на Влад. Нямаше чак толкова кръв — Савн почти съжали, че не е повече, за да не вижда ужасно зейналата розова тъкан — но това, което продължаваше да се цеди, кипеше на пяна.

Дъхът на Влад продължаваше да излиза рязко и плитко. Странното обаче бе в това, че само едната страна на гръдта — лявата страна, далече от раната — се вдигаше и смъкваше. И това, което притесни Савн покрай странното движение на гръдта, бе, че беше виждал или чувал за нещо такова.

Къде? И кога?

Погледна отново лицето на Влад. Беше посивяло, но не повече, отколкото допреди малко. Погледна отново гърдите му, лявата страна, която се вдигаше и спадаше рязко, и дясната, която почти не помръдваше. Беше му сякаш познато и в същото време — съвсем ново. Затвори очи и се помъчи да си спомни думите на майстор Знахар.

— Намерих го, защото го търсех. Не можеш да го видиш лесно…

Не можеше да е това, защото това можеше да се види лесно.

— Търсех го, защото намерих счупено ребро. А реброто го намерих, защото то беше ранено в хълбока.

Чакай малко. „То?“

— … нещо, което лесно можеш да видиш у едно прасе. — Да! Свинята-майка на Качуларя, намушкана от козата им. Цели десет минути Качуларя се беше молил на колене на майстор Знахар да я прегледа, защото Израждащия беше заминал някъде, и майстор Знахар най-накрая се беше съгласил, само защото реши, че Савн може да научи нещо полезно. — Много приличаме на свинете отвътре, Савн — беше му казал майсторът, при това без никакъв намек за шега. Да.

Влад продължаваше да бълнува. Савн се постара да не му обръща внимание, за да си спомни какво беше казал майсторът. Не беше чак толкова отдавна.

— … пробиваш дупка в сърдечната кухина, тъй че дробът се е смъкнал… не, не сърцето, сърдечната кухина, където са сърцето и белият дроб. Същото може да се случи и с човек. Ще го научиш някой ден. Бягай сега ми донеси една бутилка със запушалка и ще видиш какво мога да направя с две тръстики. Добре, че е свиня — дробовете им са същите като нашите, което ти казах вече преди половин час, само че сигурно не си ме слушал, както обикновено. И това ще го научиш някой ден. Хайде тичай, преди това миризливо животно да ми умре и да ме изложи.

Всичко, което стана по-нататък, се върна в ума му, а с него — и смътната надежда. Имаше водата, която бе донесъл, за да пие Влад и за да отмие от раната Демоните на треската, разполагаше дори с восъчната запушалка, но нямаше тръстика, нито нещо, с което да я замести; нито едно от растенията, които вирееха наоколо, не беше кухо и достатъчно широко, за да свърши работа, а щяха да минат часове, докато се добере до реката и се върне. Влад едва ли щеше да преживее толкова.

Погледна сабята до Влад. Ако беше куха, щеше да е идеално: дълга и гъвкава…

Зяпна празната ножница на бедрото на Влад. Дали беше направена добре? Савн беше пил от кожен мях; кожата със сигурност можеше да задържа вода.

Трябваше да побърза, но все пак имаше малко време да помисли. Щеше да изгуби по-малко време, ако измислеше какво трябва да направи, стъпка по стъпка, преди да предприеме нещо. Ножницата му даваше някаква надежда; започна да се убеждава, че всичко, което щеше да му трябва, е тук, подръка, стига да можеше да го намери; трябваше само да го направи добре още от първия път. Как можеше да пробие дупката? Не, това не се налагаше; мечът, пронизал Влад, беше направил чудесна дупка; трябваше само да я затвори, докато я използва, и после да я запуши отново. Но как?

Е, колкото до първата стъпка, ръката му щеше да се оправи съвсем добре, но следващата? Чаршафът, който беше взел от къщата на Тем, със сигурност пропускаше въздух; как можеше да го направи непропусклив? Нещо, което е водонепропускливо дали не пропускаше и въздуха? Трябваше да е така — как може въздухът да премине, след като водата не може? Ами тогава, ако успееше да намери свещ, можеше да разтопи восъка върху парчето плат от чаршафа.

Свали колана на Влад, намери кесията му, изсипа я и прегледа съдържанието й. Имаше кремък (за какво му е на един вещер кремък?), няколко странни игли за шиене (но без конец), няколко парчета хартия, кесийка с няколко златни монети, както и няколко сребърника, намотка тел, няколко малки глинени шишенца като тези, в които майстор Знахар държеше отварите си, но свещи нямаше. Е, това беше обяснимо, за какво ще му е на един вещер свещ? После се намръщи… восъчната запушалка на каната с вода? Трябваше да разтопи восъка, но можеше да свърши работа. Значи му трябваше огън. Добре, дървета наоколо колкото щеш, можеше да опъне плата до огъня, после да остърже от восъка и да го постави върху платното, където можеше да го стопи и така да го направи непропусклив за въздух, за да покрие раната; не беше нужно парчето да е много голямо — самата рана не беше повече от един пръст широка.

Първо трябваше да отреже ивиците плат, преди да започне с каквото и да било друго, за да са готови. И трябваше да среже ножницата… А втората тръба? О, да, канията на камата на Влад. Тя също беше от кожа. Щяха ли двете да се вместят в каната?

Изпита внезапна паника при мисълта, че е изпуснал някъде торбата с храна, но се оказа, че е до него — беше я оставил, когато се наведе да огледа Влад. Извади каната с вода, която беше взел от Тем. Да, устието беше добро, широко. Щеше обаче да е трудно да напъха кожените кании във восъка и трябваше да внимава да не издърпа запушалката нагоре, а по-скоро да влезе надолу. Но пък разполагаше с кама, можеше да пробие дупки с нея.

Колко вода трябваше да има вътре? Защо някой не беше направил кана, през която да може да види? Е, най-добре щеше да е, ако беше пълна до половината, защото тогава щеше да е сигурен, че дългата кания е във водата, а късата е извън нея — или трябваше да е обратното? Не, така щеше да е добре: „раната на водата, въздухът — на въздуха“ — беше казал майстор Знахар. „Защо?“ — бе попитал Савн. „Защото така се получава“ — беше отвърнал майсторът.

Савн прехвърли още веднъж наум цялата процедура и след като се увери, че е прав и не пропуска нищо, разчисти кръг от три стъпки, събра клонки и запали огън с кремъка, на една ръка разстояние от Влад. След като се разпали, добави още няколко по-големи клона, намери два по-едри камъка и ги постави до огъня. Докато се загряваха, отряза няколко ивици от чаршафа, който беше взел от къщата на Тем, и ги постави на камъните.

Джерегите прелитаха над главата му и го гледаха с любопитство. Савн се постара да не мисли за тях. Влад като че ли посивя още повече. Ръцете и краката му продължаваха да се движат безцелно и по едно време тялото му леко помръдна и се обърна на една страна. Ъгълът, под който изпъкваше гърлото му, стана още по-ужасен. Речта му продължаваше да е непонятна. Савн си спомни, че майстор Знахар му беше споменал нещо за сърцето, което може да се смачка, ако сърдечната кухина стане много малка. Заработи още по-бързо.

Камата се оказа достатъчно остра, за да може да пререже кожата на каниите, макар и с повечко усилие. Сряза ги леко под ъгъл, за да са с връх.

Погледна отново Влад. Процесът се усилваше; почти можеше да долови как кожата на лицето му посивява още повече.

— Не умирай — промълви той на глас. — Да не си посмял да ми умреш. Чу ли ме?

Взе каната и направи две дупки в запушалката с камата, после предпазливо ги разшири.

— Само се дръж и дишай, и ще те оправя, но ако ми умреш, ще те сритам по главата. — Премери двете кании спрямо каната и ги беляза с камата на подходящите нива. — Хайде, дишай, източняшки сине на кетна. Само дишай.

По-малкият джерег го гледаше изпитателно.

— Добре — каза му Савн. — Ето я и първата трудна част.

Ножницата на сабята се хлъзна в дупката във восъка с изненадваща лекота, а после канията на камата — също толкова лесно. Той поднесе парче нажежено дърво над восъка, за да го разтопи, после задуха по запушалката. Вече разполагаше с една кана с вода със стърчащи от нея две кожени кании, като стръкове от букет цветя, който поначало не е изглеждал особено красив.

— Хм — каза той на джерега. — Не изглежда никак зле. Да видим първата проба. — Духна в отвора на ножницата на сабята и бе възнаграден с бълбукане от съда, както и с излизащия отвътре въздух по лявата му длан, над другата ножница.

— Не пропуска въздух — каза Савн на джерега. — Май наистина ще свърши работа. Хубаво, че материалът му е толкова добър.

После седна до източняка и сложи ръка на гърдите му. Влад не реагира на допира — и по-добре, че не знаеше какво предстои. Тази част си беше страшна и Савн се боеше, че ако се поколебае, ще изгуби всякаква смелост.

— Започваме — каза той на джерега и разтвори раната с пръсти.

Дупката беше малка, но грозна, между петото и шестото ребро; не кървеше много, но продължаваше да бълбука на пяна и издаваше хриплив звук, който не можеше да излезе от мъртво тяло. Краят на ножницата щеше лесно да се пъхне в отвора, но трябваше да го прокара през външния ръб на раната, който можеше да се окаже много голям.

Савн започна да огъва ножницата, но каната се килна на една страна и за малко щеше да се прекатури. Той изруга, остави раната и изви ножницата с две ръце, но пък я прегъна. Така изобщо нямаше да стане.

Усети, че се е разтреперил, и за малко щеше да се откаже, но стисна зъби и занамества каната под такъв ъгъл, че да може да вкара края на ножницата в раната без никакви остри огъвания.

Отново разтвори раната с пръстите на лявата си ръка и се помъчи да напъха острия ръб на ножницата в нея. Беше съвсем плътно и кожата покрай раната леко се разкъса, но успя да покрие дупката, загръщайки външния ръб на раната около ножницата. Задържа я на място колкото можа по-здраво — съжали, че не бе измислил начин да я закрепи, без да използва ръката си. Е, с малко късмет кожата на Влад щеше да я запуши, а нямаше да се налага да е задълго.

След това захапа с уста канията на камата, стисна още по-здраво с лявата си ръка и вдиша през канията.

Резултатите бяха смайващи.

В каната се чу къркорене и Влад трепна; Савн едва успя да задържи ножницата на сабята на мястото й над раната. Но я стисна здраво и когато се осмели да погледне източняка, почти не можа да повярва на промяната. И двете страни на тялото му вече се разширяваха равномерно, а гърлото му вече не беше извито под толкова нелеп ъгъл — Савн беше мислил, че и да се получи, едва ли ще е толкова бързо. Изведнъж се уплаши да не би да се е престарал, въпреки че не знаеше дали е възможно, нито какви ще са последствията.

Съжали, че не бе обърнал повече внимание на нормалния тен на Влад, но кожата му определено беше загубила пепелявия си цвят, а и устните му вече не бяха толкова посинели. Беше престанал да мята ръце и дишането му беше станало по-дълбоко и бавно.

— На това му се вика бързо — подхвърли Савн на джерегите. По-малкият изсъска, разпери криле и остана така неподвижен. „Може би ми показва, че е доволен“ — обнадежди се Савн.

Следващата стъпка обаче беше най-трудната: да запуши раната, без да позволи белият дроб на Влад да се смъкне отново.

Лявата му ръка продължаваше да притиска ножницата в раната от лявата страна на Влад; той увеличи натиска колкото бе възможно и взе камата в дясната си ръка. Един от джерегите изсъска.

— Млъкни — каза му Савн разсеяно. — Мъча се да му помогна.

Да изстърже с ножа късчета от восъчната запушалка, докато в същото време държи здраво раната, беше може би най-трудното, което бе правил някога — ако се беше наложило да бърза, сигурно изобщо нямаше да може да се справи. Но сега толкова се беше съсредоточил, че почти не забеляза, когато Влад отново заговори, този път с думи, макар и без някакъв особен смисъл зад тях. Савн го чу, че говори, но не му обърна внимание.

След като плоското на ножа се покри със стружки восък, той ги изсипа върху едно от парчетата плат на камъка, след което се залови отново, преди да му е останало време да помисли колко трудно е всъщност. Следващото го изтърва, остави го на земята и се захвана отново, като този път успя да го изсипе върху плата. После — още веднъж.

Това може би стигаше.

Восъкът се бе разтопил и доскорошният плат вече трябваше да свърши работа като кръпка, не пропускаща въздух. Той я вдигна за единия край и я развя, за да се охлади.

— Готово — каза на джерега. Съществото го гледаше мълчаливо.

Савн поднесе внимателно кръпката над раната, почти в същия момент успя да измъкне импровизираната тръба и плесна плата отгоре.

Влад простена веднъж, но за щастие не започна да се мята. Савн изгледа внимателно движението на гърдите му — издигаха се и се спускаха равномерно. Задържа кръпката на място и взе по-дългите ивици, за да ги увие около тялото на източняка.

Един проблем, който не бе предвидил, беше колко ще е трудно да прекара плата под гърба на Влад, като в същото време внимава кръпката да не се изплъзне от раната, което щеше да отвори сърдечната кухина и щеше да се наложи да повтори всичко отначало. Накрая трябваше за миг да пусне кръпката, но за щастие восъкът я задържа достатъчно дълго върху кожата, докато Савн пъхне ивицата плат под Влад. После уви още две платнени ивици около Влад и ги стегна, колкото можа.

Накрая издиша все едно, че беше сдържал дъха си през цялото време, и каза:

— Не мога да повярвам, че го направих.

Изправи се, олюля се и се подпря на близкото дърво. Забеляза, че ръцете му треперят. Беше глупаво. Защо трябваше да треперят сега, след като всичко бе свършило? Е, все пак добре, че не бяха се разтреперили по-рано.

По-малкият джерег му изсъска сърдито. Като че ли гледаше напрегнато левия крак на Влад, където кръвта се беше просмукала през крачола му.

— О — каза уморено Савн. — Да. Е, едва ли кърви чак толкова много, иначе щеше вече да е умрял.

Джерегът обаче му изсъска отново. Савн въздъхна и се върна при Влад, сряза крачола му, дръпна го и откри раната, която продължаваше да кърви, макар и не толкова обилно. Наплиска я с вода, за да може да я разгледа по-добре, както и за да махне Демоните на треската от нея.

Малкият джерег го гледаше напрегнато, сякаш очакваше от него да му докладва за видяното.

— Самият прорез е плитък — каза му той, подражавайки на гласа на майстор Знахар, — но белегът ще остане от коляното до глезена и ще трябва доста плат, за да го покрия. Дано да ми стигне — добави на себе си. После забеляза колко се е накървавила водата и реши да намери някой поток и да вземе чиста вода, щом си почине.

Влад продължаваше да бълнува. Савн се увери, че дишането му е добро и че гърлото му се е изправило, след което наряза останалата част от чаршафа на ивици. Чудеше се защо гърлото му се беше изкривило толкова странно и какво го беше накарало да се оправи. Трябваше да попита майстора за това.

Майстор Знахар несъмнено щеше да реши, че днес е изкарал деня си добре в изучаването на бъдещия си занаят, но Савн нямаше намерение да му разказва.

Огледа за последен път Влад. Доколкото можеше да прецени, източнякът щеше да се оправи; дори беше спрял да бълнува. За миг Савн се взря в него, удивен от това, че беше толкова близо до смъртта само допреди няколко минути, а ето че сега спеше кротко, все едно че нищо лошо не го беше сполетяло. Изпита необяснимо притеснение, сякаш здравето на Влад се подиграваше с цялата работа, която бе свършил. „Така и няма да разбера как са сглобени хората“, промърмори си той.

 

 

Тя кацна на ниския клон на един от близките салкъми и загледа любовника си, очаквайки да й даде знак да убива. Но такъв знак не дойде.

Битката, в която се беше включила преди малко, й донесе радост, но когато Даващия пострада, любовникът й нададе писък, сякаш самият той беше ранен. Съжаляваше, че не разбра заради какво бе цялата битка, след като сякаш никой не държеше да изяде никого, но с това вече бе свикнала. Съжаляваше също така, че любимият й така и не можеше да реши веднъж завинаги дали мекият долу е приятел, или враг.

Любимият й продължаваше да го гледа напрегнато и тя долавяше настроенията му — ту подозрителност, ту насмешка, ту нещо много подобно на дружелюбие — но все някак колебливо, и никакво твърдо решение. Зави нетърпеливо опашка, но той не забеляза, а след това изведнъж разбра, че Даващия ще живее. Това я изненада, въпреки че така и не си беше дала сметка как е разбрала, че ще умре.

И точно в този момент любимият й изведнъж се обърна, полетя и кацна до нея.

Е, добре, нека мекият да живее. Дано той или Даващия скоро да им дадяха някаква храна. Беше гладна и мразеше да ловува.