Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (7)

Седма глава

Миг по-късно Норт изскочи от библиотеката и закрачи бързо по дългия тесен вестибюл.

Тя стоеше до входната врата, свела глава и отпуснала рамене. Единственият й куфар беше поставен на пода от лявата и страна. Беше наметната с пелерината си, която вече бе порядъчно измачкана и мръсна. Дебелите й плитки, навити около главата й, се бяха поразхлабили, така че по раменете й се виеха дълги кичурчета. В дясната й ръка висеше омразният пистолет.

В този момент тя вдигна очи. В тях имаше умора. Бяха пълни с дълбока болка и страх.

— Мис Дъруент-Джоунс! — той се спусна към нея.

— Съжалявам, толкова съжалявам!

Норт видя как младата жена преглътна с усилие. Тогава той протегна ръце, нещо, което не беше възнамерявал да прави, и тя се хвърли в обятията му. Няколко мига Каролайн остана неподвижна, опряла в гърдите му стиснатите си в юмруци длани. Пистолетът се плъзна от пръстите й и падна върху мраморния под на вестибюла. Тогава внезапно тя започна да хълца, силно и неконтролируемо, и цялото й тяло се разтресе. Беше рухнала. Вследствие на преживения шок от нейната борбеност и предизвикателство като че не бе останала и следа.

Ръцете му обгърнаха Каролайн и той я притисна към себе си. Опитваше се да я успокои, да я утеши, като галеше косите й, говореше безсмислени неща и я полюляваше леко в прегръдките си.

Най-после тя вдигна глава и се отдръпна малко.

— Вие сте знаел — рече тя. — Знаел сте, а не ми казахте нищо.

— Нямаше как да го сторя. Тръгнахте си толкова ненадейно…

— Тя е мъртва, лорд Чилтън. Не, не само мъртва — някои я е убил. Не мога…

Младият мъж допря връхчетата на пръстите си до устните й.

— Шшшшт, вие сте изтощена. Елате в библиотеката да се стоплите. Глътка бренди и малко храна ще ви бъдат от полза. Елате.

Кум се обади току зад гърба на господаря си. В гласа му звучеше неодобрение. Навярно така би реагирал и баща му, ако беше присъствал на току-що разигралата се сцена… Не, Норт нямаше намерение да мисли за това точно сега.

— Ще донеса нещо за хапване, милорд, макар да се съмнявам, че мистър Полгрейн има кой знае какво в кухнята.

— Благодаря, Кум. Донеси каквото има. А сега, мис Дъруент-Джоунс, елате с мен.

* * *

Видя как тя свали пелерината си и я сгъна бавно и внимателно, сякаш опитвайки се по този начин да се съвземе. След това я постави на облегалката на един стол. Въздъхна, все така без да го погледне. Наблюдаваше я как механично приглажда гънките на наметало то, очевидно без да си дава сметка какво върши. После младата жена се приближи до камината, сложи още една цепеница вътре, разбърка жарта с ръжена и протегна длани към пламъците. Застана пред тях абсолютно неподвижно, без да произнесе и дума. Тази тъжна сянка не приличаше ни най-малко на момичето, с което се беше запознал съвсем наскоро, което бе седяло в скута на Маки, изтъкано от усмивки и очарование, и което после бе изпило бирата и бе кашляло, докато лицето му бе станало мораво. Норт затвори тихо вратата на библиотеката, за да не излиза топлината, после се обърна, без да знае какво да каже. Каролайн беше избягала от настойника си, за да отиде при леля си Ели, само за да открие ужасната трагедия.

Той продължи да мълчи и да я наблюдава, докато Кум внесе поднос със стар сребърен чайник, който бе по-нащърбен от сипаничавото лице на майор Дени от Дванадесета Линкълнширска пехота. Чашките и чинийките бяха толкова стари и очукани, че би трябвало да бъдат раздадени на бедните още преди петдесет години. Колкото до храната, тя се състоеше от две филии хляб, плесенясали по краищата, купичка втвърдена сметана — по-скоро жълта, отколкото бяла, и една кифла, която би могла да се използва по-скоро като оръжие отколкото за ядене. Вбесен, Норт изгледа красноречиво Кум, който обаче вдигна безпомощно рамене, без да го погледне. Младият мъж сдържа словоизлиянията си Последното, от което се нуждаеше гостенката му, беше да слуша виковете му по адрес на иконома.

Той напълни с чай чашите, но не можа да й предложи нито захар, нито лимон, нито мляко, тъй като такива нямаше на подноса.

— Благодаря — каза Каролайн и отпи от топлия си чай.

В следващият миг тя се закашля и припряно затисна със салфетка устата си.

— О, Боже, извинявам се, но чаят, ъ-ъ, е…

Норт отпи предпазливо и помисли, че езикът му ще окапе. Вкусът на този така наречен „чай“ напомняше застоялата питейна вода на корабите на Негово величество. Наистина отвратително.

— Съжалявам — каза Норт и взе чашата й. — Стойте тук и си почивайте. Ще ви донеса нещо друго.

Смяташе да отиде в кухнята и да срита порядъчно ония задници, но реши, че е по-добре да не я оставя сама, поне засега. Беше прекалено пребледняла и съкрушена. Извади бутилка бренди от шкафа.

— Ето, брендито ще ви стопли много по-добре от това, което моят готвач разбира под „чай“.

Каролайн отпи бавно. Очевидно беше понаучила нещичко от бирата на Маки. Цветът на лицето и започна бавно да се възвръща.

— Не беше зле. Не беше и такова сериозно изпитание като бирата на Маки. Всъщност не беше толкова сериозно затруднение и като чая. Никога досега не съм пила бренди.

— Приемете го просто като лекарство — каза той. — Ще хапнете ли от кифлата?

Тя хвърли поглед към тестеното изделие върху подноса, после погледна смутено домакина си и бавно поклати глава.

— Не, благодаря, но не съм гладна.

Прииска му се да изрита всеки един от прислугата си още по-силно, отколкото бе възнамерявал само пет минути по-рано.

Младият мъж се загледа известно време в огъня, след което рече:

— Исках да ви предупредя, но нямах представа кога ще пристигнете, нито пък къде ще отидете първо. Наминах в Скрилейди Хол, но заварих там адвоката, някои си мистър Броугън, и мисля, че не бях особено желан. Съжалявам за леля ви. Много харесвах Елинор Пенроуз. Дойде в нашия край, когато бях десетгодишно момче, и веднага се превърна във всеобща любимка.

— Очевидно не на всички.

Сълзите й потекоха отново, но Норт остана на мястото си, без да казва нищо.

— Мисис Фрийли от страноприемницата в Гунбел каза, че вие сте я открили.

— Така е. Слушайте, мис Дъруент-Джоунс, вие сте много уморена. Късно е да се връщате в Скрилейди Хол. Тази нощ ще останете тук, а утре ще ви придружа дотам.

За негово удоволствие тя се усмихна, макар и криво.

— Може ли да се пие бренди и на закуска?

Лорд Чилтън отвърна на усмивката и, чувствайки се странно.

— Чаят за закуска ще бъде чудесен, обещавам ви. Ще си поговоря сериозно с готвача във връзка със съдовете и всичко останало.

— Помислих, че икономът ви ще затръшне вратата в лицето ми. Съжалявам, че го заплаших с пистолета, но не знаех какво друго да направя.

— Той си го е заслужил, ще преживее шока. Колкото за държанието му, единственото, което мога да кажа, е, че в Маунт Хок не е имало жена от много отдавна. Предполагам, че двамата с готвача са били напълно объркани и не са знаели как да постъпят.

— Готвач ли?

— Да. Мистър Полгрейн е моят готвач.

Норт видя, че гостенката му потръпна, въпреки че стоеше до огъня, и се изправи.

— Извинете ме за момент, мис Дъруент-Джоунс Трябва да предупредя Триджийгъл да приготви спалня за вас.

— Триджийгъл носи ли пола?

— Не, той е мъж и се казва мистър Огъстъс Триджийгъл. Както вече ви обясних, тук от много отдавна не е имало жена. Това е къща изключително на мъже.

— О, съжалявам. Това сигурно ви създава много трудности.

— Всъщност не — отвърна лаконично той, но се усмихна веднага, за да смекчи думите си.

Отново усмивката се появи прекалено лесно върху устните му и Норт си помисли: „Тя ме съжалява за това, че из коридорите ми не се мъкнат жени; че тук няма разни особи, които да душат въздуха, за да се уверят, че е достатъчно приятен за нежните им ноздри; които да кудкудякат неуморно по повод на всяка незабележима дупчица по чаршафите и които непрекъснато да се тревожат, че камините били почернели… А аз й се усмихвам на всички тези приказки.“

Искаше му се да й обясни задоволството си, че Бог му бе спестил това, което беше напълно в реда на нещата за другите мъже — като например за приятеля му Маркъс Уиндъм. Но не и за него. Естествено не й каза нищо. Откри, че отново й се усмихваше, а тя беше почти заспала и дори не забелязваше, че е свидетел на подобно рядко явление — лорд Чилтън не е мрачен.

Остави я така, отпусната в стола си край камината, и отиде да потърси Триджийгъл. Той беше възрастен мъж, висок и строен, с непривично гъста за годините си бяла вълниста коса и с толкова красиво лице, че човек би могъл да извърши убийство, ако това би могло да му помогне да се сдобие е подобна хубост. Норт се надяваше, че Триджийгъл все още не беше паднал под масата от огромното количество гунбелска бира, която поглъщаше всяка вечер, и че би могъл да различи чистите чаршафи от нощното гърне.

Триджийгъл обаче като че изобщо не беше пил и капка бира. Той беседваше с Кум и Полгрейн. Всички бяха застанали около огромната дървена маса и Полгрейн бършеше случайно останали трошички по вече чистата й повърхност. Норт застана на вратата, загледан в тези хора, които познаваше от дете, по-точно откакто бе дошъл да живее тук на петгодишна възраст. След това се изкашля, а в устата му напираха не съвсем благи думи.

— Милорд — обади се Кум с мазен глас, като някой калайджия, продал току-що с добра печалба стоката си.

Спусна се към господаря си, като пътьом обърса ръце в престилката на Полгрейн.

— Всичко задоволително ли беше?

— Не, не беше. И всички вие го знаете много добре. За колективната ви грешка обаче ще говорим утре. Триджийгъл, трябва ми спалня за нашата гостенка.

— Но, милорд, тук няма спалня!

— Не бъди глупак. Кум. Тази къща е по-голяма от селото. Има поне двайсет спални, по дяволите отвратителния ти инат!

— Всичко това е много добре, милорд — отвърна Триджийгъл, като се изправи с всичките си сто и осемдесет сантиметра, — но мистър Кум е прав. Нахранихме младата дама. Помогнахме й достатъчно. Но да остава тук? Това би било нещо нечувано, милорд! Невъзможно. Това е дом на джентълмени. Нашата репутация ще…

— Нашата репутация ли? Какви са тези невероятни глупости? Млъкнете и ме чуйте! Това е племенницата на мисис Елинор Пенроуз. Току-що е разбрала, че леля й е била убита.

— О, Боже! — обади се Кум, — тя не ми каза това… Само насочи пистолета си срещу мен и изглеждаше напълно сериозна. Помислих я за луда, милорд.

— Това е наистина жалко — намеси се Триджийгъл. — Подобни новини биха могли да доведат една жена до истерия, което, убеждавам се, се среша доста по-често сред техния пол.

— Със сигурност тя ще се чувства по-щастлива в Скрилейди Хол — разсъждаваше Полгрейн. — Там има жени, които биха могли да се погрижат за нея и да я утешат. Освен това, чувал съм, че там храната е превъзходна.

— Няма как да не е по-добра от това, което й предложи — изръмжа Норт. — Господи, Полгрейн, ако бях те замерил с тази кифла, — непременно щях да те убия — беше твърда като камък. Така, достатъчно по този въпрос! Или ще започна да мисля, че сте трима съсухрени стари женомразци. Всъщност аз вече съм на това мнение. А сега чуйте какво ще ви кажа. Мис Дъруент-Джоунс е много млада. Ако не се беше запознала с мен, нямаше да има кой да й помогне. Тя е изтощена и се нуждае от добър сън. Късно е да я водя в Скрилейди Хол. Така че погрижи се за това, Триджийгъл, и престани да мърмориш под проклетия си нос.

— Разбира се, милорд — отвърна с достойнство Триджийгъл. — Мисля да приготвя Есенната стая.

— Тя е прекалено тъмна и прекалено студена — каза Норт, благодарен, че знае точно за коя стая ставаше дума. — Ако остане да спи там, младата дама може да получи възпаление на белите дробове. Освен това помещението трябва добре да се проветри.

Тримата мъже се спогледаха, след което Кум рече дълбокомислено:

— Ако се разболее, тя ще остане тук мно-о-го дълго.

Лорд Чилтън кимна:

— Абсолютно вярно. Ако я настаните в непроветрена влажна стая, може да се разболее сериозно. Наистина сериозно. И тогава ще се наложи да остане тук дълго, може би по-дълго, отколкото предполага Кум.

— Уместна забележка, милорд — обади се Кум, изкашля се и после добави: — Мисля че Овалната розова стая ще свърши по-добра работа. Тя е жена, все пак, и всички знаят, че този цвят си подхожда с особения темперамент на нейния пол.

— Това би било добре — отвърна след известен размисъл Триджийгъл. — Прозорците бяха отворени цял ден вчера, тъй като новият ни прислужник Тими чистеше там — заради практиката, нали разбирате, милорд и освен това не валеше. Да, предложението е чудесно, милорд.

В отговор Норт само поклати глава. Всъщност той беше благодарен на тези мъже, че го бяха посрещнали с отворени обятия, тъй като Маунт Хок в действителност беше на тяхно разположение от смъртта на баща му. Питаше се дали, ако беше жена, щяха да хлопнат вратата под носа му. Беше напълно вероятно, като се има предвид държанието им тази вечер с неканената гостенка. Добре че тя си тръгваше на другия ден, иначе можеше и да я отровят.

Норт кимна, съзнавайки, че и Кум, и Триджийгъл го гледаха, очаквайки вероятно одобрението му. Всъщност то бе излишно, тъй като те правеха това, което искат. Все пак той каза:

— Овалната розова стая би свършила добра работа или поне би трябвало да свърши.

* * *

Каролайн беше дълбоко заспала. Той внимателно я понесе нагоре по стълбите към красивата ъглова стая, чиито прозорци гледаха към голяма ябълкова градина, засадена преди повече от петдесет години. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за сочните ябълки, които вече бяха напълно узрели и в достатъчно количество, за да изхранят цялото село през зимата. Дърветата покриваха склоновете от крепостта до подножието на хълма, където земята ставаше равна и където течеше малка рекичка, виеща се по протежение на повече от три акра от земите на Маунт Хок.

Стаята някога бе принадлежала на жена, но на коя Норт нямаше представа. Не знаеше кой я бе обзавел в тези меки розови и кремави цветове. Предполагаше, че тук, поне за кратко време, бе обитавано от жени, тъй като мъжките потомци продължаваха да се раждат и да наследяват Маунт Хок. Той обаче бе живял тук само с баща си и дядо си. Дали майка му някога бе посещавала Маунт Хок? Разтърси глава, за да прогони спомена и болката, която го съпровождаше. Не, през този век в имението не бе живяла жена.

Мебелите бяха износени, тъй като бяха много стари, но всичко лъщеше от чистотата. Въздухът ухаеше на лимон и восък. Въпреки че не обичаше този каменен мавзолей. Норт ценеше грижите, които всички полагаха за поддържането му. Тими, новият домашен прислужник, беше свършил доста добра работа. Домакинство изключително от мъже беше нещо качествено, стига само членовете му да не забравят добрите маниери при появата на жена.

Норт свали само износените й боти. Чорапът от външната страна на левия й крак имаше дупка. Кожата, която се виждаше през нея, беше зачервена и наранена Видът й не му хареса. Той я зави и духна единствената свещ.

Кум го чакаше пред Овалната розова стая.

— Добре ли се чувства младата дама, милорд?

— Спи. Ще видим колко е добре утре сутринта.

— Стаята, ъ-ъ, милорд, показва Маунт Хок от най-хубавата му страна.

— Да, Тими е свършил добра работа. Още нещо, Кум. Трябва да се увериш, че закуската, която ще ни поднесе утре сутринта Полгрейн, е в прекрасно състояние. Ще имаш грижата съдовете да бъдат без драскотина и да блестят от чистота. На масата да има безупречно бяла покривка. Да има и платнени салфетки. Добре ли ме разбра?

— Да, милорд. Ние не сме глупаци. Щом младата дама ще си тръгва утре след закуска, решихме, че наш дълг е да се погрижим стомахът й да бъде добре запълнен по време на пътуването й до мястото, на което принадлежи.

„А на кое място принадлежи тя?“ — запита се Норт. Чудеше се кога щеше да се появи Фолкс, тъй като в пристигането му, и то заедно с бедния Оуен, нямаше ни какво съмнение. Струваше му се, че тъй като тя беше млада и при това жена, която не познаваше добре този мъжки свят, беше негово задължение да я защити от бившия й настойник. Той обаче нямаше представа какво точно трябваше да стори.

Затвори тихичко вратата. Беше замислен и намръщен. Кум понита:

— Имате ли нужда от моите услуги, милорд?

— О, не. Работата е в това, че тя… Не, няма нищо, нищо важно. Лека нощ, Кум.

— Лека нощ, милорд. Ще преживеем това.

— Ще преживеете какво? Кратковременното посещение на една самотна жена ли?

— Забравяте, че тя е въоръжена, милорд.

— Лягай си, Кум.

— Тя изглежда зла, милорд. Можеше да ме застреля.

— Заслужаваше да бъдеш застрелян. Лягай си.

— Да, милорд.

* * *

Когато лорд Чилтън се събуди посред нощ от някакъв ужасен писък, той помисли за миг, че отново е на бойното поле в Тулуза, заобиколен от бълващи смърт оръжия и френски войници, стрелящи и мушкащи с байонетите си като луди, мъже, които се биеха само заради славата и заради Наполеон, човек, наистина заслужаващ да остане в историята. Обречената му кауза обаче не заслужаваше за нея да се погуби нито един човешки живот повече. Струваше му се, че все още чува виковете на френските войници:

— La gloire! La gloire!^[1]

Норт седна в леглото си, като все още не можеше да разбере къде се намира. В този миг писъкът се повтори, а после и потрети. Гласът определено беше на жена. Жена ли? Тук? В Маунт Хок? Прокара пръсти през косите си, размишлявайки напрегнато.

Да! Това беше момичето, взело Оуен като заложник и откраднало коня на Норт; момичето, което се беше появило на прага на дома му уплашено, изтощено и потънало в сън, и на което бе предложил чай, можещ да повали дори вол, и кифла, можеща да убие същия вол. Младият мъж се втурна към изхода на спалнята си, като пътьом наметна един халат.