Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (40)

Четиридесета глава

Семейство Уиндъм бяха седнали в салона. Херцогинята се намръщи над чашата си с чай.

— Само като си помисля, Маркъс, изпуснали сме цялото това вълнение само с три дни. Не е честно.

— Явно сте се разминали с моя пратеник — рече Норт.

— Твоят пратеник — отвърна графът — най-вероятно в този момент се забавлява добре. Прислугата ми ще го нахрани и прикотка и, без никакво съмнение, ще измъкне възможно най-много информация от него, можеш да бъдеш сигурен в това. А после ще го изпратят с хиляди съвети. Умират да се месят в хорските работи.

— Херцогиньо, не е несправедливо — обади се Каролайн. — Това беше нашето приключение, не вашето. Ние с Норт обаче искаме да благодарим на двама ви с Маркам и да ви подарим това.

Каролайн подаде на Херцогинята старинно златно колие — солидно, блестящо и топло на пипане.

— Ще можеш да го носиш с перлите си — каза графът, като докосна леко с върховете на пръстите си красивото бижу.

— Колкото до останалите златни украшения, монети и скъпоценности, ние, също като вас двамата, мислим да изпратим част от тях в Британския музей. Ще подарим потирите на Солсбърийската катедрала, а останалите ще изложим тук, в Маунт Хок, така че всички, които дойдат, да могат да им се любуват.

— Ако някога загубим всичките си пари, винаги можем да продадем една-две гривни и да се спасим — обяви Каролайн.

— Ха, ти по-скоро би ме изпратила да работя в калаените мини, отколкото да се разделиш с някое от бижутата, които откри — пошегува се Норт, като погали леко ръката и.

Тя се усмихна и на него за момент му се стори, че усмивката й беше отнесена, че жена му беше отлетяла духом някъде надалеч. Само миг след това обаче лицето й излъчваше топлота, дяволитост и щастие. Каролайн вдигна поглед към поставката от тъмночервено кадифе. На нея сега лежаха две гривни, които се допираха една в друга. Бяха отново заедно и щяха да бъдат заедно, докато съществуваше родът Найтингейл. Колкото до меча, двамата с Норт бяха единодушни, че той трябваше да си остане там, където беше, и че никой друг не трябваше да разбере за него. Още същата нощ мъжът й й беше казал:

— Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Но Рафаел Карстеърс може да мълчи като гроб, както, естествено, и Кум. Вече говорих с тях.

Каролайн се бе намръщила.

— Това все още не е достатъчно, Норт. Не искам някои да се натъкне случайно на меча Ескалибур. От морския бряг се виждат сенките сред скалите, усеща се, че там има нещо странно. Всеки, който има поне малко изследователски дух, би отишъл да провери. Аз самата бих постъпила така. Последното, което бих желала, е някой случайно да го открие и да се опита да го вземе. Трябва ни някой хубав експлозив.

— Не, нужно ни е някакво чудо — беше отвърнал младият мъж. — Боже, толкова съм уморен, че вече дори не мога да мисля. Ще поговорим по този въпрос утре.

И двамата приеха случилото се за чудо. Призори вятърът се бе усилил и превърнал в буря. Бе завалял пороен дъжд. Бурята бе изкоренила десетки дървета и бе запратила огромни камъни в морето. Въпросната скала се бе сгромолясала и бе скрила завинаги от очите на хората тайнствената пещера и меча Ескалибур.

Каролайн се обърна към свекърва си:

— Така и не ми каза какво би желала да получиш от съкровището. Можеш да вземеш това, което ти допадне. Мари също.

— Ще попитам дъщеря ми — отвърна Сесилия Найтингейл. — Тя несъмнено би си харесала някое от колиетата или обеците. Що се отнася до мен, скъпа, аз не бих се докоснала никога вече до някоя от онези две гривни.

— Защо, майко? — заинтересува се Норт.

— Хм, трудно е да го обясня, Норт — отвърна тя, като гледаше към ръцете си, които бяха станали по-бели и по-нежни, откакто живееше в Маунт Хок. — Видях гривната, която Каролайн е поставила върху шкафа, онази, която, доколкото знаем, е била намерена от прадядо ти тук, в земите на Маунт Хок. Видях и другата, нейния двойник, който жена ти откри върху скалите.

— Аз пък открих първата гривна в стария часовник със стържещия глас — намеси се Маркъс Уиндъм. — Оказа се, че именно тя е била причина за грозния му звук, напомнящ болен човек, който се опитва да се изкашля.

— Предполагам, че всичко това ще си остане загадка — обади се Каролайн. — Кой и защо я е сложил там? И кога? Защо никой друг от рода Найтингейл не е споменал дори за нея?

— Това не е загадка, Каролайн — каза Сесилия Найтингейл.

— Какво искаш да кажеш, майко? Да не би да знаеш нещо за тази тайнствена гривна?

— Точно така, знам.

Сесилия Найтингейл погледна сина си и започна да говори:

— Навремето случайно дочух един разговор между баща ти и дядо ти. Това беше един от изключително редките случаи, когато дядо ти не му крещеше, изисквайки от него да се отърве от мен. Както и да е, започнах да подслушвам. Дядо ти показа на сина си някаква гривна. Галеше я така, като че беше жива, като че беше най-ценното нещо на света. Според него мъжете от рода Найтингейл пазели съществуването й в тайна и никога не я показвали на други хора. На прадядо ти, Норт, който я е намерил, едва не му я откраднали и той решил да я скрие. Разказал на дядо ти за нея едва на смъртния си одър. Дядо ти от своя страна решил да предаде фамилната ценност на сина си. Никога няма да забравя как я галеше, как я гледаше, както друг би гледал и галил мъж или жена. Това беше лудост и в същото време бе трогателно. Видях как дядо ти постави почтително гривната обратно в сейфа. Видях и комбинацията. Същата нощ отворих сейфа и взех оттам гривната. Исках да си отмъстя на този човек, Норт, затова го направих. Той я обичаше по-силно, отколкото едно човешко същество би могло да обича друго човешко същество. Мразех него, мразех и проклетата му гривна, затова и я скрих в стенния часовник. Знам, че постъпката ми беше низка, но исках да го накарам да страда, да загуби нещо, което ценеше повече от всичко друго. Никой не обели дума по този въпрос, като че бижуто не бе съществувало никога. Представях си мъката му от загубата и от съзнанието, че някой го бе ограбил, а той не знаеше кой е извършителят. Питам се дали е обвинявал сина си, твоя баща? Или може би е мислел, че кражбата е дело на някой от мъжката прислуга? Радвах се, защото знаех, че никога няма да разбере. Щеше да слуша часовника до края на дните си, без да предполага, че гривната е в него. А сега вие открихте и нейния двойник.

— Къде, все пак, мислите, че е била намерена първата? — понита Норт, но въпросът му очевидно не бе насочен конкретно към никого.

— Е — произнесе бавно Каролайн, загледана в гривната, — може да е била случайно изпусната от някой от хората, издълбали пещерата в онази скала. Боже мой, преди повече от хиляда години, как ви се струва? Не виждам защо прадядо ти би лъгал за мястото, където е била открита.

— Някъде около могилите, каменния зид и дъбовата горичка — каза Норт. — Струва ми се, че това е единственото вероятно място.

— И само като си помисля… — добави Херцогинята.

— През цялото време всички смятахме, че ако насам е минавал някакъв крал, то това е бил крал Марк.

— Но крал Артур не е погребан тук.

— Само съкровището и…

— И какво, Каролайн? — попита Херцогинята, като повдигна елегантно едната си грациозна вежда.

— Нищо. Мозъкът ми е още объркан. Божичко, ето и Мери Патриша с двете бебета!

Гукането и смехът на малкия Норт и на Елинор обсебиха всеобщото внимание през остатъка на следобеда.

Тази вечер, когато влезе в салона с превързана ръка, Кум се изкашля и обяви:

— Вечерята е сервирана, милейди.

— Кум, благодаря ти — каза Норт. — Приличаш на някой романтичен герой. Как се чувствате двамата с Полгрейн?

— Ще надмогнем това, милорд, ще го надмогнем, но е трудно. Човек мисли, че познава хората, с които живее, но понякога се оказва, че е грешил. Бедният мистър Полгрейн искрено съжалява, че не е могъл да ви помогне през онази нощ, милейди, но както знаете, мистър Триджийгъл беше сложил приспивателно и в неговата храна. Мислел, че само аз ще се съглася с плана му. Силно депресирани сме от цялата тази история.

„Да, депресирани и разочаровани сте най-вече заради него“ — помисли си младата му господарка, докато оглеждаше бялата лента, която обхващаше рамото и минаваше под лакътя на Кум, за да поддържа ранената му ръка. Спомените от онази нощ бяха пределно ясни и ярки. Всичко, което се беше случило — ужасът, болката и най-накрая триумфът, бяха запечатани дълбоко в съзнанието й и завинаги щяха да останат там. Това обаче, с което Каролайн нямаше да се раздели и в смъртния си час, бе споменът за мига, в който тя измъкна с лекота от камъка меча Ескалибур, меча, който сякаш бе направен специално за нея, който като че ли беше част от нея. Съзнанието, че е била докосната от нещо извън самата нея, извън съвременния свят, нямаше да я напусне никога. Беше се сблъскала с вълшебството, с древната магия, за която все още нямаше никакво обяснение, но която въпреки това съществуваше. Тя именно бе спасила живота й.

— Изглеждаш дълбоко замислена — каза Норт, като постави ръката й върху своята, за да я поведе към трапезарията. — Може би се чудиш дали довечера да не ми сложиш кожените белезници?

Закачливо усмихната, Каролайн подхвърли:

— А защо не?

* * *

Норт лежеше по гръб, загледан в поруменялото лице на жена си, и се питаше как беше възможно тя да изглежда още по-хубава, отколкото бе сутринта. Гърдите й бяха наедрели. Той внимателно измъкна ръцете си от белезниците и ги обхвана в шепите си.

— Обичам те — прошепна той и я помоли: — Легни до мен. Така. Нека сега да ти разкажа за доктор Трийт. Той напуска района другата седмица. Говорих днес с него. Самообвинява се и ми се струва, че има право. Не мога да си обясня как е могъл да бъде толкова сляп, че да не забележи какво става с всяка жена, на която е обърнал внимание. Не го попитах дали си спомня, че е легнал с четиринадесетгодишната си сестра. Не мисля, че това би имало някакво значение. Впрочем вече всички знаят за Бес, а също така и че Триджийгъл те упои и й помогна да те замъкнат край Сейнт Агнес Хед. Слава Богу, че тя е трябвало да те остави за малко и да се върне при брат си, за да не го озадачи отсъствието й. Именно това ти е осигурило времето, което ти е било нужно.

Норт се наведе и я целуна по челото.

— Още си потна от любовната ни игра. Това ми харесва. Освен това, искам да ти призная, че все повече ти се възхищавам. Ти си и смела, и вярна, и изобретателна… И точно тези качества ме привлякоха към теб, както и красотата ти, и купчината проблеми, които мъкнеше на гърба си. Но, знаеш ли, в теб има и нещо друго. Нещо, което се е появило през онази нощ… Може би това е новата сила, която усещам в теб, едно по-дълбоко разбиране на въпроса защо ние, смъртните хора, сме изпратени на тази земя, защо е толкова важно да бъдем почтени и да обичаме тези, които са от най-голямо значение за нас. Ох, как само се изразих — истинска каша.

Тя го целуна по рамото.

— Днес получих писмо. Художникът ще пристигне заедно с реставратора. Ще може ли да ни нарисува двамата с теб, след като свърши с портретите на майка ти и Мари, и на трима ви заедно?

— За да висим на стената во веки веков ли?

— Да. Искам нашите пра-правнуци да знаят, че сме били заедно до края на дните си, че сме се обичали и че нищо не е могло да ни раздели.

— Може ли да ме нарисува с кожените ми белезници?

Каролайн се засмя, близна топлата му кожа и започна да го гали едновременно с уста и с ръце. И в същото време си помисли: „Вълшебството ще докосва всеки ден и всяка нощ от живота ми.“