Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nightingale Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 105гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2008)
Корекция
maskara(2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“, 1995

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Добавяне на анотация

Тридесет и втора глава

Маркъс Уиндъм, граф Чейз, каза на Норт:

— Не мога да повярвам, че първото, което стори, след като се върна в Корнуол, бе да се ожениш и да започнеш да се шегуваш като човек, роден за това. Наистина, като че напълно си изоставил мрачните настроения и меланхоличните си размисли. Направо съм шокиран, Норт! Какво трябва да мисля за всичко това?

Норт се усмихна — открита, приятелска усмивка, в която нямаше и помен нито от меланхолия, нито от готически нюанси.

— Какво да ти кажа, Маркъс? Срещнах Каролайн и като че ли проклетият черен облак, който винаги бе висял над главата ми, бе отнесен нанякъде и над мен грейна слънцето. Достатъчно е тя да застане пред мен и се чувствам сгрят от главата до петите.

— Странно — промълви графът и погледна съпругата си — Познавам Херцогинята от дете, но тя не е сторила нищо, за да промени характера или настроенията ми. Може би двамата с теб, Норт, се разбирахме много добре, въпреки че ти беше прекалено начумерен.

С лека усмивка графинята каза на Каролайн:

— Моят съпруг се мисли за философ. Понякога обаче това става причина за доста неприятните му физически преживявания.

Каролайн се засмя.

— Би ли била по-конкретна?

— Не още — отвърна Херцогинята и вдигна леко, като за наздравица, чашата си чай към нея.

Графът имаше вид на човек, който се готви да попита какви конкретни факти имаше жена му предвид, но Херцогинята продължи да говори.

— Но вие тук си имате проблеми, нали?

Тя остави чашата си на масата с толкова грациозен жест, че за момент Каролайн се почувства обсебена от завист. Жената срещу нея беше най-красивото създание, което някога бе виждала. Що се отнася до графа, те с Норт като че бяха приятели от люлката. Видно бе, че се чувстваха прекрасно, когато бяха заедно. Тогава се шегуваха един с друг — с онзи фамилиарен, леко обиден хумор, който като че доставяше неизразимо удоволствие на мъжете. И двамата бяха едри, атлетични мъже, уверени в себе си. За влюбените очи на Каролайн, Норт беше далеч по-прекрасният от двамата. Херцогинята, от своя страна, намираше графа за напълно задоволителен.

— Да — говореше Норт, — Каролайн припадна преди четири дни и ми изкара акъла. Казах и, че ако направи още веднъж подобно нещо, ще я удуша.

— И аз се съгласих с него — допълни жена му. — Не мога да си простя, че се държах като глупачка.

— Защо припадна? — попита Херцогинята.

— Причини не липсваха — отвърна Норт.

Спря за момент, като че не беше сигурен какво да каже, и после бавно продължи да говори:

— Имаме си нашите проблеми, но има нещо много по-важно от тях. Каролайн ще има бебе.

— Божичко — възкликна Херцогинята, — та това е чудесно! Имаш право да припаднеш поне веднъж, когато си бременна, Каролайн. Поздравления и за двама ви Маркъс полага усилия да ми помогне отново да възстановя здравето си. Норт, не се чувствай неудобно да говориш пред мен за детето.

Тя продължи да обяснява, вече само на Каролайн.

— Преди известно време направих спонтанен аборт, но сега се чувствам прекрасно А и, както вече казах, Маркъс е решителен човек.

— Опитвам се като грешен дявол — прекъсна съпругата си Маркъс, прекарвайки разсеяно ръка през косите си. — Всекидневно се опитвам да я оплодя, с изключение на времето, когато пътуваме, разбира се. Херцогинята обожава огромните карети. Начинът, но който се люшкат и подскачат, я правят още по-развратна. Не ме оставя и секунда на мира. Още след първия ден от пътуването ни бях принуден да яздя навън, за да възвърна силите и равновесието си. Странно, но открих, че рядко се сещам за бебе, когато я…

— Предостатъчно, Маркъс — прекъсна го Херцогинята, невъзмутима и сдържана като някоя шейсетгодишна матрона. — Притесняваш ме. Знам, че го правиш с удоволствие и го правиш наистина много добре, вече съм ти казвала многократно. Но ще трябва да си сдържаш малко устата или ти се пише лошо, когато останем насаме.

Каролайн се изсмя — не можа да се сдържи, — защото огромният тъмнокос мъж се хилеше на съпругата си като някой комарджия, държащ печелившата карта в ръката си.

Той се обърна към домакинята.

— Сигурен съм, че не можеш да си я представиш да върши друго, освен да стои тук с деликатна чашка чай в изящните си бели ръчички. Да, гледаш я и виждаш едно спокойно създание, което не повишава глас по-високо от подгъва на полата си, което повдига едва забележимо едната си вежда и кара цялата прислуга да търчи като луда, за да я направи щастлива. Но ако знаеш как ми крещи! Веднъж хвърли едно испанско седло отгоре ми и ме удари с поводите така, че загубих съзнание. На всичкото отгоре ме наложи с ботите си за езда и…

— Маркъс! — Този път гласът на Херцогинята не звучеше толкова невъзмутимо. — Ще си сложиш ли спирачки на езика, поне докато не се опознаем по-добре с Каролайн? Създаваш й доста странна представа за мен.

Норт остави върху масата гарафата с бренди.

— Каролайн, скъпа, много бързо ще свикнеш с Маркъс. Колкото до Херцогинята, открих, че тя може да бъде също толкова добър приятел, колкото и Маркъс. Разбира се, тя не е толкова скандална, тъй като е дама, а не някой полуумен разгонен коч.

— Може ли да запазя за себе си и прекрасните определения? — попита Маркъс и удари приятеля си по рамото.

— Твои са, щом ти харесват, само се откажи от „разгонен“.

— Какво ще кажеш, Херцогиньо? — обърна се към съпругата си графът.

— Коч не е точно животното, което аз бих избрала, но не е лошо. По това разбирам, че Норт те познава доста добре.

— Аз мисля, че Норт е Бог — каза Каролайн. — След като Маркъс е най-добрият му приятел, тогава трябва да го издигнем над коч. Какво ще кажете за пантера?

— По твоята логика, Каролайн, ще бъда във възможно най-близки отношения с него.

— Звучи много романтично: дяволски мъж — обади се Херцогинята — На какво прилича това, Каролайн? Никакви дяволи. Значи вярваш, че Норт е Бог, така ли?

Каролайн погледна към съпруга си. Чувствата, които изпитваше към него, блестяха в очите й.

— Той е най-добрият мъж, а аз съм най-щастливата жена, че го открих в онази забутана страноприемница в Дорчестър.

— От всичко това на човек направо може да му се повдигне — отбеляза графът. — Бих предпочел да науча нещо повече за неприятностите, които имате напоследък, отколкото да ставам слушател на романтични брътвежи.

— Той е прав — подкрепи го Норт. — Каролайн, разказах на Маркъс само за малка част от нашите проблеми.

— Каза ли му за леля ми и за Кум?

Той кимна.

— Дължа му живота си, Каролайн, така че мога да му вярвам. Освен това мозъкът му чатка. Не по-малко дяволски е от дяволския или от мозъка на този, дето бил в най-близки отношения с дявола — така че той може да види нещо, което е убягнало на нас. Колкото до Херцогинята, на нея умът й също е остър като бръснач.

Норт забеляза уплахата в погледа на жена си и я притисна към себе си, целувайки косите й.

— Ще се справим с това — рече той. — Ще се справим.

* * *

Каролайн беше настинала и се чувстваше ужасно. Гърлото й беше възпалено, в един миг се потеше като пор, в следващия трепереше от студ. Всяка костица в тялото й я болеше. Норт я накара да пие една от лечебните отвари на Полгрейн и после й нареди да почива. Херцогинята имаше разрешение да я посещава само при условие, че стои на безопасно разстояние.

— Съжалявам, че си болна, Каролайн. Може би е от рязката промяна на времето. Поне така ми каза Маркъс и ме предупреди, че ако аз също се разболея, ще си отнеса боя. Казах му, че ще му отвърна със същото дори само ако кихне, а той ми се усмихна с типичния си гаднярско-очарователен начин и ме апострофира, че никога не се бил разболявал. Държа се доста нафукано. Истинско съкровище е моят съпруг.

Чувствайки се не така отпаднала след изпиването на горчивата отвара, Каролайн каза:

— Харесвам съпруга ти, Херцогиньо. Има право да се държи високомерно, щом Норт е най-добрият му приятел. А Норт е съвършен, това е абсолютната истина.

Херцогинята се усмихна, а пръстите й лекичко навиваха и развиваха крайчето на меката й вълнена виненочервена рокля.

— Чух Норт да казва на Маркъс, че според неговите предци крал Марк бил погребан тук, а не във Фой, естествено — с пословични богатства. А какво ще кажеш за Тристан и Изолда, влюбените, които го предали? Вярно ли е, че сте имали дневник на тази тема?

И така Каролайн й разказа за мъжете от рода Найтингейл и за двете им наследства — едното, което било проклятието им да имат неверни съпруги, и другото — приказката за богатството на крал Марк, заровено заедно с него през шести век тук, в земите на рода Найтингейл, вероятно в някоя могила. Кой ли би могъл обаче да открие в коя по-точно?

Тогава Херцогинята й разказа за съкровището на рода Уиндъм.

— Крал Хенри Осми — повтори Каролайн. — Това е по-смайващо, струва ми се, от възможността да намеря доказателства, че бедният крал Марк почива някъде тук.

— Не съм сигурна — отвърна Херцогинята. — Хенри Осми е живял само преди три века, а крал Марк — преди повече от хиляда години. Впечатляващо, Каролайн, наистина впечатляващо!

— Лично аз съм на мнение, че всичко това е родено от болните умове на предците на Норт — всички до един заклети женомразци, като се почне от прадядо му.

— Любопитна съм да чуя нещо повече — помоли Херцогинята и Каролайн започна да говори.

— Хм — промърмори внимателната слушателка след един час. — Нека обединим усилията си. Две дами, струва ми се, имат много по-големи шансове за успех от двама пламенни джентълмени, които по-скоро си блъскат главите, вместо да мислят с тях.

— Това — обади се от вратата графът — ми звучи като обида.

— Съгласен съм с тебе. — Норт тъкмо влизаше в стаята. — Жена ми обаче изглежда достатъчно добре, за да може да ми се усмихне. Тази отвратителна отвара май все още действа?

Каролайн усещаше съзнанието си замъглено, но Норт имаше толкова свеж вид, разрошен от вятъра и ездата в студения есенен следобед, че тя усети прилив на енергия и му се усмихна.

— Чувствам се прекрасно.

— Погледът на жена ти, Норт, говори недвусмислено, че е сляпо влюбена в теб. Ако това е така, оказва се, че си по-умен, отколкото те мислех.

— Точно говорехме за крал Марк и за вероятността съкровището му да се намира в земите на рода Найтингейл — каза Херцогинята. — Какво мислиш за това, Норт?

— А? О, съжалявам, Херцогиньо. Каква ме питаше?

Маркъс го мушна в ребрата с лакът.

— Моят приятел точно си мислеше как ще съобщи на целия свят, че е богоизбран и е над всички човеци. Който се съмнява, нека само да попита жена му. Значи той ти харесва, така ли, Каролайн?

— Да — отвърна простичко тя, все така усмихвайки се на съпруга си.

Херцогинята решително се изправи и оправи роклята си.

— Струва ми се, че е време Каролайн да си почине. Маркъс, иска ми се да поговорим. Насаме.

С нещастна физиономия графът подаде ръка на жена си.

— Страхувам се, че ще повика нашата карета и че ще ме насили да…

Тя го сръга в корема.

— Открих — обади се Каролайн, че шалчетата на Норт вършат чудесна работа, когато трябва да го подчиня на волята си. Поне така беше единственият път, когато ме остави да ги използвам.

— Как? — незабавно се заинтересува Херцогинята, а едната й изящна вежда се вдигна нагоре.

Каролайн почервеня до корените на косите си, ядосана, че сама си вкара автогол. Норт се разсмя и рече:

— Е, миличка, няма ли да кажеш на Херцогинята какво направи с тези шалчета?

— Ще й кажа, когато останем само двете — отвърна Каролайн и кихна с фалшива кихавица.

Бузите и бяха горяха. Гръм и мълния да тръшнат тази проклета настинка!

* * *

Следобед на следващия ден Херцогинята заяви на всеослушание:

— Снощи прочетох целия дневник.

— Нейна милост великодушно ми позволи да си почивам — вметна графът и забоде голямо парче месо от прекрасно опечената от Полгрейн дива патица с малки портокалена.

— Това, което ме изненадва най-много — продължи Херцогинята, — е, че този негодник наистина го направи. Спа като някой чревоугодник, току-що погълнал коледната вечеря. Във всеки случай дневникът хвърли светлина по доста въпроси.

Каролайн, която се чувстваше много по-добре от предишния ден, я попита:

— Какво откри? Аз само го прехвърлих набързо, без да го прочета изцяло. Ти чел ли си го, Норт?

Той поклати отрицателно глава.

— Какво мислиш, Херцогиньо?

— Мисля, че трябва да отидем на мястото, където прадядо ти пише, че някой от хората му открил онази гривна. Струва ми се странно, че е изчезнала така изведнъж. Освен това се опасявам, че указанията му за мястото не са особено точни.

— Наистина не са — отвърна Каролайн. — Опитах се да открия нещо, но не успях.

Върху лицето на графа също се четеше недоверие.

— Не може да се вярва на стареца. Готов съм да заложа най-хубавите си ботуши за езда, че тази гривна е съществувала единствено в главата на прадядо ти, Норт.

— Съгласявам се, макар и неохотно — отговори Норт. — Мисля, че когато е започнал този дневник, вече не е бил съвсем с всичкия си. Сигурно си прочела, Херцогиньо, високопарните му фрази и бълнувания за нещастната блудница, каквато по неговите думи била жена му. Според мен изборът му пада върху крал Марк именно защото неговата съпруга също му била изневерила. Струва ми се, че на прадядо ми му е харесвало да се сравнява с бедния измъчен крал. Затова и е преместил неговите останки и безмерни съкровища по-наблизо, в земите на рода Найтингейл. Мислел е, че по този начин част от трагичното величие на краля се предавало и на него.

— Ходих там, Херцогиньо. Ходих там три-четири пъти — каза Каролайн. — Има гъста дъбова гора, дълъг каменен плет и много могили. Гледах и оглеждах, но уви, не открих нищичко, дори парченце от счупено гърне.

— Лично аз продължавам да мисля, че не е съществувала никаква златна гривна — обади се графът.

— В противен случаи къде може да е тя? Ако е била открадната, тогава защо нито дядо ти, нито баща ти са писали нещо по този повод?

Никой не можеше да отговори.

— Дори тримата прислужници-женомразци не могат да кажат нищо по темата — отсъди Норт.

— Няма значение. Въпреки това искам да отида там — рече Херцогинята и се обърна към съпруга си. — Това ми напомня за моите търсения край абатството, Маркъс. Спомняш ли си, никой от нас не вярваше в съществуването на наследството на рода Уиндъм. Оказа се, че не сме били нрави. Представи си, че намеря нещо. Всъщност страшно много ми се иска да открия това-онова…

— Търсенето на съкровища се е превърнало в някаква мания за нея — каза графът. — Трябваше да я видите как, откакто открихме перлената огърлица, не слага нищо друго на врата си освен нея…

Бялата ръка на жена му го тупна през устата.