Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (2)

Втора глава

Хънимийд Манър, Саут Даунс

Септември 1814

 

Каролайн трепереше. В къщата винаги ставаше влажно, щом се застудеше. Дори вълнените чорапи мокрееха на краката й. През последните два дни или валеше като из ведро, или преваляваше дребен, подобен на мъгла дъждец. Температурата беше паднала и всички се чувстваха зле, в това число и домашната кафява раирана котка, и Люси, дебелият плосконос мопс^[1] на мисис Тейлстроп, която непрекъснато мъкнеше животното, увито във вълнено одеяло.

Тя потръпна отново. Господи, колко беше студено! Това беше дело или на двата призрака, които се разхождаха понякога насам, като вледеняваха всичко, до което се докосваха, или на скъперничеството на Роланд Фолкс, нейния настойник.

Нямаше смисъл да гадае. Привиденията нямаха никакъв шанс. На тях сигурно също им беше студено. Повече от три дни не бяха дали никакви признаци на живот, откакто беше пристигнал мистър Фолкс. Не бяха уплашили нито веднъж дори котката, чиято опашка в такива случаи щръкваше високо нагоре. Не че призраците се появяваха чак толкова често… Правеха го само веднъж-дваж пъти годишно и тогава картините започваха да треперят и да падат от стените, а слугините изскачаха с писъци от кухнята, защото гърнетата с мляко по необясним начин се катурвали в скута им. Като че идваха, за да напомнят на обитателите на имението, че съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени на страниците на местния вестник.

Всеки път, когато мистър Фолкс я посещаваше, той поемаше командването. Това я вбесяваше. Хънимийд Манър беше домът на родителите й, следователно — и неин. Дървата за огрев и камините също бяха нейни, но той нареждаше на слугите да не палят огън до ноември. Гласът му винаги звучеше обвиняващо, като че се опитваха да го измамят. Жалко, че призраците не се появяваха никога по време на визитите му, дявол да ги вземе!

— Винаги е така с мъжете — казваше мисис Тейлстроп всеки път, когато Каролайн се опиташе да се оплаче от подобно отношение. Поклащайки глава като мъдра жена, която поучава послушница без особена надежда за успех, и без ни най-малко симпатия в гласа, тя завършваше: — Поискат ли нещо, трябва да им го дадем. Те са господарите на домовете си. Това е тяхно право. Трябва да се примириш, мила. Наистина трябва да се опиташ.

— „Глупости!“ — отвръщаше неизменно Каролайн. Това беше нейният дом, не неговият.

В отговор мисис Тейлстроп само я потупваше по ръката и цялото й поведение ясно говореше, че малката все още нямаше понятие от нещата в живота. После добавяше:

— Слушай, скъпо дете, ще разбереш това един ден, когато си имаш съпруг. Ако не се научиш да се подчиняваш, мъжът ти няма да е доволен от теб. А това, обещавам ти го, тъй като аз самата бях благословена да имам съпруг, може да се окаже крайно неприятно.

„Съпруг?“ Шансовете да има такъв не бяха големи. Каролайн бе решила така още прели две години, на седемнайсетия си рожден ден, и все още не беше на друго мнение.

Зъбите й започнаха да тракат. Влезе в Цветната стая, наречена така заради избелелите тапети с червени рози, които бяха на не по-малко от шейсет години и отдавна се белеха. Търсеше някакво топло местенце, но и тук камината беше празна, нямаше нито пепел, нито дърва в нея. Очевидно строгата забрана на попечителя й беше достигнала дори тази стая, в която понякога съседите се отбиваха на чай. Защо беше толкова свидлив? Парите бяха нейни, нали? Какво го интересуваше колко дърва ще изгори? Защо винаги й отказваше да подмени остарелите канапета, столове и завеси? Защо не й позволяваше да купи дорестата кобила, която й беше предложил сър Роджър? Защо не можеше да си позволи нещо по-добро от раздрънканата двуколка, която като че всеки момент щеше да се разпадне, и от кротката стара кобила, която при едно надбягване сигурно щеше да бъде победена дори от костенурка… Ами арендаторите? Къщите им имаха крещяща нужда от стягане. Трябваха им нови плугове и семе за посев. Нищо не беше направено от смъртта на баща й насам. Чувстваше се много виновна, но нищо не можеше да стори.

Макар че се опитваше да не го признава дори пред себе си, Каролайн знаеше отлично защо попечителят й пестеше всяко пени. Той просто искаше за себе си парите й и гледаше на всички разходи за нея самата, за земите и имението й като на излишно прахосничество. О, но парите й нямаше да попаднат в неговите ръце! Той скоро щеше да се увери, че няма да стане така, както си го мислеше.

Девойката започна да тупа с длани по ръцете и раменете си, за да се стопли, после разтърси глава. Цялата ситуация беше абсурдна, беше повече от смешна. Каролайн излезе с бързи крачки навън. Слънцето току-що беше надникнало иззад надвисналите сиви облаци.

Тя застана на тесните стълби пред главния вход и вдигна лице към небето. Трябваше да изяде закуската си тук, на стълбите, вместо да зъзне в мрачната трапезария, за чийто ремонт нейният настойник отказваше да отпусне средства, въпреки че помещението се е нуждаело от освежаване и нови мебели сигурно отпреди шейсет години. Но утре ще дойде краят на всички безобразия. От утре нататък тя щеше да прави това, което иска.

Утре щеше да стане на деветнайсет години. Деветнайсет беше магическата възраст, която баща й беше определил, за да й даде свобода. Свобода или брак. Разбира се, тя щеше да се омъжи някой ден, когато остане без зъби, а съпругът й щеше да бъде красив младеж, с единствената задача да весели последните й дни на тази земя. Накрая щеше да го възнагради според това доколко успешни са били усилията му. Да, това със сигурност щеше да бъде добра сделка.

Утре Каролайн щеше да каже на Роланд Фолкс какво мисли за него. Щеше да го нарече стиснат егоист и щеше да нареди незабавно да бъдат запалени огньове във всички стаи, дори в огромната камина в стария вестибюл, в която можеше да се изпече цял вол. После щеше да го изхвърли. От утре нататък никога повече нямаше да й се налага да вижда нито него, нито нищожния му син с острите уши. Този младеж й допадаше единствено когато не й се искаше да го напляска за това, че ставаше все по-слабохарактерен, когато се спречкваше с баща си. А това се случваше доста често, поне докато стояха тук, в Хънимийд Манър.

— Скъпа мис Дъруент-Джоунс…

Тя се обърна и се намръщи, както винаги, когато мистър Фолкс й говореше по този неприятен официален начин. А това той правеше всеки път, щом я видеше. Успя да му се усмихне студено, нещо, което й се налагаше да практикува нерядко през последните две години, откакто той мъкнеше в имението Оуен, за да я ухажва. Каролайн познаваше Оуен откакто се помнеше и в някои случаи дори го харесваше. Напоследък отношенията им бяха насилвани в друга, нежелана и от двамата, посока. Детството безвъзвратно си беше отишло. Играеха в оста грозна драма, която понякога се превръщаше в комедия.

Бащата беше надут глупак, а синът му — хилав младеж, който заради земната суета на родителя си никога нямаше да се превърне в истински мъж. Оуен беше доста объркан от всичко това, но въпреки отвратителния си баща й беше симпатичен. Двамата бяха тук само от три дни, а на нея още на двайсетата минута й се бе приискало да удари мистър Фолкс с ръжена. Били дошли рождения й ден, така поне бе обявил настойникът й.

Потривайки ръце и оглеждайки вестибюла, построен още от графиня Шрусбъри през 1587 година. Оуен щял да бъде истински нещастен, ако пропуснел рождения й ден, беше продължил да нарежда любящият му баща, като й се усмихваше ослепително, но очите му продължаваха да гледат студено. Да, беше продължил снизходителният родител, хвърляйки поглед към сина си, скъпият Оуен обичал много братовчедка си и бил истински загрижен за нейното бъдеще. А с какво възхищение само младежът говорел за красивите й руси коси (всъщност те си бяха съвсем кафяви, може би само тук-там с някоя прокрадваща се златна нишка поради лятното слънце)! А как се опивал от блестящите й виолетови очи (в действителност зелени, може би изпъстрени с някое друго синьо петънце)… Все в този дух мистър Фолкс бе стигнал до зъбите й. Там вече наистина се бе провалил, като ги бе сравнил с белите скали в Дувър. Това искрено я бе разсмяло, защото беше очаквала поне „безупречни перли“. Настойникът й обаче беше изчерпал всичките си поетични глупави бръщолевения и се бе спасил със земните образувания.

Каролайн си даде сметка, че само стои и го гледа, опитвайки се да си спомни дали той не бе казал още нещо.

— Здравейте, мистър Фолкс — поздрави го тя, а със студенината си усмивката й но нищо не отстъпваше на неговата. — Слънцето най-после се показа. Може би имението ще се постопли след една-две седмици, ако хубавото време се задържи.

— Може би. Мислех, че носите вълнено бельо, мис Дъруент-Джоунс. Това е нормално за една млада дама, нали така? Виждам, че вече сте станала, макар че е доста рано за госпожица като вас, прекарала изминалата нощ в — мога ли да го нарека така — в очарователна гонитба из гората? Току-що стана осем часът.

— Да не би това да е някакъв природен закон, за който не съм чувала досега? Всяка млада дама трябва да остане в леглото цял ден, след като вечерта се е повеселила, така ли?

Тя помисли с нежност за симпатичния младеж, за когото щеше да се омъжи, след като се превърнеше в изкуфяла стара вещица, подпираща се на бастун.

— Шегувате се, скъпа. Вие винаги се шегувате с мен и бих казал, че това е една очарователна черта на характера ви, ако подобни неща можеха да ме очароват. Оуен е покорен от богатия ви репертоар от шеги, но той е млад и все още няма моето благоразумие. Впрочем да се върнем на темата. Доколкото имам опит, младите дами нямат силата и, ъ-ъ, издръжливостта да остават до късно вечер, както сте постъпили снощи.

— Легнах си в девет и половина, сър.

— Така ли? Но аз мислех, че двамата с Оуен сте се разхождали в градината и…

— Оуен може наистина да се е разхождал, сър. Не е изключено да е сравнявал розите с алени кадифени драперии или с капки кръв, потекли от срязан пръст, макар и да не разбирам как би могъл да го стори, тъй като снощи беше доста тъмно, а и валеше непрекъснато. Но вие не си спомняте, нали? Но това време пиехте от брендито на баща ми, като се топлехте пред огъня на единствената запалена камина в цялата къща, а мисис Тейлстроп кръжеше край вас и ви предлагаше топли кифлички. Не, миналата нощ, сър, нямаше нито една звезда, която да бъде възхвалявана. Пък и Оуен ни най-малко не се вълнува от цветя. Карат го да киха. Колкото до мен, аз си бях в леглото и сънувах рождения си ден. Напоследък той често присъства в сънищата ми.

— О! — отвърна попечителят й, объркан и, беше сигурна в това, разгневен на сина си, че й е позволил да се измъкне от мрежите му.

Беше раздразнен и защото всичко, което Каролайн бе казала, беше вярно. Действително си беше посръбнал добре от брендито на баща й, докато мисис Тейлстроп кимаше любезно на всяка дума, която излизаше от устата му. Това, беше повтаряла редовно на Каролайн тя, било едно от най-съществените задължения на една дама — да слуша и да кима, да се усмихва и да предлага храна и напитки. Всички тези приказки изкарваха момичето от кожата му.

Тя погледна Фолкс изпод веждите си. Той изглеждаше все още ядосан и като че не беше сигурен как да постъпи. Каролайн много добре си представяше подробните инструкции, с които беше засипал кльощавия си син, а тон така го бе подвел…

Мъжът се изкашля и каза, възвърнал спокойствието чара си:

— Колкото до рождения ви ден, скъпа мис Дъруент-Джоунс, реших за обяд да се съберем само най-близките роднини.

Не я интересуваше къде и как щеше да посрещне празника си. Затова кимна:

— Чудесно, сър. Жалко, че нямам и други близки роднини в околността.

— Двамата с Оуен ще бъдем възможно най-внимателни и грижливи към вас. Мисля, че подаръкът, който синът ми е купил за рождения ден — дали да го кажа? — ще послужи и като годежен подарък.

Ето че той най-после разкри картите си. В първия момент тя не знаеше какво да отговори. Но след това се усмихна широко.

— Колко мило от страна на Оуен, но ми се струва, че е още прекалено рано за това, сър. Мистър Дънкан ми направи предложение, но ние решихме да изчакаме идния месец и тогава да съобщим за нашия годеж. Ще се оженим по Коледа. Не, не бих могла да приема подарък от Оуен, докато двамата с Дънкан не обявим официално намеренията си.

— Мистър Дънкан? Кой, по дяволите, е този мистър Дънкан!

Фолкс изглеждаше така, като че всеки момент щеше да получи удар. Лицето му подпухна и почервеня. Това й достави огромно удоволствие и във въображението й той се строполи върху главното стълбище, гърчейки се с пяна на устата.

— О, той е съсед. Наричам го „моя скъп кавалер“. Дънкан е потомък на една от местните фамилии, живееща тук от няколко века. Сближихме се през последните три години. Той е много красив джентълмен, с волева брадичка, а ушите му не са нито остри, нито щръкнали. Сър, възнамеряваме да се оженим и да обединим земите си.

— Никога досега не сте споменавала пред мен за този джентълмен, скъпа мис Дъруент-Джоунс. Всъщност никога не съм чувал за някакъв си мистър Дънкан. Това не оправдава очакванията ми за вас, и вие добре го знаете. Ще поговоря с мисис Тейлстроп за това, ще й кажа какво мисля за качествата й на пазач.

— През последните две години не бяхте особено често тук, сър. Преди това обаче идвахте толкова редовно, че мисис Тейлстроп не оставяше леглата ви без чаршафи. И, знаете ли, никога не съм мислила за нея като за пазач. Честно казано, винаги когато бяхте тук, се стараех да държа мистър Дрънкан по-надалеч.

— Оуен ме придружаваше почти винаги. Вие двамата прекарвахте заедно повечето време.

— Чисти чаршафи имаше и за Оуен, сър.

— Хуморът ви е весел като потъващ кораб, скъпа мис Дъруент-Джоунс. Забелязвам дори, че той се е засилил през последните няколко дни. Мисис Тейлстроп ме информира, че напоследък сте станала по-весела, но аз й обясних, че неин дълг е да се грижи да не проявявате подобни ексцентрични качества. Младите дами трябва да бъдат скромни и сдържани. Как иначе ще си намерят съпруг?

— Справих се доста лесно с това. Не забравяйте мистър Дънкан.

— Може и така да е. А сега бих искал да ми отговаряте ясно и откровено.

— Много добре, сър. Какво бихте искал да научите?

— Нещо повече за този Дънкан, например. Бих искал да се срещна с него, за да бъда сигурен относно намеренията му към вас. От утре вие ще бъдете богата млада дама и желая да съм убеден, че той не се стреми единствено към вашето наследство. Всъщност настоявам да се запозная с него. Още днес, за вечеря. Това ще бъде справедлива спрямо Оуен, не сте ли съгласна? Дори лекомислените млади дами трябва да се стремят към известна чувствителност и да проявяват добра воля към младежите, които са истински влюбени в тях.

Оуен влюбен в нея? Двамата с Оуен бяха като две отегчени кучета, които се гледат и прозяват. Глупавият й настойник не само че не харесваше хумора й — единственото оръжие, с което разполагаше срещу него, — но и я мислеше за тъпа и некадърна. Това може би не беше далеч от истината. В никоя от камините не гореше огън, нали така?

— Не знам дали мистър Дънкан ще бъде свободен тази вечер.

— Знаете ли, скъпа мис Дъруент-Джоунс, съвестта не ми позволява да дам съгласието си да се свържете с човек, когото не съм одобрил. Това би значило да не изпълня отговорността, която съм поел към вас. В завещанието на баща ви има клауза, която изисква моето мнение при избора ви на съпруг. Естествено, не се бях сещал за това досега, тъй като вярвах, че двамата с Оуен сте чудесна двойка.

Каролайн впи поглед в събеседника си. Не можеше да повярва на ушите си, нямаше да го повярва! Успя да сдържи напиращите обидни слова и рече:

— Не знам за никакви споразумения във връзка с брака ми или с липсата на брак, сър. Всъщност преди да срещна мистър Дънкан, изобщо не възнамерявах да се женя. Бих искала да видя завещанието на баща си.

— Разбира се, мис Дъруент-Джоунс.

Този път нямаше „скъпа“, което несъмнено беше много по-добре.

— Все пак една млада дама надали би разбрала такъв документ. Има правни термини, които са извън способностите на една лейди и само ще я объркат.

— Ще съумея да повиша умственото си ниво по този случай, сър.

Той я изгледа така, като че му се искаше да я удари, и това й допадна, защото нейното желание пък бе да забие нож между ребрата му.

— Може ли да прочета тази част от бащиното ми завещание веднага, сър?

— За нещастие завещанието на баща ви е в кабинета ми в Лондон. Ще е нужно време, за да пиша на секретаря си, и още повече, докато документът пристигне тук, в Хънимийд Манър.

— Ясно — отвърна тя, като се опасяваше, че наистина бе разбрала.

— Накратко, волята на баща ви е такава, че никой не може да поиска ръката ви без мое съгласие. Ако не одобря кандидата, ще продължа да бъда ваш настойник до двайсет и петата ви година или пък докато вие си намерите джентълмен, достоен за благословията ми.

— Сър, принуждавате ме да призная, че това бе просто шега. Няма никакъв мистър Дънкан. Не съществува мъж, за когото да желая да се омъжа. Но от утре, сър, деветнайсетия ми рожден ден, ще мога да разполагам с парите на родителите си — всичките! И вие няма повече да размахвате камшик над главата ми.

— Точно така си и мислех — каза Фолкс и Каролайн разбра, че я беше надхитрил.

Беше я излъгал за тази клауза от бащиното й завещание и тя се беше хванала. А попечителят й зае помирителна поза, като вдигна ръце с дланите нагоре.

— Двамата не трябва да се държим като неприятели, скъпа. Истината е, че откакто се превърнахте в такава приятна млада жена, ви се възхищавам много. Както впрочем и синът ми. Така, вярно е и това, че от утре ще можете да разполагате с парите си. Също така е вярно обаче, че ще продължавам да бъда ваш попечител, докато се омъжите.

— И по какво се различават задълженията на един настойник от тези на един попечител?

— Като ваш попечител ще трябва да ви съветвам как да инвестирате средствата си, да се занимавам с уреждането на всякакви правни формалности, да давам съгласието си за отпускането на необходимата за задоволяване нуждите ви сума, да се грижа да се чувствате добре. Бях братовчед на баща ви, мис Дъруент-Джоунс. Той ми се довери да бъда ваш настойник и да избера съпруга ви. Доволен съм, че този мистър Дънкан не съществува. Мъжете не винаги са това, което изглеждат, знаете ли? Не, не знаете. Бяхте предпазвана от субекти, които биха могли да се възползват от вашата невинност. И имам намерение да продължа да ви пазя, мис Дъруент-Джоунс.

Точно така, както я беше защитил, изпращайки я в пансион за благородни девици в Нотингам. Слава богу, че успя да избяга оттам преди три години. Струваше й се, че дори в манастирите атмосферата не би могла да бъде по-потискаща и нерадостна от тази в кънтящите помещения на пансиона, с празноглави кискащи се момичета, които се интересуваха единствено от трапчинките по бузите на учителя по танци. Учителките там бяха наистина безмилостни в стремежа си да превърнат всяка една от ученичките си в абсолютно копие на останалите: глупави, но очарователни за мъжкото око момичета. Същества, които могат само да кимат и да се преструват, че слушат, докато мозъците им закърнеят окончателно, както и да шият ръкоделията си, докато смъртта дойде, за да ги избави. Но преди това, разбира се, трябва да са създали необходимия брой наследници.

На шестнайсетгодишна възраст обаче Каролайн беше повалена от нещо, подобно на чума. Ужасната болест бе уплашила дори директорката на пансиона. Върнаха я набързо в Хънимийд Манър, при „скъпата мисис Тейлстроп“. Петната, направени от счукани орехи, смесени със сива глина и смачкани дъбови листа, така че да наподобяват гнойни циреи, най-после можеше да бъдат измити.

— Да — продължаваше тирадата си мистър Фолкс, — ще продължавам да управлявам вашето наследство. Може би ще искате да останете тук, в Хънимийд Манър. Оуен харесва много имението и околностите.

— Съмнявам се, мистър Фолкс. Много се съмнявам в това.

— В това, че Оуен обича този край ли? Разбира се, той го обожава.

Тя не отвърна нищо, обърна се и тръгна към къщата. Утре щеше да му наговори това, което заслужаваше, а после щеше да му нареди да напусне владенията и.

Морна, една от слугините, дръпна Каролайн за ръкава, постави пръст пред устните си и прошепна в ухото и:

— Елате, мис, бързо!

Тя изхвърча като стрела след Морна, която я поведе надолу, към малкия кабинет в задната част на къщата. Това беше много грозна стая, която Каролайн избягваше, защото й напомняше за цели генерации глупави и досадни мъже, които бяха седели в нея, потънали в размисли за парите си.

Вратата беше само притворена. Морна посочи към нея и лекичко побутна момичето по-близо. В този момент до слуха й достигна тихият глас на Оуен.

— Моля те, татко, чуй ме. Знам, че отдавна искаш да се оженя за нея. Но ме послушай поне веднъж. Каролайн не е лесна. Тя е много упорита. Свикнала е да прави това, което й харесва. Не мога да кажа, че не ме харесва, но ме мисли за глупак. Никога няма да се съгласи да се омъжи за мен. Казвал съм ти го безброй пъти. Тя няма да промени отношението си към мен.

— Ти успя да провалиш цялата работа, Оуен — обади се най-после Фолкс.

Каролайн се приближи до отвора на вратата и замръзна. Чуваше учестеното дишане на слугинята зад гърба си.

— Все пак не мога да я изнасиля — отвърна Оуен. Гласът му звучеше капризно и недоволно — като на дете, в каквото той винаги се превръщаше край баща си.

— А защо не, но дяволите?!

Настъпи мълчание, след което Оуен каза бавно:

— Би трябвало вече да я познаваш достатъчно добре. Тя е много силна. Опитва се да постигне това, което желае, с помощта на насмешки. Но знам, че ако се наложи, ще се бори с мен и тогава може би ще трябва да я нараня, дори да я вържа.

— Е, и?

— „Е, и“ какво, сър? Не знам дали бих могъл да се справя с това.

— Опитваш се да ми кажеш, че единственият ми син няма да може да се справи с мъжките си задължения ли?

— Това би било доста опасно.

— Разочароваш ме, Оуен. От друга страна обаче си прав. Тя е една разглезена безсрамна кучка, високомерно създание, което трябва най-после да разбере кой е господарят тук. Не ми вярва и заради това не вярва и на теб. Жалко, но в такъв случай нямаш никакви шансове.

Каролайн чу как Фолкс си поема дълбоко въздух.

— Много добре, тогава аз ще я взема. Тя ще се омъжи за мен.

— Боже мой, сър! Каролайн — моя мащеха? Та тя няма и деветнайсет!

— Тя е вече жена. Много момичета на нейната възраст имат деца.

— Но това е ужасно! Тя още няма никакви майчински чувства. По-млада е и от мен. И е много силна, сър…

— Както и аз. Нещо повече, синко, това мъжко задължение ще ми достави удоволствие. Не съм толкова стар, че да не мога да го изпълня. И ще бъда щастлив да го изпълнявам отново и отново върху й. Освен това съм по-хитър, отколкото тя би станала някога. Днес сутринта се опита да ме измами, но аз обърнах така нещата, че в крайна сметка тя заприлича на глупачка. Не се притеснявай, ще се оправя с нея. Ще я вържа без капка съжаление. Ще я обладавам, докато се съгласи да се оженим, а след това — докато забременее. Да, точно така ще стане. Тогава ще се проявят и майчинските й чувства, ще видиш, момчето ми. Би ли искал да си имаш полубратче?

— Не знам, сър. Не може ли просто да я оставиш да си получи наследството и да си тръгнем оттук?

— Не, няма да го направя. Имам нужда от тези пари. Оуен. Запазих богатството й непокътнато в очакване на проклетия й рожден ден. И сега, когато този ден най-после дойде, очакваш от мен да се обърна и да си тръгна просто така? Не искаш ли онзи ловджийски кон, който ни предлагаше Битнигтън? Да, виждам ясно, че го искаш. В такъв случай, момче, ако ти не можеш ла се справиш, аз ще се заема с тази работа.

Каролайн чу предостатъчно. Тя се обърна и видя Морна, която я гледаше с пламнало от гняв лице. Каролайн никога досега не беше виждала слугинята толкова ядосана. Тя кимна, хвана Морна за ръката и двете се понесоха нагоре по стълбите. Трябваше да напусне бащиния си дом, нямаше друг избор. Мисис Тейлстроп нямаше да й помогне — тя получаваше заплатата си от мистър Фолкс. А парите си оставаха нейни, независимо дали беше тук, в Хънимийд Манър, или в Русия. Но дали щеше да бъде безопасно да се върне, за да поиска наследството си?

Трябваше й пистолет. Освен това се нуждаеше от мъж, по-безмилостен и по-хитър от настойника й. Мъж, който щеше да се съгласи да я защити дори с цената на собствения си живот, ако му обещаеше достатъчно тлъста сума.

Къде беше мистър Дънкан, когато се нуждаеше от него?