Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (12)

Дванадесета глава

— Главата ме боли така, като че самият дявол е влязъл в нея.

— Съжалявам, че не успях да се намеся, преди онзи негодник да те удари с пистолета по слепоочието. Нямаш представа колко ме изплаши, когато припадна втория път. Не го очаквах. Отсега нататък, ако обичаш, само по една загуба на съзнание на нараняване. Става ли? Така, ето че вече окончателно се събуди.

Каролайн явно бе притеснена за това, че бе припаднала. Норт го разбра и се разсмя:

— Не бъди глупава. Вероятно аз щях да умра от такъв удар, но все пак нямаше да губя съзнание втори път. Мъжете трябва да се съобразяват с чувствата на дамите.

Лорд Чилтън излезе от обхваналата го еуфория, когато Каролайн каза с топъл и нежен глас:

— Ти ме спаси. Благодаря ти, Норт.

Той не отговори, само лекичко попипа отока на лявото й слепоочие. Тя се опита да сдържи изпъшкването зад зъбите си, но не успя напълно.

— Ш-ш-т, всичко е наред. Всъщност този път Оуен свърши цялата работа вместо нас. Сега ще те държа пред себе си на гърба на Трийтоп. Ще заведем Фолкс в Маунт Хок и ще го оставим в компанията на моите хора, докато решим какво да правим. На тях може и да не им пука за жените, но определено мразят мръсниците. Само дето не съм сигурен, че ще гледат на него като на мръсник, след като се е опитал да отърве местността от една „млада особа от женски пол.“

— Излъжи ги. Тогава Полгрейн може да му сипе в чинията отрова.

— Идеята ми се струва добра. А какво ще кажеш за това Тими да го посети посред нощ, както направи с теб? Злото в него може да избяга от ужас.

— Или ако пък Триджийгъл го затвори при хрътките?…

Норт се разсмя и я притисна по-здраво в прегръдките си, тъй като двамата вече бяха на гърба на Трийтоп.

— Само стой спокойно. Скоро ще си бъдем вкъщи.

— Доктор Трийт ще ни чака.

Тя усети, че болката в главата й започва да се усилва и не можа да отговори. Затвори очи и притисна лице в гърдите му. Беше казал „вкъщи“. Тези думи звучаха прекрасно.

* * *

Оуен стоеше в библиотеката в Маунт Хок и се наливаше с бренди, като се питаше къде точно Триджийгъл, Полгрейн и Кум бяха завели баща му. Може би на някое студено, влажно и гадно място, пълно с плъхове и без нито една свещ. Оуен въздъхна, мислейки за събитията от изминалата нощ. Чувстваше се потиснат и се чудеше какво да прави както със себе си, така и с баща си. Отпи отново от брендито. Да, животът не изглеждаше особено привлекателен.

Кум погледна за миг към самотния младеж през отворената врата и каза:

— Сър, не се измъчвайте. Лорд Чилтън ще се погрижи всичко да бъде както трябва. Негово височество ви е длъжник и ще ви се отблагодари за това. Той е от рода Найтингейл, а всички мъже, носещи това име, винаги са изплащали дълговете си. При това са го правили особено щедро, когато става дума за дългове на честта. В това отношение на дядото и бащата на Негова светлост можеше да се вярва особено много. Колкото до другите дългове, които се натрупват при хазарта — е, по онова време имаше от всичко по малко, нали разбирате? А и те са мъртви вече, така че кой го интересува това?

„Кой ли, наистина?“ — помисли Оуен, загледан в Кум, без да спира да се налива с бренди. Проклятията, които бе изрекъл баща му на раздяла, още кънтяха в ушите му: Неблагодарник, чудовище, изверг, никаквец, отрекъл се от баща си. Имаше и други подобни имена, но, слава Богу, ги беше забравил. Младежът поклати глава и рече:

— Не знам. Кум. Не виждам как ще се измъкнем от тази каша.

— Имайте доверие на Негова светлост, сър.

— Имам ли избор?

— Абсолютно никакъв, сър. Негова светлост обаче, въпреки че не бе възпитан както трябва от мъжете на този дом, изглежда знае добре какви са задълженията му и се грижи успешно за изпълнението им.

— Какви задължения? — попита Оуен, но Кум само дълбокомислено поклати глава.

На горния етаж, в Овалната розова стая, доктор Трийт опипа отока на Каролайн с нежни и опитни пръсти. После кимна на сестра си и погледна Норт.

— Сътресение на мозъка, милорд. Никакъв лауданум засега. Не трябва да я оставяме да заспи. Е, Каролайн, колко пръста виждате?

— Размахвате три пръста, доктор Трийт, а Норт ми прилича на черен буреносен облак. Освен това още съм с всичкия си, така че можете да говорите на мен.

— Лорд Чилтън е доста разстроен, Каролайн, затова реших, че е по-добре да говоря с него, докато се съвземете. Уплашихте го ужасно, когато повърнахте.

— Знам и съжалявам за това. Стана ми лошо от друсането върху гърба на Трийтоп. Исках да те помоля да спрем, Норт, но не успях. Изцапах ли ботушите ти?

— Не, но само няколко сантиметра по-встрани, и щеше да ги улучиш. А сега си почивай. Искаш ли да пийнеш ечемичена отвара?

— С удоволствие.

Дори на доктор Трийт да му бе направило впечатление, че виконтът се отнасяше с необичайна за него нежност към младата жена, той не даде вид, че това го е заинтригувало. Никой от виконтите, носещи името Чилтън, не се бе държал нежно с която и да било млада дама. Такива поне бяха спомените, както настоящи, така и исторически, на местното население. Не, мъжете от фамилията Найтингейл бяха по-особена порода. Той се сети за покойния баща на младия лорд и потръпна. Господи, всичко това беше крайно неестествено! Видя, че клепачите на пациентката му се затварят и каза остро:

— Каролайн, събудете се! Съжалявам, детето ми, но не трябва да заспивате. Колко са пръстите сега?

— Пет. Много ми се спи, доктор Трийт. И не съм дете. Вече съм на деветнайсет и наследството ми става мое притежание, щом мистър Фолкс признае това. А ако все още настоява да се омъжа за него, за да разполага с парите ми, тогава ще го застрелям, въпреки че не ми се иска да ме обесят. Поне не още.

— Възхитително — обади се Норт. — Ще се погрижа тя да не заспива, доктор Трийт. Ще останете ли за през нощта, сър?

— Не мога, милорд. Мисис Трибоган започна да ражда. Раждането няма да бъде лесно и трябва да съм до нея. Ако се случи нещо, пратете някой от хората си.

Триджийгъл се появи на вратата и се изкашля.

— Милорд.

— Какво има?

— Появи се някакъв одърпан млад човек и иска някакви гвинеи.

— А, това е Трефек. Дай му шест гвинеи, Триджийгъл, но нито пенс повече, чуваш ли? Иначе Каролайн няма да е доволна от теб. Възможно е този нещастник да започне да вика и да твърди, че младата госпожица е обещала поне сто гвинеи. Бъди твърд. Шест гвинеи.

— Триджийгъл, не отстъпвайте в никакъв случай — намеси се Каролайн, като се опитваше да фокусира образа на красивия възрастен иконом.

Триджийгъл като че не чу забележката й и отвърна на господаря си:

— Да, милорд. Ъ-ъ, как се чувства младата особа, която е отново в Овалната стая?

— Всичко с нея ще бъде наред.

— Ако мога да изкажа мнение, сър, жалко, че се налага тя да бъде тук отново, след като е минало толкова малко време от предишната й визита.

Каролайн изохка от леглото си.

— Излез, Триджийгъл.

Доктор Трийт извика след него:

— Искам да поговоря с Полгрейн, Триджийгъл, за това какво трябва да й приготви за ядене.

— Може би, доктор Трийт, младата особа ще бъде в състояние да се върне в Скрилейди Хол, преди да се е наложило Полгрейн да приготвя храната.

— Не мисля. Хайде, Триджийгъл, бъди така добър.

Лекарят се обърна към пациентката си, потупа я лекичко по бузата и се усмихна.

— Виждам много от качествата на леля ви Елинор във вас. Тя беше прекрасна дама, толкова весела, толкова приятна и…

Очите му се замъглиха от сълзи. Каролайн, която отчаяно се опитваше да не заспи, не обмисли предварително думите си и спонтанно изтърси:

— Съжалявам, сър. Трябва да сте я обичал много.

— И все още я обичам.

— Аз също. Само ми се иска да бях я познавала така добре, както я познавахте вие.

* * *

След като лекарят и сестра му си тръгнаха, Норт седна до леглото на младата жена и забарабани леко с пръсти по брадичката си.

— Не заспивай.

— Няма. Защо не озаптиш пръстите си, Норт? За какво мислиш?

— Че ще разбия носа на оня безотговорен глупак Бенет Пенроуз.

— Остави тази работа на Оуен. Ако не се лъжа, сега той се е заврял в някой ъгъл и гризе ноктите си, потънал в отчаяние.

— Мислиш, че Оуен би могъл да се справи с Бенет?

Тя помълча за момент, преди да отговори.

— Да, така мисля. Оуен показа неподозирани досега качества. Това приятно ме изненада, защото бе наистина неочаквано. Струва ми се, че вече имам план. Трябва обаче да обмисля подробностите, но главата все още ме цепи ужасно.

— В такъв случай ще можеш да разрешиш всички тези проблеми сутринта.

— А какво ще правим с Фолкс?

Норт въздъхна.

— Проклет да съм, ако знам. Колебая се дали да не убия този мръсник. Освен това съм сигурен, че ако го депортираме, също няма да остане жив. Но ако го пуснем да си отиде, той просто отново ще се опита да те отвлече. Готов е да продаде душата си на дявола, за да постигне това. Трябва да призная, че изпитвам известно възхищение от този човек. Упорит е като хрътката, която имах като момче. Казваше се Догид.

— Шегуваш се, Норт. Догид^[1]? За куче?

— Не, за хрътка. Това животно никога не се предаваше. Точно като Фолкс. Той вижда в теб своето спасение. И не може да бъде вразумен. Никога няма да се откажа от парите ти. Просто е убеден, че му принадлежат по право. Слушай, Каролайн, с колко пръста потупвам по мъжествената си брадичка?

— С всичките. Ръцете ти са много красиви, Норт.

— Благодаря. Искаш ли още ечемичена отвара?

— Тази от първата купичка имаше ужасен вкус. Мислиш ли, че Полгрейн е сложил отрова?

— О, той е наясно, че ако направи подобно нещо, ще го застрелям. Знам, че не е приятно, опитах този буламач. Този път казах на Полгрейн да сложи мед в отварата, така че вкусът й е значително по-добър.

Когато на следващата сутрин Оуен влезе в Розова стая, той тътреше краката си, отпуснал рамене и наведена глава.

— Боже, Оуен, стегни се! Изглеждаш като пребито куче или благородник, когото всеки момент ще гилотинират. Точно така, изправи рамене. Слушай сега, имам нужда от теб…

Само след миг той вирна глава и я погледна право в очите.

— Аз ли съм ти нужен, Каролайн?

— Не можеш да отречеш, че още снощи ми беше нужен и че без теб щях да бъда загубена. Така че защо да не ми потрябваш отново?

— Но всъщност Норт направи…

— Норт се опита, но ти ме спаси, спаси и неговата кожа. Ти отърва и двама ни. И престани да клатиш глава. Престани да се правиш на скромен. Не ти подхожда. А сега искам да ти направя едно предложение.

— Нещо във връзка с баща ми ли?

— Не. По-късно днес ще обсъдим какво да правим с него. Сега става въпрос единствено за теб, Оуен, единствено за теб. Слушай…

* * *

Два часа по-късно, вече в Скрилейди Хол, Оуен завари жертвата си — Бенет Пенроуз, в пушалнята. Беше седнал, неподвижен като статуя, в удобен широк стол. Оуен застана директно срещу него и премина веднага към темата, тъй като беше упражнявал речта си по целия път от Маунт Хок.

— Не трябваше да оставяте Каролайн сама, Пенроуз. Проявил сте се като глупак и тя за малко щеше да бъде принудена да се омъжи за баща ми.

Махмурлия от стабилното препиване предишната вечер, което би могло да убие и вол, Бенет чу думите на новодошлия, но единственото, което успя да направи, бе да изохка.

— Повтарям…

Бенет вдигна глава и измъчено погледна човека срещу себе си. Не му приличаше много на мъж, по-скоро беше на същата възраст, на каквато бе той самият при смъртта на чичо си. Посетителят обаче като че нямаше никакво намерение да си тръгва. Затова Бенет се лиши от тази надежда и каза:

— Не си правете труда да повтаряте отново всичко това. Каролайн може да се погрижи сама за себе си. Тя е добре, нали, въпреки всичките глупости, които изсипа отгоре ми снощи мисис Трибо. Боже, това ужасно момиче успява да си създаде повече неприятности от мен самия! Освен това тя ме изигра, така че не ми пука какво е станало с нея. Аз не съм й пазач. Пазач съм на три бременни момичета, гръм да ги удари всичките! Впрочем кой, по дяволите, сте вие?

— Братовчед на Каролайн, Оуен Фолкс. Не съм син на баща си. Е, син съм му, но не искам да се женя за нея. Ще живея тук и, ще и бъда съдружник при управлението на имението и калаените мини, както и в настойничеството на нещастните жени, които трябва да пристигнат в най-скоро време.

Бенет изпъшка.

— О, Господи! Това вече ми идва в повече. С Каролайн сте обединили силите си, така ли?

— Точно така. Напуснете, ако това не ви допада. Или ще започнете да помагате, или ще си тръгнете оттук!

— Вие, момко, нямате думата за нищо. — Махмурлукът на Бенет започваше да отстъпва място на гнева му. — Проклетата й леля вече ми причини достатъчно зло, а сега Каролайн върви по стъпките й. Ограбиха ме. Взеха ми Скрилейди Хол и рентите. Не получавам дори и пенс от нито една от калаените мини. Бях измамен. Няма обаче да се примиря с това. Онова, което се случи на леля Елинор, може да споходи и Каролайн. И ще ми се стори съвсем справедливо. Нямам нищо против да видя малката мошеничка, която се преструва на светица, върху ръба на скалата.

За свое собствено изумление и гордост Оуен се наведе над Бенет Пенроуз, сграбчи вратовръзката му, дръпна го, за да го изправи на несигурните му крака, и го удари с юмрук в устата. Бенет се свлече на пода.

— Ако ви чуя да дрънкате отново тези глупости, ще ви изхвърля през прозореца. През широкия прозорец на трапезарията, срещу вестибюла.

Бенет не се помръдна, но успя да каже през разранената си уста:

— Ще съжаляваш за това, мръсно копеленце.

— Не съм копеле. Можеш да питаш баща ми. Не, по-добре не го прави. В момента той не е особено доволен от мен. Всъщност съмнявам се, че някога изобщо ще бъде доволен от мен. Предупредих ви за това, което може да ви се случи, а сега се връщам в Маунт Хок. О, Боже, баща ми! Прекалено много ми се насъбра.

Оуен мина край мисис Трибо и излезе през красивия главен вход на Скрилейдн Хол.

— Тук ли ще се местите, мистър Фолкс?

Младият мъж кимна разсеяно.

— Да, вероятно утре.

— А този ужасен мъж, баща ви?

— О, не, само аз.

— А мис Каролайн?

— Още е на легло. Баща ми я ударил по главата, но тя вероятно ще се прибере у дома не след дълго.

— Сър, предайте й, че Маунт Хок е свърталище за мъже. Не е хубаво, че тя се намира точно в това имение. Там никога не са били допускани жени. Тя е млада дама, а пък е без придружител. Поговорете с нея, мистър Фолкс, и я доведете вкъщи, или ще бъде обезчестена. За всички мъже от рода Найтингейл не е проблем да опозорят една дама, предайте й това.

— Норт не е такъв, мисис Трибо.

Икономката го изгледа.

— Тепърва ще разберем това. Но дълбоко се съмнявам. Той е Найтингейл.

— Ще й предам думите ви, но тя ще направи така, както й харесва. Винаги е била вироглава.

— Такава беше и леля й Елинор — въздъхна мисис Трибо. — Постарайте се все пак. Кажете й, че на мъжете, носещи фамилията Найтингейл, не трябва да се вярва. Всички без изключение са били черни безсърдечни дяволи. Няма да повярвате, като чуете какво са правили бащата и дядото на сегашния виконт, но точно сега това е без значение. Горкото момиченце…

Тя поклати глава и влезе в къщата.

* * *

Норт нямаше намерение да направи това, но тя беше заспала и изглеждаше толкова женствена и подканяща, че той просто седна на леглото, наклони се и започна да я целува. „Колко са нежни устните ти, мислеше си той, като ги галеше с език. Толкова меки и топли, и…“

Устата й се разтвори и Норт разбра, че трябва да спре, докато все още можеше да го направи. Всички мъже от фамилията Найтингейл бяха страстни, нетърпеливи и една жена не можеше да ги спре, дори и да иска, щом веднъж се отприщеше похотливостта им. Точно това бе станало сега и с него, и то само от няколко целувки на едно спящо момиче. Само че сега тя вече не спеше и отвръщаше на целувките му. И това бе повече от всичко, което някога си беше представял, повече от това, което бе искал да си представи.

— Не — каза той в устата на Каролайн и с огромно усилие се отдръпна назад.

Вгледа се в нея с потъмнели от желание очи, свивайки и отпускайки ръце в юмруци, за да ги държи по-далеч от нея.

— Не — повтори младият мъж и отстъпи от леглото, на което тя лежеше по гръб, а гърдите й се повдигаха леко.

Тя също го гледаше с прелестните си очи.

— Беше хубаво, Норт. Радвам се, че се събудих навреме, за да отвърна на целувките ти.

Тя прокара пръсти по устните си, а той не можеше да откъсне поглед от тези пръсти и от тези очи, и мислеше, че ще умре.

— Имаш най-зелените очи — каза младият мъж, който изобщо нямаше намерение да говори подобни неща, но думите сами излизаха от устата му. — Мислех, че са сивозелени, но съм се лъгал. Те са зелени, чисто зелени. Много хубав цвят, напомня ми на глога, който расте край Сейнт Ърт.

— Благодаря. Би ли могъл да ме заведеш там и да ми покажеш този глог? Целуни ме пак, Норт. Тогава очите ми може би отново ще променят цвета си.

Той не беше толкова глупав. Отстъпи още една крачка назад.

— Не. Прости ми, че те нападнах така, докато спиш и следователно не можеше да кажеш „да“ или „не“.

— Да.

— Замълчи. Каролайн. Все още си полузаспала и не знаеш какво говориш.

— Но знам какво чувствам и то е много хубаво. Никой не ме е целувал досега, Норт. Не съм предполагала, че мъжът пъха езика си в устата на жената. Така ли трябва да се прави? Всички мъже ли го правят?

Той я гледаше като омагьосан.

— Да.

— И облизваше устните ми като че ли бяха някоя вкусотия. Беше ми много приятно, когато осъзнах какво става.

— Замълчи.

— Защо? Нямам ли право да говоря това, което искам?

Лорд Чилтън поклати глава.

— Разбира се, че имаш. Но знай, че ако става дума за това кое е благоприлично и кое — не, аз все пак съм мъж, а ти си младо, неомъжено момиче. И си в моя дом, под моята закрила. Ще положа дяволски усилия да не те докосвам повече.

Тя въздъхна. Изглеждаше му по-разстроена от неговата любовница — онази португалка, на която Норт се бе усмихнал блажено и изтощен, бе заспал дълбоко след приятните сексуални игри, на които се бе наслаждавал някога.

— Мъчен човек си, Норт Найтингейл.

— Дори нямаш представа. — Той се обърна, за да седне върху стола с твърда облегалка от миналия век, който изохка под тежестта му. — Кажи ми сега как се чувстваш.

Младата жена си даде сметка, че лорд Чилтън се бе отдалечил порядъчно. За момента не й оставаше нищо друго, освен да се примири. Когато се възстановеше напълно обаче, нямаше да може да й се измъкне така лесно. Разбираше джентълменския му кодекс. Тя беше в дома му, под негова закрила. Щеше да му разреши неговата порция от благородство, поне докато усещаше главата си подута от болка.

— Определено съм по-добре от снощи. Оуен върна ли се вече от Скрилейди Хол?

Норт се усмихна широко.

— Не още. Идеята ти, че твоят братовчед имал нужда да се измъкне изпод десницата на баща си, ми допада много. Обзалагам се, че първата му мисия ще завърши успешно. Погледни само кой му е противник!

Тя се изсмя. Смехът и бе толкова сладък! Колената на Норт като че вече не го държаха. Младият мъж се опитваше да не отвръща на смеха й, но не успя. Взе един вестник от масичката до леглото и прочете пет пъти едно и също изречение.

— Какво ще правим с Роланд Фолкс?

Той бавно остави вестника върху масата.

— Мислих много по този въпрос. Обсъдих всички „за“ и „против“; за които се сетих. — Пое си дълбоко въздух. — Мисля да го убия, Каролайн.

За негово огромно учудване тя отвърна:

— О, Боже, точно от това се страхувах. Норт, това не е справедливо. Ако трябва да бъде убит, това ще сторя аз. Той е мой проблем, а не твой.

Младият мъж се изправи и започна да крачи из стаята.

— Гръм и мълнии! Ти си жена, а нито извика, нито пък започна да хленчиш, че убийството е грях и че ще отидеш в ада. Напротив, искаш сама да го извършиш. Трудно ми е да слушам една жена да говори така, Каролайн. Херцогинята може би също би реагирала така, но тя има Маркъс, с когото трябва да се състезава, той е много буен, и е истинско копеле, пък тя го обича до лудост.

— Чакай, много неща ми изнаприказва. Обясни ми защо ти е трудно да слушаш една жена да говори по този начин, като мъж, като логически разсъждаващо същество. Недопустимо ли е, Норт, една жена да бъде също така разумна, че да обмисля нещата и да взима решения?

Лорд Чилтън кимна:

— Недопустимо е. Това е прецедент. Ти не си това което би трябвало да бъдеш, Каролайн. Чуй ме сега и престани с тези празни приказки. Не е задължително мъжете да харесват перспективата да убиват. Всъщност на мен ни най-малко не ми допада мисълта да затривам човек само защото е дяволски глупав и упорит. Ако поне беше омъжена, Фолкс нямаше да…

Той се спря насред изречението, погледна я ужасено и, без дума повече, излезе от стаята, като затвори много внимателно вратата.

— Идеята е прекрасна — прошепна тя. В ъглите започваха да се събират следобедни сенки.

* * *

Беше пет часът същия следобед, когато влезе Триджийгъл, след три кратки и две дълги почуквания но вратата. Това бе най-дългото предупреждение, което Каролайн някога бе получавала. Държеше дебел том, подвързан в тъмнокафява кожа. Занесе го до леглото и много внимателно го постави на завивката До нея. Книгата като че тежеше колкото двамата заедно.

Каролайн погледна към нея, после към иконома.

— Какво е това? Всички исторически причини, поради които никоя млада особа от женски пол не трябва да остава повече от десет минути в Маунт Хок ли?

— Десет минути е прекалено дълго — отвърна Триджийгъл, вторачил поглед в някаква точка зад дясното й рамо.

— Каква е тази книга?

— Негово височество реши, че може да се отегчите от наложеното ви бездействие. Той не желае да прекарва повече време с вас, което е напълно разбираемо за един мъж от семейство Найтингейл. Затова ме помоли да ви донеса някоя книга, която би могла да ви забавлява. Избрах тази, представляваща нещо като легенда, съхранявана отдавна в семейството. Може би ще ви помогне да прекарате по-приятно времето, докато бъдете в състояние да си тръгнете оттук.

— Благодаря, Триджийгъл. За какво, все пак, става дума в това четиво?

— Разказва се за крал Марк Корнуелски и за това как бил погребан тук, в земите на Найтингейл, с всевъзможни съкровища, а не на юг от Фой, където повечето хора вярват, че е живял.

— А какво мислиш ти, Триджийгъл?

— Че много от представителите на фамилията Найтингейл са били надарени с богато въображение.

— В това число и сегашният ти господар ли?

— Негово височество е още твърде млад и отсъства твърде дълго от дома си, за да мога да имам мнение по този въпрос. Годините, прекарани в армията, несъмнено са засегнали въображението му. С времето ще разберем. Засега поне показва здравия разум на рода Найтингейл — да стои по-надалеч от вас, една жена, която по нещастно стечение на обстоятелствата се е озовала в къщата му.

— Крал Марк е много романтична личност. Знам цялата легенда за него.

Той я погледна с отвращение.

— Изглежда всички млади особи от женски пол са на това мнение. Лично аз мисля, че предците на рода Найтингейл са се почувствали привлечени към бедния крал, защото бил предаден от своята кралица Изолда и любимия си племенник Тристан…

Триджийгъл се закашля и пъргаво прикри с ръка устата си.

— Прочетете написаното, ако желаете. Ако смея да добавя, изглеждате съвсем добре, мис. Може би след една хранителна супа от глави на сардина, ще пожелаете да си тръгнете утре сутринта?

— Супа от глави на сардина ли каза, Триджийгъл?

Той кимна и вирна брадичка.

— Каква грижовност от страна на Полгрейн! Как е разбрал, че това е любимото ми ядене? Готвачката в Скрилейди Хол ме запозна с този вкусен бульон. Негова светлост сигурно е споменал за това пред него. Благодарете му от мое име, Триджийгъл. Божичко, ако има по-често супа от глави на сардина, може никога да не си тръгна от Маунт Хок. Да прояви такова неочаквано внимание…

Каролайн допря длан до челото си и се опита да изглежда крехка и уязвима.

— Ах, но бедната ми глава започва да ме боли отново. Слабостта на крайниците, деликатността на грациозното ми тяло, вроденият финес на женствената ми особа, това най-вероятно…

Тук тя млъкна, защото, видимо пребледнял, Триджийгъл каза припряно:

— Сега ще ви оставя, мис. Възстановявайте силите си. Вероятно ще направите по-добре, ако поспите, вместо да се задълбочавате в тази великолепна и интересна книга, която всъщност е една голяма глупост. Крал Марк изпратил племенника си Тристан да доведе съпругата му Изолда. Тя обаче била коварна жена, каквито впрочем са всички жени. И вижте само какво станало: двамата изпили любовното биле, приготвено от слугинята й Бранген за крал Марк и красивата му невеста. И така, племенникът и съпругата му го предали. Записано е, че Изолда убила слугинята си, за да не разкаже на краля за случилото се. Наистина ужасно предателство! А скъпият крал Марк ги пуснал да си ходят. Нито ги обезглавил, нито накарал да изтръгнат ноктите им и да изпотрошат костите им. Не, скъпоценният благороден крал ги пуснал да си ходят, глупакът му с глупак.

— Да, предполагам, че е бил глупак. Истински глупак, без никакво чувство за справедливост.

Свирепо намръщен, останал безсловесен, икономът напусна стаята прибързано. Каролайн остана да лежи с устни, разтегнати в широка усмивка.