Агата Кристи
Трагедия в три действия (9)

Глава четвърта
Показанията на прислугата

Едва ли може да има нещо по-спокойно от двора и сградата на Мелфъртското абатство, когато двамата мъже го съзряха тоя следобед под септемврийското слънце. Някои части от абатството бяха строени в петнадесетия век. То бе възстановявано и му бе добавено ново крило. Новият санаториум беше далеч от къщата, на свое отделно място.

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт бяха посрещнати от мисиз Леки, готвачката, пълна жена, скромно облечена в черна рокля, която бъбреше словоохотливо през сълзи. Тя вече познаваше сър Чарлз и се обръщаше предимно към него:

— Вярвам, ще ме разберете, сър, какво беше това за мен. Смъртта на господаря и всичко останало. Полицаи навред, пъхат си носа тук-там — ще ми повярвате ли: напъхаха си носовете даже в кофите за смет, а пък въпроси! — затрупват те с въпроси. Ох, доживях да видя такова нещо… докторът, толкова хрисим човек беше, а като го направиха сър Бартолъмю, как се гордеехме всички, добре помним това с Биътрис, макар че тя дойде тук две години след мен. А какви въпроси ни задава оня полицейски тип (няма да го нарека джентълмен, понеже съм свикнала с джентълмени и обноските им и зная що за хора са те), да, тип, повтарям, ако ще и да е началник… — Мисиз Леки млъкна, пое си дъх и се измъкна от забърканото словесно тресавище, в което бе попаднала. — Въпроси все за слугините в къщата, а те са добри момичета, всички до една… макар че Дорис се успива сутрин. Поне веднъж на седмицата й напомням това, а Вики пък е малко опърничава, но какво друго можеш да очакваш от младите, като им липсва възпитание… сега майките не ги възпитават… ала иначе са добри момичета, и никой полицейски началник не може да ме накара да кажа лоша дума за тях. „Да — викам му, — не си въобразявайте, че ще говоря нещо против моите момичета. Те всички са добри, да, и е просто грехота да се подхвърля, че имат нещо общо с убийството.“

Мисис Леки помълча.

— Колкото до мистър Елис… с него е друго. Аз не зная нищо за мистър Елис и не можех да отговоря нищо за него, защото беше чужд човек, докаран от Лондон, когато мистър Бейкър беше в отпуска.

— Бейкър ли? — запита мистър Сатъртуейт.

— Мистър Бейкър беше иконом на сър Бартолъмю от седем години, сър. Почти през цялото време си стоеше в Лондон, на Харли стрийт. Не си ли го спомняте, сър? — Тя се обърна към сър Чарлз, който кимна. — Сър Бартолъмю го докарваше тук, когато имаше гости. Но не беше твърде добре със здравето, както казваше сър Бартолъмю, та му даде двумесечен отпуск, отгоре на това му плати таксата за един крайморски курорт близо до Брайтън — наистина добър джентълмен беше докторът — и взе временно мистър Елис, затова, както заявих на тоя полицейски началник, не мога да кажа нищо за мистър Елис, макар че, ако се вярва на приказките му, изглежда, е живял у най-добрите семейства и личи, че има джентълменски обноски.

— Не забелязахте ли нещо… особено у него? — попита сър Чарлз с надежда.

— Хм, чудно, че и на вас ви е дошло на ум за това, сър, защото, ако ме разбирате добре, хем забелязах, хем не забелязах.

Сър Чарлз я погледна насърчително и мисис Леки продължи:

— Не мога да кажа точно какво беше, сър, но имаше нещо…

След такова събитие винаги има нещо, помисли си невесело мистър Сатъртуейт. Колкото и да презира мисиз Леки полицията, тя не е неподатлива на внушение. Ако Елис се окаже престъпникът, мисиз Леки непременно ще е забелязала нещо.

— Преди всичко беше саможив. Е, иначе, много учтив, държеше се като истински джентълмен — както казах, свикнал е с добри семейства. Но странеше от хората, прекарваше много време в стаята си и беше… хм, не зная как да го опиша… хм, имаше нещо…

— Сигурно мислехте, че не е… истински иконом? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— О, не ще и дума, сър, работил е като слуга. Знаеше много неща… и за известни хора в обществото.

— Например? — подкани я сър Чарлз деликатно.

Но мисиз Леки заговори неопределено и уклончиво. Не искаше да разнася слугински клюки. Такова нещо би накърнило чувството й за приличие.

За да я улесни, мистър Сатъртуейт каза:

— Може би няма да ви бъде трудно да опишете външността му.

Мисиз Леки се оживи:

— Да, наистина, сър. Той беше много приличен на вид човек: с бакенбарди и прошарена коса, малко прегърбен, а и пълнееше — това го безпокоеше. Освен туй ръцете му леко трепереха, но не по причината, която може да си помислите. Голям въздържател — не като много други, които познавам. Зрението му беше малко слабо, сър, струва ми се че светлината не му понасяше… особено силната светлина, очите му страшно сълзяха от това. Пред нас носеше очила, но не по време на работа.

— Имаше ли особени отличителни белези? — запита сър Чарлз. — Следи от рани? Или счупени пръсти? Или белези по тялото от рождение?

— О, не, сър, нищо подобно.

— Колко по-лесно е в детективските романи, отколкото в живота! — въздъхна сър Чарлз. — В литературата винаги има някаква отличителна черта.

— Липсвал му един зъб — подсказа мистър Сатъртуейт.

— Възможно е, сър; лично аз не съм забелязвала.

— Как се държеше през трагичната нощ? — попита мистър Сатъртуейт малко книжовно.

— Хм, да си призная, сър, не мога да ви кажа. Видите ли, бях заета в кухнята. Нямах време да наблюдавам нищо.

— Да, разбира се, така е.

— Когато се разчу, че господарят е умрял, всички бяхме като гръмнати. Аз се разплаках и не можеха да ме утешат, също и Биътрис. На младите, разбира се, им беше интересно, макар че бяха много разстроени. Мистър Елис, естествено, не беше разстроен като нас, нали е нов, ала се държеше много деликатно и настояваше двете с Биътрис да сръбнем по чаша порто, за да се съвземем. И като си помисли човек, че в същото време той е бил… престъпникът…

Мисиз Леки не намираше вече думи, очите й святкаха от възмущение:

— Доколкото разбрах, той изчезнал още същата нощ?

— Да, сър, прибра се в стаята си като всички, а на сутринта го нямаше там. Разбира се, това насочи полицията по дирите му.

— Да, да, много глупаво е постъпил. Имате ли представа как е излязъл от къщата?

— Никаква. Изглежда, че полицията е следяла къщата през цялата нощ, но не го е видяла да излиза… Е, такива са си полицаите, нали и те са хора като всички, колкото и важност да си дават, когато влязат в къщата на някой джентълмен и почнат да душат навсякъде.

— Чувам, че ставало въпрос за някакъв таен ход — каза сър Чарлз.

Мисиз Леки изсумтя:

— Така казва полицията.

— А има ли такова нещо?

— Чух да се споменава — призна мисиз Леки предпазливо.

— Знаете ли откъде започва?

— Не, не зная, сър. Тайните ходове са хубаво нещо, но не бива да ги има в помещенията на прислугата. Втълпяват на момичетата какви ли не мисли. Може да им хрумне например да се измъкват оттам. Моите момичета излизат от задната врата и се връщат пак през нея, та затова винаги знаем къде са.

— Браво, мисиз Леки. Виждам, че сте много съобразителна.

Мисиз Леки засия от похвалата на сър Чарлз.

— Мисля си — продължи той, — дали бихме могли да зададем няколко въпроса на останалата прислуга?

— Разбира се, сър, но едва ли ще ви кажат нещо повече от мен.

— О, разбирам. Искам да ги разпитам не толкова за Елис, колкото за самия сър Бартолъмю — за държането му през оная нощ и други неща. Знаете ли, той ми беше приятел.

— Зная, сър. Много добре ви разбирам. Ще поговорите с Биътрис, а също и с Алис. Естествено, тя прислужваше на масата.

— Да, бих искал да поговоря с Алис.

Мисиз Леки обаче държеше на йерархията. Биътрис Чърч, старшата слугиня, трябваше да се яви първа.

Тя беше висока, слаба жена със стиснати устни, които изразяваха враждебна пристойност.

След няколко незначителни въпроса сър Чарлз отвори дума за поведението на гостите през фаталната вечер. Всички ли са били страшно разстроени? Какво са говорили и вършили?

В държането на Биътрис настъпи известно оживление. Тя изпитваше жестока наслада от всяка трагедия.

— Мис Сътклиф беше съвсем съсипана. Много добросърдечна жена е тя и преди е гостувала тук. Предложих да й дам малко бренди или чаша топъл чай, ала тя не искаше и да чува. Но взе аспирин. Мислеше, че няма да може да мигне. Но на сутринта, когато й занесох чай, спеше като дете.

— А мисиз Дейкърз?

— Мисля, че нищо не е в състояние да развълнува тази жена.

От тона на Биътрис личеше, че тя не обича Синтия Дейкърз.

— Само гледаше да се махне по-скоро. Обясни, че работата й щяла да пострада. Тя е голяма модистка в Лондон, така ни каза мистър Елис.

Голяма модистка за Биътрис значеше „търговия“, а тя презираше търговията.

— А съпругът й?

Биътрис изсумтя:

— Успокояваше нервите си с бренди. Или, както биха казали някои, разстройваше ги.

— А какво мислите за лейди Мери Литън Гор?

— Много симпатична жена — заяви Биътрис и тонът й се смекчи. — Пралеля ми работеше за баща й в замъка. Чувала съм, че била хубаво момиче. Може да е бедна, но личи, че е жена на място… пък и така внимателна, никога не ти създава неприятности и винаги говори толкова любезно. Дъщеря й е също симпатично момиче. Разбира се, те не познаваха сър Бартолъмю добре, но бяха много опечалени.

— А мис Уилз?

Биътрис пак стана някак строга:

— Не мога да ви кажа, сър, какво мислеше мис Уилз за случая.

— А какво мислехте вие за нея? — попита сър Чарлз. — Хайде, Биътрис, бъдете милостива.

Неочаквана усмивка образува трапчинки по вкаменените бузи на Биътрис. В държането на сър Чарлз имаше нещо момчешки привлекателно. Тя не можеше да устои на чара, който публиката чувствуваше така силно всяка вечер.

— Е, сър, не зная какво ви интересува.

— Чисто и просто какви мисли и чувства будеше мис Уилз у вас?

— Нищо, сър, абсолютно нищо. Разбира се, тя не беше…

Биътрис се поколеба.

— Продължете, Биътрис.

— Ами не беше съвсем от „класата“ на останалите, сър. Зная, че не можеше да бъде друга — продължи Биътрис добродушно. — Но правеше неща, които една истинска лейди не би правила. Все дебнеше, ако разбирате какво искам да кажа, сър, дебнеше и си пъхаше носа навсякъде.

Сър Чарлз се помъчи да изтръгне повече подробности по този въпрос, но Биътрис не даде допълнителни разяснения. Мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, но когато бе помолена да посочи конкретен пример за дебненето, Биътрис, изглежда, не беше в състояние да каже нищо определено. Тя само повтори, че мис Уилз си пъхала носа в неща, които не я засягат.

Най-после се отказаха.

— Младият мистър Мендърз май пристигнал неочаквано? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Да, сър, катастрофирал с колата си… точно пред пътната врата. Каза, че имал късмет, че се случило тъкмо там. Къщата беше пълна с хора, разбира се, ала мис Линдън нареди да му се приготви легло в малкия кабинет.

— Сигурно всички се изненадаха много, като го видяха?

— О, да, сър, естествено, сър.

На въпроса, какво е мнението й за Елис, Биътрис отговори уклончиво. Рядко го виждала. Бягството му изглеждало подозрително, макар че недоумявала защо пък ще посегне на господаря. Всички недоумявали.

— Как изглеждаше докторът? С нетърпение ли очакваше приема? Имаше ли някаква определена цел?

— Изглеждаше необикновено весел, сър. Усмихваше се под мустак, сякаш кроеше някаква шега. Дори го чух да се шегува с мистър Елис, което никога не е правил с мистър Бейкър. Обикновено беше малко рязък със слугите, иначе любезен, но не им говореше много.

— Какво каза? — запита мистър Сатъртуейт оживено.

— Е, забравила съм точно какво, сър. Мистър Елис дойде с някакво съобщение, предадено по телефона, и сър Бартолъмю го запита уверен ли е, че е чул правилно имената, а мистър Елис отвърна, че бил напълно уверен… говореше много почтително, разбира се. А докторът се засмя и рече: „Ти си човек на място, Елис, първокласен иконом. Е, Биътрис, какво мислиш ти по тоя въпрос?“ Бях толкова изненадана, сър, господарят да разговаря така — не както обикновено, — че не знаех какво да кажа.

— А Елис?

— Май не му хареса, сър, като че не беше свикнал на такова отношение. Чувствуваше се някак си неловко.

— Какво беше съобщението по телефона? — попита сър Чарлз.

— Съобщението ли, сър? Ами то беше от санаториума… за някаква пациентка, която пристигнала там и понесла пътуването добре.

— Помните ли името?

— Беше особено име, сър. — Биътрис се поколеба. — Мисля, че Ръшбриджър… или нещо подобно.

— А, да — каза сър Чарлз успокоително. — Не е лесно име, трудно е за разбиране по телефона. Е, много ви благодарим, Биътрис. Надяваме се, че сега ще можем да поговорим с Алис.

Когато Биътрис излезе от стаята, сър Чарлз и мистър Сатъртуейт споделиха впечатленията си, като се спогледаха.

— Мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, капитан Дейкърз се напил, мисис Дейкърз не проявила никакво вълнение. Има ли нещо ценно тук? Съвсем малко.

— Твърде малко, наистина — съгласи се мистър Сатъртуейт.

— Да възложим надеждите си на Алис.

Алис беше сериозна тъмноока млада жена на тридесет години. Беше й приятно да говори.

Лично тя не вярваше, че мистър Елис е замесен в случая. Той бил голям джентълмен. Полицията намеквала, че бил обикновен престъпник. Алис беше уверена, че съвсем не е такъв.

— Сигурна ли сте напълно, че беше обикновен, истински иконом? — запита сър Чарлз.

— Не обикновен, сър. Не като другите икономи, с които бях работила дотогава. Подреждаше работата си другояче.

— Но не мислите ли, че е отровил господаря ви.

— О, сър, не мога да си представя как би могъл да свърши това. Аз прислужвах на масата с него и е изключено да е сложил нещо в храната на господаря, без да го забележа.

— А напитките?

— Той раздаваше виното, сър. Първо шери със супата, а после бяло рейнско вино и бордо. Но какво би могъл да направи, сър? Ако е имало нещо във виното, щял е да отрови всички — по-право всички, които са пили от него. Мисля, че господарят не кусна нищо, което останалите да не бяха опитали. Същото бе и с портото. Всички господа пиха порто, а и някои от дамите.

— Винените чаши са били изнесени на табла, нали?

— Да, сър, аз държах таблата, мистър Елис слагаше чашите на нея и аз занесох таблата в кухненския килер, и те бяха там, сър, когато полицията дойде да ги прегледа. Чашите от портото бяха още на масата. И полицията не откри нищо.

— Сигурна ли сте напълно, че докторът не е ял и не е пил на вечерята нещо, от което другите да не са яли и пили?

— Не забелязах, сър. Но съм сигурна, че е така.

— Нещо, което някой от гостите да му е дал…

— О, не, сър.

— Знаете ли нещо за някакъв таен ход, Алис?

— Един от градинарите ми спомена за него. Излизал в гората, където има някакви стари стени и развалини. Но никога не съм виждала в къщата някакъв вход за него.

— Елис никога не е ли споменавал нещо за този таен ход?

— О, не, сър, предполагам, че не е знаел нищо за него.

— Кой в същност според вас е убил господаря ви, Алис?

— Не зная, сър. Не мога да повярвам, че някой е способен на такова нещо… Изглежда, е било някаква случайност.

— Хм. Благодаря ви, Алис.

— Ако не беше смъртта на Бебингтън — каза сър Чарлз, когато момичето излезе от стаята, — можехме да я смятаме за престъпница. Тя е хубаво момиче… И е прислужвала на масата… Не, не може да бъде. Бебингтън беше убит, а Толи никога не обръщаше внимание на хубавите момичета. Не беше в характера му.

— Макар и петдесет и пет годишен — забеляза мистър Сатъртуейт замислено.

— Какво искаш да кажеш?

— На тая възраст мъжът може да хлътне здравата по някое момиче… Дори и да не му се е случвало преди.

— Остави тия глупости, Сатъртуейт, аз съм… ъ-ъ… на петдесет и пет, пък нищо ми няма.

— Зная — каза Сатъртуейт.

И сър Чарлз сведе очи пред добродушния му поглед, в който проблясваше някакво пламъче.

Той забележимо се изчерви…