Агата Кристи
Трагедия в три действия (8)

Глава трета
Кой от тях?

Когато вървяха по улицата, сър Чарлз каза:

— Имаш ли някакви предположения, Сатъртуейт?

— А ти? — запита мистър Сатъртуейт. Той се въздържаше да изказва мнението си по възможност до последния момент.

Сър Чарлз обаче не беше такъв. Той заговори откровено:

— Моите са погрешни, Сатъртуейт. Всички са погрешни. Навили са си на пръста иконома. Икономът офейква — следователно икономът е убиецът. Няма логика. Не, няма логика. Трябва да се вземе под внимание другият смъртен случай — оня в моето бунгало.

— Още ли си на мнение, че има връзка между двата случая?

Мистър Сатъртуейт зададе този въпрос, макар че дълбоко в душата му отговорът беше положителен.

— Трябва да са свързани, драги. Всички данни сочат това… Необходимо е да намерим общия знаменател — човек, който е присъствал и в двата случая…

— Да — съгласи се мистър Сатъртуейт. — И това няма да бъде толкова лесно, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Имаме прекалено много общи знаменатели. Забелязваш ли, Картрайт, че фактически всички, които присъстваха на вечерята у теб, са били и там?

Сър Чарлз кимна.

— Забелязах, разбира се… но знаеш ли какъв извод може да се направи от това?

— Не се сещам, Картрайт.

— Дявол да го вземе, човече, мислиш ли, че тук има съвпадение? Не, то е било нагласено. Защо всички, които бяха на първия смъртен случай, са присъствали и на втория? Случайност? Съвсем не. Всичко е било план… замисъл… план на Толи.

— Охо! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Да, възможно е…

— Не, дори е сигурно. Ти не познаваше Толи така, както го познавах аз, Сатъртуейт. Той беше сдържан и много търпелив човек. През цялото време, откакто се знаем, не помня случай Толи да е изказал някакво прибързано мнение или съждение. Помисли сам: Бебингтън убит — да, убит, няма да премълчавам или да увъртам — убит една вечер в моя дом. Толи ми се присмива някак добродушно на подозренията ми в случая, но през всичкото време си има свои подозрения. Не говори никому за тях — това му е в характера. Но тихомълком, в душата си, изгражда своя теория. Не зная върху какво я е градил. Мисля, че теорията му не може да е била насочена към определено лице. Той е смятал, че някой от тия хора е виновник за престъплението, и си е подготвил план, някаква проверка за разкриване на този човек.

— А другите гости, семейства Идън и Кембъл?

— Камуфлаж. Така работата става по-малко очебийна.

— В какво се е състоял планът според теб?

Сър Чарлз повдигна рамене — пресилен чужд жест. Той беше в момента Аристид Дювал, „душата“ на Тайната служба. Когато ходеше, накуцваше с левия крак.

— Отде да знаем? Аз не съм магьосник. Не мога да гадая. Но непременно е имало план… Той не е успял, понеже убиецът се е оказал само с една степен по-умен, отколкото е предполагал Толи… Той е ударил пръв…

— Той ли?

— Или тя. Отровата е колкото мъжко, толкова и женско оръжие — дори повече женско.

Мистър Сатъртуейт мълчеше. Сър Чарлз каза:

— Е, не си ли съгласен с мен? Или си на страната на общественото мнение? „Икономът е престъпникът. Той е свършил работата.“

— Как обясняваш случая с иконома?

— Не съм мислил за него. Според мен той не играе никаква роля… Мога да дам обяснение.

— Какво именно?

— Е, да речем, че полицията е права в това отношение — че Елис е професионален престъпник, действуващ вероятно с банда крадци. Елис получава този пост с помощта на фалшиви препоръки. След това Толи е убит. Какво е положението на Елис? Убит е човек, а в къщата има друг, известен на полицията човек, чиито дактилоскопични отпечатъци се намират в Скотланд ярд. Естествено, той усеща, че е под подозрение, и офейква.

— През тайния ход?

— Глупости — таен ход. Измъква се от къщата, докато някой от тъпите полицаи, които са наблюдавали къщата, е дремел.

— Виж, това ми се струва по-вероятно.

— А какво е твоето мнение, Сатъртуейт?

— Моето ли? — каза мистър Сатъртуейт. — Ами същото като твоето. Още от самото начало. Струва ми се, че икономът е много непохватна версия. Мисля, че сър Бартолъмю и клетият старец Бебингтън са убити от едно и също лице.

— Измежду поканените ли?

— Измежду поканените.

За минута-две настъпи мълчание, след което мистър Сатъртуейт попита небрежно:

— Кой от тях е според теб?

— Боже мой, отде мога да зная, Сатъртуейт?

— Не знаеш, разбира се — каза мистър Сатъртуейт кротко. — Просто си помислих, че навярно имаш някаква идея — естествено, не нещо научно или аргументирано. Просто обикновена догадка.

— Е, нямам… — Той помисли за минута, после заговори оживено: — Знаеш ли, Сатъртуейт, като разсъдиш, струва ти се, че е възможно да го е извършил някой от тях.

— Теорията ти изглежда правилна — замисли се мистър Сатъртуейт. — Поне що се отнася до събирането на подозрителните. При това трябва да се съобразяваме с някои безспорни изключения. Например ти, аз и мисиз Бебингтън. Мендърз също трябва да се изключи.

— Мендърз ли?

— Да, той пристигнал на местопрестъплението случайно. Не бил нито поканен, нито очакван. Следователно той е извън кръга на заподозрените.

— Също и авторката на драми — Антъни Астър.

— Не, не, тя е присъствала. Мис Мюриел Уилз от Тутинг.

— Значи, тя е… Забравих, че името й е Уилз.

Той се намръщи. Мистър Сатъртуейт умееше да чете чужди мисли. Той прецени с приблизителна точност какво става в главата на актьора. Когато другият заговори, мистър Сатъртуейт мислено се поздрави за това.

— Знаеш ли, Сатъртуейт, ти си прав. Предполагам, че не са му трябвали непременно заподозрени — защото в края на краищата нали лейди Мери и Ег са били там… Не, сигурно е искал да възпроизведе първия случай… Подозирал е някого, но е държал да има там и други свидетели, които да потвърдят фактите. Нещо от тоя род е…

— Нещо от тоя род — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Засега могат да се говорят само общи приказки. Значи, трябва да изключим двете Литън Гор, а също и теб, мен, мисиз Бебингтън и Оливър Мендърз. Кой остава тогава? Анджела Сътклиф?

— Анджи? Ех, драги, та тя е от години приятелка на Толи.

— Тогава опираме до семейство Дейкърз… В същност, Картрайт, ти подозираш Дейкързови. Трябваше да ми кажеш, когато те запитах.

Сър Чарлз го изгледа. Мистър Сатъртуейт имаше някак тържествуващ вид.

— Прав си — произнесе Картрайт бавно. — Фактически не ги подозирам… Просто ми се струват по-вероятни от всеки друг. Преди всичко аз не ги познавам много добре. Убий ме, но не мога да проумея по каква причина Фреди Дейкърз, който прекарва живота си по хиподрумите, или Синтия, която прекарва времето си да измисля баснословно скъпи дрехи за жени, ще пожелаят да премахнат един мил, незначителен свещеник…

Той поклати глава, но изведнъж лицето му светна.

— Да, но имаме и Уилз. Пак я забравих. Защо все я забравям? Та тя е най-баналната личност, която съм виждал.

Мистър Сатъртуейт се усмихна:

— Струва ми се, че тя въплъщава прочутия израз на Бърнс^[1]: „Между вас има един момък, който си води бележки.“ Предполагам, че мис Уилз прекарва времето си във водене на бележки. Зад тия очила се крият проницателни очи. Ще се убедиш, че всичко, което заслужава да се отбележи в този случай, е било отбелязано от мис Уилз.

— Така ли мислиш? — в тона на сър Чарлз се долавяше съмнение.

— Време е да обядваме — каза мистър Сатъртуейт. След това ще отидем в абатството да видим какво можем да открием на място.

— Ти май вземаш много присърце тая работа, Сатъртуейт — подхвърли сър Чарлз с весело пламъче в очите.

— Разследването на престъпления не е нещо ново за мен — заяви мистър Сатъртуейт. — Веднъж, когато колата ми се повреди и се наложи да отседна в една усамотена странноприемница…

Той не успя да продължи по-нататък.

— Спомням си — подзе сър Чарлз с високия си, ясен актьорски глас, — когато бях на турне през 1921 година…

Сър Чарлз надви.