Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona(2008)
Корекция
nqgolova(2008)
Корекция
ultimat(2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir(2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от gogo_mir

Глава пета
Бягство от една дама

Мистър Сатъртуейт си мислеше: „Здравата е хлътнал.“

Той изведнъж почувствува съжаление към домакина си. На петдесет и две годишна възраст Чарлз Картрайт, безгрижният веселяк, разбил толкова сърца, се бе влюбил. И както сам съзнаваше, случаят му беше безнадежден. Младостта търси младост.

„Момичетата са твърде експанзивни — мислеше мистър Сатъртуейт. — Ег парадира много с чувствата си към сър Чарлз. Тя не би правила това, ако наистина има нещо сериозно. Мендърз е нейният избраник.“

Обикновено мистър Сатъртуейт беше много точен в своите преценки.

Но, изглежда, тук имаше един фактор, с който не се съобразяваше, защото сам не го знаеше: че младите ценят повече старите. На мистър Сатъртуейт, човек в напреднала възраст, му се струваше просто невероятно, че Ег може да предпочете мъж на средна възраст пред един младеж. За него младостта беше най-вълшебният дар.

Това му убеждение се засили, когато Ег позвъни след вечеря и поиска позволение да доведе Оливър „да се посъветват“.

С тъмните си очи под дългите мигли и с леките си грациозни движения той беше несъмнено красив момък. Изглежда, се бе съгласил да бъде доведен — което показваше влиянието на Ег; но държането му беше, общо взето, равнодушно-резервирано.

— Не можете ли да я убедите да не се бърка в тая работа, сър? — обърна се той към сър Чарлз. — Този ужасен здрав селски живот я прави толкова енергична. Знаеш ли, Ег, ти си, откровено казано, отвратително буйна. А вкусовете ти са детински: престъпления, сензации и всякакви щуротии от тоя род.

— Нима сте скептик, Мендърз?

— Да, сър, такъв съм. А оня симпатичен дъртак дрънка врели-некипели. Глупаво е да мисли човек за нещо друго освен за естествени причини.

— Дано да излезете прав — каза сър Чарлз.

Мистър Сатъртуейт го погледна. Каква ли роля играеше Чарлз Картрайт тази вечер? Нито бивш моряк, нито международен детектив. Не, някаква нова и непозната роля.

Мистър Сатъртуейт бе потресен, когато разбра каква беше тая роля. Сър Чарлз свиреше втора цигулка. Втора цигулка след Оливър Мендърз.

Облегнат на креслото си така, че главата му да бъде в сянка, той наблюдаваше двамата, Ег и Оливър, увлечени в спор: Ег — разгорещено, Оливър — вяло.

Сър Чарлз изглеждаше по-стар от обикновено — стар и уморен.

Няколко пъти Ег се обърна към него — пламенно и самоуверено, — но той не отговаряше нищо.

Беше единайсет часът, когато си тръгнаха. Сър Чарлз излезе на терасата с тях и предложи да им услужи с електрическо фенерче, за да си светят, като слизат по каменистата пътека.

Но нямаше нужда от фенерче. Беше красива лунна нощ. Поеха заедно. Докато се спущаха надолу, гласовете им постепенно заглъхваха.

С луна или без луна мистър Сатъртуейт не искаше да се простудява. Той се прибра в каютата. Сър Чарлз остана още малко на терасата.

Когато влезе, затвори прозореца подире си, спусна резето му и като се приближи до една масичка, си наля уиски и сода.

— Сатъртуейт — каза той, — утре заминавам завинаги.

— Какво?! — извика мистър Сатъртуейт смаян.

За миг по лицето на Чарлз Картрайт се мярна нещо като печално задоволство от произведения ефект.

— Този е Единственият изход — произнесе той явно с главни букви. — Ще продам това място. Никой никога не ще узнае какво значеше то за мен. — Гласът му затихна бавно… ефектно.

След тази вечер, в която бе играл второстепенна роля, егоизмът на сър Чарлз си отмъщаваше. Това беше голямата Сцена на отричането, толкова често играна от него в най-различни драми. Отказване от Жената на другия, Отричане от момичето, което е обичал.

Когато заговори отново, в гласа му имаше дръзка пренебрежителност:

— Да се откажа от тази загубена кауза… това е единственият изход… Младост с младост… Те са създадени един за друг, тия двамата… Аз трябва да се махна от пътя им…

— Къде? — попита мистър Сатъртуейт.

Актьорът направи небрежен жест.

— Където и да е. Има ли значение? — И добави с леко променен глас: — Вероятно в Монте Карло. — А после, мъчейки се да засили отслабналия ефект, доловен от изтънчения му усет: — Дали сред пустинята или сред тълпата — има ли значение? Най-съкровените кътчета на човешката душа са уединени… самотни. Аз винаги съм бил… самотна душа…

Това явно беше заключителна реплика преди напускане на сцената.

Сър Чарлз кимна на мистър Сатъртуейт и излезе от стаята.

Мистър Сатъртуейт стана и се приготви като своя домакин да си легне.

„Но няма да бъде сред пустинята“ — помисли си той, като изхихика тихо.

На другата сутрин сър Чарлз помоли мистър Сатъртуейт да го извини, че тоя ден ще прескочи до града.

— Не прекъсвай краткото си гостуване, драги ми приятелю. Ти трябваше да останеш до утре, а зная, че отиваш у Харбъртънови в Тейвисток. Колата ще те закара дотам. Чувствам, че след взетото решение не бива да поглеждам назад. Не, не бива да поглеждам назад.

Сър Чарлз изправи рамене с мъжествена решителност, стисна горещо ръката на мистър Сатъртуейт и го повери на кадърната мис Милрей.

Мис Милрей изглеждаше готова да се справи с положението така, както се бе справяла с всяко друго положение. Тя не изрази нито учудване, нито вълнение от снощното решение на сър Чарлз. А и мистър Сатъртуейт не можа да изтръгне от нея нито дума по този въпрос. Нито внезапна смърт, нито внезапна промяна на някакъв план не беше в състояние да развълнува мис Милрей. Тя приемаше всичко, което ставаше, като свършен факт и след това действаше по най-целесъобразния начин. Телефонираше на комисионери по продажба на недвижими имоти, пращеше телеграми в чужбина и пишеше усърдно на машината си. Мистър Сатъртуейт избяга от тягостната гледка на тази толкова голяма експедитивност, като излезе да се разходи по кея. Той крачеше безцелно по него, когато изведнъж някой го улови изотзад за ръката, и като се обърна, видя бледолико момиче.

— Защо е всичко това? — попита Ег злобно.

— Кое всичко? — парира въпроса й мистър Сатъртуейт.

— Всички знаят, че сър Чарлз заминава… че ще продава Гарваново гнездо.

— Напълно вярно.

— Наистина ли заминава?

— Той вече замина.

— О! — Ег пусна ръката му. Изведнъж тя заприлича на малко дете, което са оскърбили жестоко.

Мистър Сатъртуейт не знаеше какво да каже.

— За къде замина?

— За чужбина. За Южна Франция.

— О!

Той все още не знаеше какво да каже. Защото тук явно имаше нещо повече от боготворене на кумира…

От съжаление към нея започна да прехвърля в главата си разни утешителни думи, когато тя заговори отново… и го стресна.

— Заради коя от ония развратници? — попита Ег злобно.

Мистър Сатъртуейт се вторачи в нея и зяпна от смайване. Ег го улови пак за ръката и го разтърси силно.

— Вие не може да не знаете — кресна тя. — Коя от тях? С прошарената коса или другата?

— Мила моя, не разбирам за какво говориш.

— Разбирате. Не може да не разбирате. Непременно е заради някаква жена. Той ме харесваше… зная, че ме харесваше. Някоя от тия двете снощи трябва да е забелязала това и е решила да ми го отнеме. Аз мразя жените. Мръсни гадини са те. Видяхте ли тоалета й… на оная зеленокосата? Скърцах със зъби от завист. Жена с такъв тоалет притежава чар… не можете да отречете. В същност тя е много стара и противно грозна, но това няма значение. Пред нея всички изглеждат старомодни. Същата ли е? Или другата, с прошарената коса? Тя е забавна… това си личи. Сексапилна е. И той я наричаше Анджи. Не може да бъде оная, дето прилича на спаружена зелка. Наконтената ли е, или Анджи?

— Скъпа моя, ти си си втълпила много чудновати мисли. Той… ъ-ъ… Чарлз Картрайт не се интересува ни най-малко от тия жени.

— Не ви вярвам. Във всеки случай те се интересуват от него.

— Не, не, не, ти грешиш. Всичко това е плод на въображението ти.

— Развратници — тросна се Ег. — Да, такива са!

— Не бива да си служиш с тая дума, скъпа моя.

— Какво да правя, като не мога да измисля по-лоша.

— Вярно, вярно, но моля те, недей така. Уверявам те: ти се заблуждаваш.

— Тогава защо е заминал… по тоя начин?

Мистър Сатъртуейт се прокашля.

— Предполагам, че… ъ-ъ… така е сметнал за най-добре.

Ег го изгледа проницателно.

— Може би… заради мен?

— Е… сигурно нещо подобно.

— И затова се измъкна, а? Предполагам, че съм си показала картите твърде открито… Мъжете мразят да бъдат гонени, нали? В края на краищата мама излиза права… Нямате представа колко ласкава е тя, когато говори за мъжете. Винаги в трето лице… по викториански и толкова вежливо. „Мъжът не обича да тичат подире му; момичето трябва винаги да оставя мъжът да тича.“ Не мислите ли, че това е много сполучлив израз — да тича? Звучи обратно на смисъла, който е вложен в него. В същност именно това прави Чарлз — тича. Бяга от мен. Страх го е. И дявол да го вземе, аз не мога да тръгна подире му. Ако тръгна, сигурно ще избяга с параход в пущинаците на Африка или някъде другаде.

— Хърмайъни — каза мистър Сатъртуейт, — сериозно ли говориш за сър Чарлз?

Момичето му хвърли нетърпелив поглед.

— Разбира се, че сериозно.

— А какво става с Оливър Мендърз?

Ег отби въпроса за Оливър Мендърз с нетърпеливо тръсване на главата. Тя следеше някаква своя мисъл.

— Смятате ли, че мога да му пиша? С нищо няма да го безпокоя. Просто момичешки брътвежи… разбирате ли, ще се помъча да го успокоя, та да превъзмогне страха си.

Тя присви вежди.

— Колко глупава бях! Мама би се справила много по-добре в случая. Тези викторианки му знаят цаката. Отдръпваш се свенливо. Аз сбърках в тая работа. Мислех си, че трябва да го насърчавам. Той като че ли… хм, като че ли имаше нужда от малко помощ. Я ми кажете — обърна се тя внезапно към мистър Сатъртуейт, — видя ли ме той снощи, като се целувах с Оливър?

— Не, доколкото зная. Кога?

— Все под лунната светлина. Когато слизахме по пътечката, мислех, че той още гледа от терасата. Мислех, че може да ме види с Оливър… хм, мислех, че това може да го постресне. Защото той наистина ме харесваше. Мога да се закълна, че ме харесваше.

— Не беше ли това малко жестоко спрямо Оливър?

Ег поклати решително глава.

— Ни най-малко. Оливър смята, че за всяко момиче е чест да бъде целунато от него. Разбира се, това засягаше много самолюбието му; но човек не може да се съобразява с всичко. Аз исках да попришпоря Чарлз. Напоследък той се е променил… станал е по-сдържан.

— Скъпо дете — каза мистър Сатъртуейт, — ти, струва ми се, не разбираш напълно защо сър Чарлз замина така внезапно. Той мислеше, че ти обичаш Оливър. Замина, за да си спести по-нататъшни страдания.

Ег се обърна рязко. Тя сграбчи мистър Сатъртуейт за рамената и се взря в лицето му.

— Вярно ли е? Наистина ли е така? Глупак! Левак! Ох!…

Тя пусна внезапно мистър Сатъртуейт и заподскача до него.

— Тогава ще се върне — рече тя. — Ще се върне. Ако не пък…

— Какво „ако не пък“?

Ег се засмя:

— Ще го накарам някак да се върне. Ще видите дали няма да го накарам.

Като че ли с известна разлика в езика, Ег и бледоликата девица от Астолат много си приличаха, ала на мистър Сатъртуейт му се струваше, че похватите на Ег ще бъдат по-практични от подхода на Илейн и че в тях не влиза смърт от разбито сърце.