Агата Кристи
Трагедия в три действия (3)

Глава трета
Сър Чарлз недоумява

— Влезте тук за минута, Сатъртуейт.

Сър Чарлз подаде глава от вратата.

Беше изминал час и половина. След суматохата бе настъпило успокоение. Лейди Мери изведе разплаканата мисиз Бебингтън от стаята, а после я придружи до дома й. Мис Милрей се обади веднага по телефона. Пристигна местният лекар и пое работата. Поднесена бе по-простичка вечеря и по взаимно съгласие след нея гостите се оттеглиха в стаите си. Мистър Сатъртуейт също се прибираше, когато сър Чарлз го повика от вратата на каютата, където бе станал смъртният случай.

Мистър Сатъртуейт влезе, подтискайки лека тръпка. Той беше вече на такава възраст, че гледката на смъртта го плашеше… Защото скоро може би самият той… Но защо да мисли за това?

„Ще изкарам още двайсет години“ — си каза бодро мистър Сатъртуейт.

Единственият друг човек в каютата беше Бартолъмю Стрейндж. Като видя мистър Сатъртуейт, кимна одобрително.

— Отракан човек — рече той. — Със Сатъртуейт ще свършим добра работа. Той познава живота.

Малко изненадан, мистър Сатъртуейт седна на едно кресло до доктора. Сър Чарлз се разхождаше напред-назад. Той бе забравил навика си да стиска пестници и явно бе загубил донякъде моряшкия си вид.

— На Чарлз не му се нрави тая работа — каза сър Бартолъмю. — Става дума за смъртта на клетия старец Бебингтън.

Мистър Сатъртуейт сметна, че сър Бартолъмю се изрази лошо. Разбира се, едва ли някому се „понрави“ случилото се. Той разбираше, че Стрейндж влага в думите си съвсем не тоя вулгарен смисъл.

— Много печално — каза мистър Сатъртуейт предпазливо. — Много печално наистина — добави той и потръпна, като си спомни.

— Хм, да, тежък удар беше — рече лекарят и за миг в гласа му се промъкна професионалният акцент.

Картрайт прекъсна разходката си.

— Виждал ли си досега човек да умре по тоя начин, Толи?

— Не — отговори сър Бартолъмю. — Откровено казано, не съм виждал. — Но — добави той след малко — в същност не съм виждал толкова смъртни случаи, колкото си мислите. Един невролог не уморява толкова много пациенти. Той крепи живота им и изкарва прехраната си от тях. Предполагам, че Макдъгал е виждал много повече смъртни случаи от мен.

Доктор Макдъгал беше главният лекар в Лумът, повикан от мис Милрей.

— Макдъгал не видя как умря мистър Бебингтън. Отчето беше вече умрял, когато той пристигна. Знае само това, което можахме да му кажем, което вие можахте да му кажете. Заяви, че било някакъв припадък, че Бебингтън бил стар и с не твърде добро здраве. А това не ме задоволява.

— Навярно и него не го задоволява — промърмори другият събеседник. — Но всеки доктор трябва да каже нещо. Припадък е хубава дума — не значи абсолютно нищо, ала задоволява неспециалиста. Пък и Бебингтън наистина беше стар и здравето наистина му е създавало неприятности напоследък; лично жена му ни заяви това. Може да е имал някъде някакво неподозирано слабо място.

— Типичен ли беше тоя пристъп, припадък или как го наричате там?

— Типичен в какъв смисъл?

— Типичен за някакво известно заболяване.

— Ако сте учили някога медицина — отвърна сър Бартолъмю, — ще знаете, че почти не съществува такова понятие „типичен случай“.

— Какво конкретно предлагате, сър Чарлз? — запита мистър Сатъртуейт.

Картрайт не отговори. Той махна неопределено с ръка. Стрейндж изхихика тихо.

— Чарлз сам не знае — каза той. — Просто разсъдъкът му е, естествено, обърнат към драматичните възможности.

Сър Чарлз направи укорителен жест. Лицето му беше вглъбено, замислено. Той поклати разсеяно глава.

Мистър Сатъртуейт почувствува някаква неуловима прилика — после разбра на кого му напомня Картрайт: Аристид Дювал, началника на Тайната служба, който разнищва заплетената интрига в „Подземни кабели“. След минута всякакво съмнение изчезна. Вървейки, сър Чарлз несъзнателно накуцваше. А Аристид Дювал беше известен под прякора Куция.

Сър Бартолъмю продължаваше да подлага на безжалостен разбор неизказаните подозрения на сър Чарлз:

— Да, какво подозираш, Чарлз? Самоубийство? Или убийство? Кой би пожелал да убие един безобиден стар свещеник? Просто невероятно. Самоубийство? Хм, според мен това е допустимо. Възможно е Бебингтън да е имал някаква причина да сложи край на живота си…

— Каква причина?

Сър Бартолъмю поклати леко глава.

— Можем ли да знаем тайните на човешката душа? Да вземем например едно предложение: някой е казал на Бебингтън, че страда от неизлечима болест — да речем, рак. Нещо от тоя род би могло да послужи за подбуда. Сигурно е искал да спести на жена си мъката да гледа продължителните му страдания. Разбира се, това е само предположение. Нищо не ни доказва, че Бебингтън наистина е желаел да сложи край на живота си.

— Аз самият почти не допусках самоубийство — подхвана сър Чарлз.

Бартолъмю Стрейндж пак се изкикоти тихо:

— Точно така. Подобна вероятност не те задоволява. Ти търсиш сензация — някаква нова и неоткриваема отрова в коктейлите.

Сър Чарлз направи изразителна гримаса.

— Струва ми се, че не търся точно това. Дявол да го вземе, Толи, не забравяй, че именно аз приготвих тия коктейли.

— Внезапен пристъп на склонност към убиване, а? Предполагам, че в нашия случай симптомите настъпват със закъснение, но до сутринта всички ще бъдем мъртви.

— Дявол да го вземе, ти се шегуваш, но… — Сър Чарлз млъкна ядосан.

— Не, не се шегувам — каза лекарят.

Гласът му се бе променил. Той беше сериозен и някак съчувствен:

— Аз не се шегувам със смъртта на клетия старец Бебингтън. Присмивам се на твоите хрумвания, Чарлз, защото… хм… защото не искам несъзнателно да причиниш някаква пакост.

— Пакост ли? — учуди се сър Чарлз.

— Вие може би разбирате какво имам пред вид, мистър Сатъртуейт?

— Мисля, че се досещам — отвърна мистър Сатъртуейт.

— Не виждаш ли, Чарлз — продължи сър Бартолъмю, — че тези твои неоснователни подозрения може наистина да напакостят някому? Такива неща се разпространяват. Един смътен намек за престъпление, абсолютно необоснован, би могъл да причини сериозни неприятности и страдания на мисиз Бебингтън. Известни ми са един-два такива случая. Внезапна смърт — разплещят се няколко празни езика — разнесат се разни слухове — слуховете нарастват все повече и повече и никой вече не може да ги спре. Дявол да го вземе, Чарлз, не разбираш ли колко жестоко и ненужно ще бъде това? Ти просто впускаш живото си въображение в галоп по съвсем рискован път.

Върху лицето на актьора се появи изражение на нерешителност.

— Не съм мислил по въпроса от тая гледна точка — призна той.

— Ти си много добро момче, Чарлз, но понякога изпускаш юздите на въображението си. Я кажи сега: вярваш ли сериозно, че някой, който и да е той, ще пожелае да убие тоя напълно безобиден старец?

— Едва ли — отговори сър Чарлз. — Не, както казваш, просто смешно. Прощавай, Толи, но в същност това не беше обикновен „фокус“ от моя страна. Аз наистина подозирах, че тук има нещо нередно.

Мистър Сатъртуейт се прокашля леко:

— Може ли да изкажа едно предположение? На мистър Бебингтън му стана зле само няколко минути, след като влезе в стаята и след като току-що бе пил от коктейла си. А аз случайно забелязах, че направи гримаса, докато пиеше. Помислих, че не е свикнал на тоя вкус. Но да предположим, че теорията на сър Бартолъмю е правилна — че мистър Бебингтън по някаква причина е пожелал да извърши самоубийство. Това ми се струва абсолютно невъзможно, а предположението за самоубийство — направо смешно.

— Според мен възможно е, макар и невероятно, мистър Бебингтън да е пуснал незабелязано нещо в чашата си.

— Виждам, че нищо още не е побутвано в тази стая. Чашите за коктейл са точно там, където бяха. Тая е на мистър Бебингтън. Зная това, понеже седях тук, докато разговарях с него. Предлагам сър Бартолъмю да прати чашата за анализ — това може да стане съвсем тихомълком и без да се дава повод за „приказки“.

Сър Бартолъмю се изправи и взе чашата.

— Добре — каза той. — Ще изпълня желанието ти, Чарлз, но залагам десет лири срещу една, че в нея няма нищо освен обикновен джин и вермут.

— Дадено — съгласи се сър Чарлз.

После добави с тъжна усмивка:

— Знаеш ли, Толи, ти си отчасти виновен за полетите на фантазията ми.

— Аз ли?

— Да, с тазсутрешните си приказки за престъпления. Нали ти каза, че тоя човек, Еркюл Поаро, бил нещо като буревестник, че където отидел, престъпленията вървели подире му. И ето, едва пристигна и имаме подозрително внезапна смърт. Естествено, че веднага ми хрумна мисълта за убийство.

— Интересно — подзе мистър Сатъртуейт, но се спря.

— Да — продължи Чарлз Картрайт. — Точно това ми дойде на ум. А ти какво мислиш, Толи? Впрочем имаме ли право да го питаме за мнението му? Искам да кажа, допуска ли това етикетът?

— Правилна забележка — промърмори мистър Сатъртуейт.

— Аз познавам медицинския етикет, но да пукна, ако разбирам нещо от етикета на полицейското следствие.

— Не можеш да искаш от професионален певец да пее — промърмори мистър Сатъртуейт. — А можеш ли да искаш от професионален детектив да води следствие? Да, много правилна забележка.

— Просто мое мнение — каза сър Чарлз.

На вратата се почука леко и се показа лицето на Еркюл Поаро, който надзърташе с извинително изражение.

— Влезте, приятелю — извика сър Чарлз, като скочи. — Тъкмо говорехме за вас.

— Боях се, че ще ви преча.

— Ни най-малко. Ще сръбнете ли?

— Не, благодаря. Аз рядко пия уиски. Виж, чаша сироп…

Но сиропът не влизаше в представата на сър Чарлз за напитка. Като настани госта си на един стол, артистът премина направо на въпроса.

— Няма да го увъртам — подзе той. — Ние тъкмо говорехме за вас, мосьо Поаро, и… и… за случилото се тази вечер. Вижте какво, мислите ли, че тук има нещо нередно?

Поаро повдигна вежди.

— Нередно ли? — повтори той. — Какво подразбирате под нередно?

Бартолъмю Стрейндж се обади:

— Моят приятел си е втълпил, че старият Бебингтън е убит.

— А вие не сте на същото мнение, така ли?

— Искаме да знаем вие на какво мнение сте.

Поаро отговори замислено:

— Призля му, разбира се, много внезапно… много внезапно наистина.

— Точно така.

Мистър Сатъртуейт обясни хипотезата за самоубийство и предложението си да се анализира чашата от коктейла.

Поаро кимна одобрително.

— Във всеки случай от това няма да има никаква вреда. Като познавач на човешката природа ми се струва крайно невероятно някой да пожелае да премахне един обаятелен и безобиден стар джентълмен. Още по-малко вероятна ми се струва теорията за самоубийство. Обаче чашата от коктейла ще ни покаже кое от двете е вярно.

— А какъв ще бъде според вас… резултатът от анализа?

Поаро повдигна рамене.

— Според мен ли? Аз бих могъл само да гадая. Искате да гадая какъв ще бъде резултатът от анализа?

— Да…

— В такъв случай мога да кажа, че ще намерят само останки от превъзходно сухо мартини. (Той се поклони на сър Чарлз.) Да отровиш човек с коктейл сред толкова много коктейли, раздадени с табла… хм, изисква техника твърде… твърде трудна. Ако ли пък този обаятелен стар свещеник е искал да се самоубие, мисля, че не би го извършил на прием. Така би показал много подчертано неуважение към другите, а мистър Бебингтън ми направи впечатление на много деликатен човек. — Той помълча. — Това е моето мнение, щом ме питате.

Настъпи кратко мълчание. После сър Чарлз въздъхна дълбоко. Той отвори един от прозорците, надникна навън и каза:

— Вятърът е променил посоката си с един румб.

Морякът бе възкръснал, а детективът от Тайната служба бе изчезнал.

Но на наблюдателния мистър Сатъртуейт се стори, че сър Чарлз малко копнееше за ролята, която в края на краищата не му беше съдено да играе.