Агата Кристи
Трагедия в три действия (26)

Глава четиринадесета
Мис Милрей

Поаро не можа да се възползва напълно от непрекъснатите двайсет и четири часа, които бе изискал.

В единайсет часа и двайсет минути на другата сутрин Ег влезе без предизвестие. За нейно учудване тя завари великия детектив зает със строеж на къщички от карти. Лицето й показваше такова дълбоко презрение, че Поаро бе принуден да се защити.

— Съвсем не съм се вдетенил на стари години, мадмоазел. Не. Ала винаги съм намирал строежа на къщички от карти много стимулиращ за ума. Това ми е стар навик. Първата ми работа тази сутрин беше да изляза и да купя тесте карти. За нещастие аз правя грешка, те не са истински карти. Но и тези вършат работа.

Ег се вгледа по-внимателно в постройката на масата.

Тя се разсмя:

— Боже мой, продали са ви „Щастливи семейства.“

— Какво е това, дето му казвате „Щастливо семейство“?

— Игра. Играят я децата в забавачницата.

— Аха. Е, все пак и с тия могат да се строят къщички по същия начин.

Ег взе няколко от картите на масата и ги заоглежда с нежност.

— Мистър Бън, сина на пекаря… аз винаги съм го обичала. А ето мисис Мъг, жената на млекаря. О, боже мой, това съм май аз.

— Защо тази смешна картичка да представлява пък вас, мадмоазел?

— Заради името.

Ег се засмя на недоумяващата му физиономия, а после се залови да обяснява. Когато свърши, той каза:

— Аха, значи, това е имал пред вид сър Чарлз снощи. А аз се чудех… Мъг — аха, да, както се казва на жаргон, вие сте „мъг“ — глупак, така ли? Естествено, ще трябва да си промените името. Не бихте искали да бъдете лейди Мъг, нали?

Ег се засмя.

— Е, пожелайте ми щастие — каза тя.

— Желая ви щастие, мадмоазел. Не краткотрайното щастие на младостта, а трайно щастие — щастие, изградено върху камък.

— Ще кажа на Чарлз, че го наричате камък — рече Ег. — А сега на въпроса, за който дойдох при вас. Много ме безпокои оная изрезка от вестник, която Оливър изпуснал от портфейла си. Разбирате ли, същата, която мис Уилз вдигнала и му върнала обратно. Струва ми се, че или Оливър лъже нагло, като казва, че не си спомня изрезката да е била там_, или тя изобщо не е била там_. Изтървал е някакво случайно листче, а тази жена твърди, че било изрезка на статия за никотина.

— Защо ли ще постъпи така, мадмоазел?

— Защото е искала да се отърве от нея. Пробутала я е на Оливър.

— Значи, излиза, че тя е престъпницата?

— Да.

— Каква е била подбудата й?

— Излишно е да ме питате. Мога да предположа само, че е душевно болна. Умните хора са често малко откачени. Не виждам друга причина… в същност не виждам изобщо никаква подбуда.

— Ясно е, че сме в impasse^[1]. Няма да искам от вас да гадаете за подбудата. Аз самият непрекъснато си задавам този въпрос. Каква е била подбудата за убийството на мистър Бебингтън? Когато успея да отговоря, случаят ще бъде решен.

— Не мислите ли, че е просто лудост?… — подхвърли Ег.

— Не, мадмоазел… не лудост в смисъла, в който вие разбирате. Тук има някаква причина. Аз трябва да открия тази причина.

— Е, тогава довиждане — каза Ег. — Извинявайте за безпокойството, но просто ми хрумна такава мисъл. Налага се да бързам. Отиваме с Чарлз на генералната репетиция на „Кученцето се смееше“ — нали знаете, пиесата, която мис Уилз е написала за Анджела Сътклиф. Утре е премиерата.

— Mon Dieu^[2] — възкликна Поаро.

— Какво има? Нещо случило ли се е?

— Да, наистина се случи нещо. Едно хрумване. Една блестяща идея. О, но аз съм бил сляп… сляп…

Ег се вторачи в него. Сякаш съзнаваше чудатостта си, Поаро се овладя. Той я потупа по рамото.

— Мислите, че съм луд. Ни най-малко. Аз чух какво казахте. Отивате да гледате „Кученцето се смееше“ и мис Сътклиф играе в нея. Е, вървете, не ми обръщайте внимание какво говоря.

Ег си тръгна някак разколебана. Останал сам, Поаро закрачи назад-напред из стаята, като си мърмореше под носа. Очите му излъчваха зелен котешки блясък.

— Mais oui^[3]… вече всичко става ясно. Интересна подбуда… такава подбуда никога не съм срещал преди и все пак е логично, а като се имат пред вид обстоятелствата — естествена. Изобщо много интересен случай.

Той мина край масата, на която все още лежеше къщичката му от карти. Като замахна с ръце, помете картите от масата.

— Щастливото семейство, вече нямам нужда от него — каза той. — Задачата е решена. Остава само да се действува.

Той грабна шапката си и облече пардесюто си. След това слезе на по-долния етаж и хопът му повика такси. Поаро даде адреса на апартамента на сър Чарлз.

Когато пристигнаха там, плати на таксито влезе в хола. Портиера го нямаше, беше някъде горе с асансьора. Поаро се заизкачва пеш по стълбата. Точно когато стигна втория етаж, вратата на апартамента на сър Чарлз се отвори и оттам излезе мис Милрей.

Като видя Поаро, тя се сепна.

— Вие ли сте!

Поаро се усмихна:

— Аз съм! Или не съм? Enfin moi!^[4]

Милрей каза:

— Боя се, че няма да намерите сър Чарлз. Той отиде с мис Литън Гор в театър „Вавилон“.

— Аз не търся сър Чарлз. Мисля, че един ден забравих тук бастуна си.

— Ах, ясно. Е, ако позвъните, Темпъл ще ви го намери. Съжалявам, че не мога да остана. Трябва да хвана влака. Заминавам за Кент… при майка ми.

— Разбирам. Няма да ви забавям, мадмоазел.

Той се дръпна, мис Милрей мина и заслиза бързо по стълбата. Тя носеше малко кожено куфарче за книжа.

Но когато изчезна, Поаро като че ли забрави с каква цел бе дошъл тук. Вместо да продължи нагоре към стълбищната площадка, той се обърна и тръгна обратно. Стигна до пътната врата тъкмо навреме, за да види как мис Милрей се качи на такси. Друго такси се приближаваше бавно покрай бордюра на тротоара. Поаро вдигна ръка и го спря. Качи се и нареди на шофьора да проследи първото такси.

Никаква изненада не се появи на лицето му, когато първото такси пое на север и на края спря на Педингтънската гара, макар че Педингтън не е най-подходящата гара за пътуване до Кент. Поаро отиде на гишето за първа класа и поиска билет за Лумът, отиване и връщане. Влакът тръгваше след пет минути. Като се загърна до уши с пардесюто си, защото денят беше студен, Поаро се настани в ъгъла на един първокласен вагон.

Към пет часа пристигнаха в Лумът. Вече започваше да се стъмва. Застанал малко назад, Поаро чу, че мис Милрей бе поздравена от любезния носач на малката гара.

— Охо, мис, не ви очаквахме. И сър Чарлз ли иде?

Мис Милрей отговори:

— Дойдох тук неочаквано. Утре сутринта се връщам. Идвам само да взема някои неща. Не, нямам нужда от кола, благодаря ви. Ще вървя пеш по пътеката през скалите.

Здрачът се бе сгъстил. Мис Милрей крачеше пъргаво по стръмната лъкатушна пътечка. На значително разстояние зад нея вървеше Еркюл Поаро. Той пристъпяше тихо като котка. Когато стигна до Гарваново гнездо, мис Милрей извади от чантата си ключ и мина през страничната врата, оставяйки я открехната. Тя се появи отново след минута-две. Държеше в ръката си ръждясал ключ от врата и електрическо фенерче. Поаро се поотдръпна зад един близък храст.

Мис Милрей заобиколи зад къщата и се заизкачва по една стръмна буренясала пътечка. Еркюл Поаро тръгна подире й. Мис Милрей вървеше все по-нагоре и по-нагоре, докато внезапно стигна до някаква стара каменна кула, каквито се срещат често по тоя бряг. Тази имаше жалък и порутен вид. Мръсният прозорец обаче беше с перде и мис Милрей пъхна ключа в голямата дървена врата.

Ключът се превъртя с жално скърцане. Вратата се завъртя със стон на пантите си. Мис Милрей с фенерчето си влезе вътре.

С ускорена стъпка Поаро я настигна. Той на свой ред се провря безшумно през вратата. Светлината от фенерчето на мис Милрей проблясваше на пресекулки по стъклени колби, бунзенова горелка, разни апарати.

Мис Милрей бе взела един лост. Тя го държеше вдигнат над стъклената апаратура, когато нечия ръка улови ръката й. Тя ахна и се обърна.

Зелените котешки очи на Поаро бяха впити в нейните.

— Не бива така, мадмоазел — каза той. — Защото това, което искате да унищожите, представлява улика.