Агата Кристи
Трагедия в три действия (22)

Глава десета
Оливър Мендърз

В кантората на „Спайър&Рос“ мистър Сатъртуейт попита за мистър Оливър Мендърз и прати визитната си картичка.

След малко бе въведен в една стаичка, където Оливър седеше до писалището.

Младият човек стана и се ръкува.

— Добре сте направили, че се отбихте при мен, сър — каза той.

Ала от тона му се подразбираше:

„Длъжен съм да кажа това, а в същност ми е крайно неприятно.“

Мистър Сатъртуейт обаче не се объркваше лесно. Той седна, изсекна се замислено и като надзърташе над кърпичката си, рече:

— Четохте ли новините тази сутрин?

— За новото финансово положение ли? Е, доларът…

— Не за долара — каза мистър Сатъртуейт. — За смъртен случай. За резултата от изравянето на трупа в Лумът. Бебингтън е бил отровен… с никотин.

— А, за това ли… да, четох го. Нашата енергична Ег ще бъде доволна. Тя непрекъснато настояваше, че било убийство.

— Но не ви ли интересува?

— Вкусовете ми не са толкова груби. В края на краищата убийството… — Той повдигна рамене. — Толкова е брутално и неартистично.

— Не винаги е неартистично — каза мистър Сатъртуейт.

— Така ли? Е, възможно е.

— Зависи кой извършва убийството, нали? Уверен съм, че вие например бихте извършили убийство по много артистичен начин.

— Твърде ласкаво от ваша страна — произнесе провлечено Оливър.

— Но, откровено казано, драги момко, не бих ви похвалил за злополуката, която сте симулирали. А и полицията мисли същото, както подразбирам.

Настъпи кратко мълчание — после някаква писалка падна на пода.

Оливър проговори:

— Извинявайте, не ви разбирам добре.

— Става дума за твърде неартистичното ви представление в Мелфъртското абатство. Интересно ми е да зная — защо точно го направихте.

Пак настъпи мълчание, след което Оливър рече:

— Казвате, че полицията… имала подозрения?

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Не ви ли се струва, че изглежда малко подозрително? — запита той учтиво. — Но сигурно имате някакво напълно издържано обяснение.

— Да, имам обяснение — произнесе Оливър бавно. — Издържано ли е, или не, не зная.

— Ще ми позволите ли сам да преценя това?

Настъпи пауза, после Оливър рече:

— Аз отидох там… по тоя начин… по внушение на самия сър Бартолъмю.

— Какво? — учуди се мистър Сатъртуейт.

— Малко странно, нали? Но е вярно. Получих от него писмо, в което ми внушаваше да инсценирам злополука и да поискам гостоприемство. Казваше, че не можел да изложи в писмо причините за това, но щял да ми ги обясни при първа възможност.

— И обясни ли ви?

— Не… Пристигнах точно преди вечеря. Не успях да го видя насаме. В края на вечерята той… той умря.

Отегчеността в държането на Оливър бе изчезнала. Тъмните му очи бяха впити в мистър Сатъртуейт. Той като че изучаваше внимателно реакциите, предизвикани от думите му.

— Имате ли това писмо?

— Не, скъсах го.

— Жалко — каза студено мистър Сатъртуейт. — И нищо ли не сте казвали на полицията.

— Не, всичко изглеждаше… хм, толкова невероятно.

— Да, невероятно е.

Мистър Сатъртуейт поклати глава. Дали Бартолъмю Стрейндж действително е писал такова писмо? Това никак не му беше в характера. Тази история имаше твърде мелодраматична отсянка, противоречаща на веселия и здравомислещ лекар.

Той погледна младия човек. Оливър продължаваше да го наблюдава. „Иска да види дали ще повярвам на историята му“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

— И сър Бартолъмю не посочи абсолютно никаква причина за своето желание? — попита той.

— Никаква.

— Чудна работа!

Оливър не отговори.

— И въпреки това се отзовахте на молбата му?

Отегченото държане се възвърна донякъде.

— Да, струваше ми се, че по тоя начин ще поосвежа притъпения си вкус. Трябва да призная, че бях любопитен.

— А нещо друго имаше ли? — запита мистър Сатъртуейт.

— Какво друго имате пред вид, сър?

Мистър Сатъртуейт сам не знаеше какво имаше пред вид. Водеше се от някакъв смътен инстинкт.

— Искам да кажа — рече той — има ли нещо друго, което би говорило… във ваша вреда?

Настъпи пауза. После младият човек повдигна рамене.

— Май ще бъде по-добре да си призная всичко. Жената едва ли ще си държи езика.

Мистър Сатъртуейт го гледаше въпросително.

— Беше на сутринта след убийството. Разговарях с оная, Антъни Астър. Извадих портфейла си и нещо падна от него. Тя го вдигна и ми го върна.

— А какво беше то?

— За нещастие тя го погледна, преди да ми го върне. Беше изрезка от вестник за никотина — колко смъртоносна отрова бил и тъй нататък.

— Откъде имате такъв интерес по въпроса?

— Нямах. Предполагам, че някой ден съм сложил тази изрезка в портфейла си, но не мога да си спомня това. Малко странно, нали?

„История, съшита с бели конци“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

— Предполагам — продължи Оливър Мендърз, — че тя е ходила в полицията по този повод?

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Едва ли. Мисля, че мис Уилз е жена, която обича… хм, да пази тайна. Колекционерка на сведения.

Оливър внезапно се наклони напред.

— Аз съм невинен, сър, абсолютно невинен.

— Не съм и намеквал, че сте виновен — каза мистър Сатъртуейт кротко.

— Но някой… някой трябва да е подхвърлил. Някой е насъскал полицията срещу мен.

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Не, не.

— Тогава защо дойдохте днес тук?

— Отчасти поради моите — ъ-ъ — разследвания на място. — Мистър Сатъртуейт говореше малко високомерно. — И отчасти по внушение на… един приятел.

— Кой приятел?

— Еркюл Поаро.

— Тоя човек ли! — изтръгна се неволно от устата на Оливър. — Пак ли е в Англия?

— Да.

— Защо се е върнал?

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— А защо кучето ходи на лов? — попита той.

И много доволен от остроумния си отговор, излезе от стаята.