Агата Кристи
Трагедия в три действия (2)

Глава втора
Произшествие преди вечеря

Главен интерес в живота на мистър Сатъртуейт представляваха хората.

Общо взето, той се интересуваше повече от жените, отколкото от мъжете. Като мъжествен мъж мистър Сатъртуейт знаеше твърде много за жените. В характера му имаше известна женствена жилка, която му придаваше способност да прозира в женската душа. През целия му живот жените му се бяха доверявали, но никога не бяха гледали сериозно на него. Понякога това малко го огорчаваше. Той чувствуваше, че е винаги в първите редове и следи играта, но никога на сцената като участник в драмата. Всъщност ролята на зрител му подхождаше отлично.

Тази вечер, седнал в голямата стая с изход към терасата, изкусно украсена от една модерна фирма така, че да прилича на луксозна корабна каюта, той се интересуваше главно от точния оттенък, в който Синтия Дейкърз бе успяла да боядиса косата си. Тя имаше съвсем нов тон — типично парижки, предположи той, — който създаваше особен, доста приятен зеленикаво-бронзов ефект. Как изглеждаше в действителност мисиз Дейкърз, не можеше да се каже. Тя беше висока жена с фигура, идеално пригодена към изискванията на момента. Шията и ръцете й имаха обичайния летен загар на полето — естествено ли, или изкуствено постигнат, не можеше да се познае. Зеленикаво-бронзовата й коса беше с изкусна нова прическа, която е способен да направи само най-добрият лондонски фризьор. Оскубаните й вежди, начернени мигли, идеално гримирано лице и начервена уста с извивка, каквато естествено правата й линия не притежаваше, сякаш допълваха съвършенството на нейната вечерна рокля в особено тъмносиньо, наглед ушита много просто (макар че това не подхождаше за случая) и от особена материя — матова, но със скрит отблясък.

„Хубава жена — рече си мистър Сатъртуейт, оглеждайки я с одобрение. — Интересно каква ли е в действителност.“

Но този път той имаше пред вид духом, а не тялом.

Думите й излизаха провлачено, както беше модно по това време.

— Мила моя, беше невероятно. Според мен едно нещо е или вероятно, или не е. А това не беше. Беше просто проникновено.

В момента това беше новата дума — всичко беше „проникновено“.

Сър Чарлз енергично разбъркваше коктейли и разговаряше с Анджела Сътклиф, висока жена с прошарена коса, дяволита уста и прекрасни очи.

Дейкърз говореше на Бартолъмю Стрейндж:

— Всички знаят какво му куца на Лейдизборн. Цялата конюшня знае.

Гласът му звучеше пискливо и рязко. Той беше нисък, румен, приличен на лисица човек с къси мустаци и живи очи.

До мистър Сатъртуейт седеше мис Уилз, чиято пиеса „Еднопосочно движение“ бе възторжено приета като една от най-духовитите и най-дръзките, гледани в Лондон от години. Мис Уилз беше висока и слаба, с брада на гънки и много лошо ондулирана руса коса. Тя носеше пенсне и извънредно широка зелена рокля от шифон. Гласът й беше писклив и безцветен.

— Ходих в Южна Франция — говореше тя. — Но, откровено казано, не ми хареса особено. Хората не са никак дружелюбни. Но, разбира се, пътуването е полезно за работата ми — да видя нравите им, нали разбирате.

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Горката. Успехът я откъсва от духовния й дом — пансион в Борнмът. А тъкмо там би искала да бъде.“ Учудваше го разликата между писмените творби и техните автори. Тоя изтънчен „светски“ тон, който Антъни Астър придаваше на пиесите си — можеше ли да се долови у мис Уилз и най-малка искрица от него? Изведнъж той забеляза, че светлосините очи зад пенснето са необикновено умни. В момента те бяха обърнати към него с преценяващ поглед, който леко го смути. Сякаш мис Уилз се стараеше да го изучи.

Сър Чарлз тъкмо наливаше коктейлите.

— Позволете ми да ви предложа един коктейл — каза мистър Сатъртуейт, като скочи.

Мис Уилз се усмихна.

— Нямам нищо против — рече тя.

Вратата се отвори и Темпъл обяви пристигането на лейди Мери Литън Гор, мистър и мисиз Бебингтън и мис Литън Гор.

Мистър Сатъртуейт подаде на мис Уилз коктейла, след което се промъкна боязливо до лейди Мери Литън Гор. Както посочихме по-горе, той имаше слабост към титли.

Освен снобизма харесваше благовъзпитаността у жената, а лейди Мери безспорно притежаваше това качество.

Останала вдовица в много тежко материално положение, с тригодишно дете, тя бе дошла в Лумът и наела малка къща, в която живееше оттогава с една предана слугиня. Беше висока, слаба жена, която изглеждаше по-възрастна от петдесет и петте си години. Имаше благо и някак свенливо изражение. Тя обожаваше дъщеря си, но малко се безпокоеше за нея.

Хърмайъни Литън Гор, обикновено известна кой знае защо под прякора Ег^[1], слабо приличаше на майка си. Тя беше от по-енергичен тип. Мистър Сатъртуейт не я намираше красива, но безспорно привлекателна. А причината за тази привлекателност според него се криеше в преливащата й женственост. Тя изглеждаше двойно по-енергична от всеки друг в тази стая. Имаше тъмна коса, сиви очи и среден ръст. Нещо в немирните къдрици по врата й, в прямия поглед на сивите очи, в извивката на бузите, в заразителния смях създаваше впечатление за буйна младост и жизненост.

Тя говореше права на Оливър Мендърз, който току-що бе пристигнал.

— Не мога да разбера защо ветроходството ви отегчава толкова много. По-рано вие го обичахте.

— Ег, мила моя. Човек пораства.

Той разтягаше думите, повдигайки вежди.

Хубав млад човек, вероятно на двайсет и пет години.

В красивата му външност имаше може би някаква сладникавост. Нещо особено… нещо… като че ли чуждо? Нещо неанглийско.

Някой друг също наблюдаваше Оливър Мендърз. Един дребен човечец с яйцевидна глава и твърде чуждестранни на вид мустаци. Мистър Сатъртуейт се бе представил на мосьо Еркюл Поаро. Дребният човечец беше много любезен. Мистър Сатъртуейт подозираше, че той нарочно подсилва чуждестранните си обноски. Малките му святкащи очички като че ли казваха: „Смятате ме за клоун, а? Очаквате да ви разигравам комедия? Bien^[2] — ще бъде, както желаете!“

Но сега очите на Еркюл Поаро не святкаха. Той изглеждаше сериозен и малко тъжен.

Негово преподобие Стивън Бебингтън, енорийски свещеник на Лумът, се приближи до лейди Мери и мистър Сатъртуейт. Човек над шестдесет години, с кротки избледнели очи и обезоръжаващо скромно държане. Той каза на мистър Сатъртуейт:

— Имаме голям късмет, че сър Чарлз живее сред нас. Той е крайно добър… крайно благороден. Много приятно е такъв човек да ти е съсед. Уверен съм, че лейди Мери е съгласна с мен.

Лейди Мери се усмихна:

— Той много ми се нрави. Успехът не го е разглезил. В някои отношения — усмивката й стана по-широка — е още дете.

Камериерката се приближи с поднос коктейли точно когато мистър Сатъртуейт размишляваше колко безкрайно майчински се държат жените. Като човек от викторианското поколение той одобряваше тази черта.

— Можеш да вземеш коктейл, мамо — каза Ег, усмихвайки се на всички с чаша в ръка. — Само един.

— Благодаря ти, мила — рече лейди Мери покорно.

— Предполагам — каза мистър Бебингтън, — че моята жена ще ми позволи и аз да си взема един.

И се засмя с тихия си, добродушен свещенически смях.

Мистър Сатъртуейт погледна към мисиз Бебингтън, която говореше оживено на сър Чарлз на тема оборски тор.

„Има прекрасни очи“ — помисли си той.

Мисиз Бебингтън беше едра, тромава жена. Тя сякаш кипеше от енергия и навярно никак не беше дребнава. Както се бе изразил Чарлз Картрайт — симпатична жена.

— Кажете ми — наклони се напред лейди Мери. — Коя е младата жена, с която разговаряхте, когато влизахме… оная в зеленото?

— Тя е драматург… Антъни Астър.

— Какво? Тая… тая млада жена с анемичен вид? О! — Лейди Мери се сепна. — Колко неприлично от моя страна! Но се изненадах. Та тя не прилича на… по-право прилича досущ на нескопосана гувернантка.

Това описание на външността на мис Уилз беше толкова сполучливо, че мистър Сатъртуейт се засмя. Мистър Бебингтън се взираше из стаята с благите си късогледи очи. Той сръбна от коктейла си и се позакашля. „Не е свикнал на коктейли — помисли си мистър Сатъртуейт развеселен, — сигурно са за него олицетворение на модерното, но не му се нравят.“ Мистър Бебингтън отпи решително още една глътка с лека гримаса и рече:

— Лейди ли е там? О, боже мой…

Той се улови за гърлото.

Екна гласът на Ег Литън Гор:

— Оливър… какъв си хитър Шайлок^[3]…

„Няма съмнение — помисли си Сатъртуейт, — точно така е… не е чужденец… евреин е!“

Каква прекрасна двойка бяха двамата! Толкова млади и красиви… и на всичко отгоре се карат — това е винаги добър признак…

Вниманието му бе отклонено от някакъв звук до него. Мистър Бебингтън се бе изправил и се олюляваше. Лицето му се беше сгърчило.

Ясният глас на Ег привлече вниманието на всички, при все че лейди Мери вече бе станала и протягаше тревожно ръка.

— Гледайте! — прозвуча гласът на Ег. — На мистър Бебингтън му е зле.

Сър Бартолъмю Стрейндж се приближи бързо, подкрепи пострадалия и като го вдигна почти, го пренесе на една кушетка до стената. Останалите ги наобиколиха, готови да помогнат, но безсилни…

След две минути Стрейндж се изправи и поклати глава. Той заговори безцеремонно, тъй като съзнаваше, че няма защо да го усуква.

— Съжалявам — каза докторът. — Той е мъртъв…