Агата Кристи
Трагедия в три действия (15)

Глава трета
Еркюл Поаро излиза отново на сцената

— Да си признаем откровено — рече сър Чарлз, — напредваме ли изобщо?

Бяха се събрали на „военен съвет“ в каютата: сър Чарлз, мистър Сатъртуейт и Ег Литън Гор. В камината гореше огън, а навън виеше есенна буря.

Мистър Сатъртуейт и Ег отговориха едновременно на въпроса.

— Не — каза мистър Сатъртуейт.

— Да — рече Ег.

Сър Чарлз ги изгледа последователно. Мистър Сатъртуейт вежливо даде да се разбере, че дамата трябва първа да вземе думата.

Ег мълча минута-две, за да подреди мислите си.

— Напреднали сме — каза тя най-после. — Напреднали сме, понеже не сме открили нищо. Това може да ви се види глупаво, но никак не е. Мисълта ми е, че имаме някои смътни, повърхностни хипотези; сега вече знаем, че някои от тези хипотези са безспорно неиздържани.

— Напредък чрез елиминиране — подхвърли сър Чарлз.

— Точно така.

Мистър Сатъртуейт се прокашля. Той обичаше да анализира фактите.

— Сега можем да изключим окончателно предположението за материална изгода — каза той. — Изглежда, няма човек, който (казано на езика на детективските романи) да извлече изгода от смъртта на Стивън Бебингтън. За отмъщение също явно не може да става въпрос. Независимо от естествено добродушния му и миролюбив нрав, съмнявам се дали той е бил толкова важен, че да си спечели врагове. Така се връщаме на последната си, твърде повърхностна хипотеза — за страха. Чрез смъртта на Стивън Бебингтън някой си осигурява спокойствие.

— Доста сполучливо обобщено — рече Ег.

Мистър Сатъртуейт изглеждаше скромно доволен от себе си. Сър Чарлз като че ли беше малко раздразнен. Защото нему се падаше главната роля, а не на Сатъртуейт.

— Въпросът е — каза Ег — какво ще правим по-нататък, какво действително ще правим. На детективи ли ще играем, или що? Ще се дегизираме и ще следим хората ли?

— Мило мое дете — проговори сър Чарлз, — аз винаги съм възразявал, когато ми дават роли на старци с бради, и сега не възнамерявам да се залавям с такава работа.

— Тогава какво?… — подзе Ег.

Но бе прекъсната. Вратата се отвори и Темпъл съобщи:

— Мистър Еркюл Поаро.

Мосьо Поаро влезе със сияещо лице и поздрави тримата, които останаха крайно изненадани.

— Ще ми разрешите ли — каза той, премигвайки — да присъствам на съвещанието? Ако не греша, това е съвещание, нали?

— Скъпи приятелю, много се радваме, че ви виждаме — Сър Чарлз, окопитил се от изненадата, стисна сърдечно ръката на госта си и го настани в едно голямо кресло. — Откъде изскочихте така внезапно?

— Реших да се отбия у добрия си приятел мистър Сатъртуейт в Лондон. Казват ми, че отсъствал… бил в Корнуол. Eh bien, ясно като бял ден къде е отишъл. Хващам първия влак за Лумът и ето ме тук.

— Да — каза Ег. — Но защо идвате? Искам да кажа — продължи тя, изчервявайки се леко, като почувствува, че думите й може да са прозвучали неучтиво, — по някаква специална причина ли сте дошли?

— Дойдох — отговори Еркюл Поаро — да призная една грешка.

С пленителна усмивка той се обърна към Чарлз и разпери ръце в чуждестранен жест:

— Мосьо, точно в тази стая вие заявихте, че не сте убеден. А аз… аз си помислих, че това се дължи на драматичния ви усет… рекох си: този човек е голям актьор, държи на всяка цена да има някаква драма. Трябва да призная, струваше ми се невероятно един безобиден старец да е умрял от нещо друго освен от естествена смърт. Дори сега не мога да проумея как е възможно да му се даде отрова и с каква подбуда. Изглежда, абсурдно… немислимо. Ала… след това имаше друг смъртен случай, смърт при подобни обстоятелства. Тя не може да се припише на съвпадение. Не, трябва да има някаква връзка между двете. Затова, сър Чарлз, дойдох да ви се извиня… да заявя, че аз, Еркюл Поаро, съм се излъгал и да ви помоля да ме допуснете до вашите съвещания.

Сър Чарлз се прокашля някак нервно. Той изглеждаше малко смутен.

— Много мило от ваша страна, мосьо Поаро. Не зная… ще ви отнеме много време… аз…

Той се спря като че ли объркан. Очите му се насочиха въпросително към мистър Сатъртуейт.

— Много любезно от ваша страна… — подзе мистър Сатъртуейт.

— Не, не, не е от любезност. Просто от любопитство… пък и, видите ли, от наранено честолюбие. Аз трябва да поправя грешката си. Времето ми не е от значение, нали затова бих толкова път? Езиците може да бъдат различни, но навсякъде човешката природа е една и съща. Но, разбира се, ако не съм желан, ако смятате, че се натрапвам…

И двамата мъже заговориха едновременно:

— Не, дума да не става.

— Съвсем не.

Поаро извърна очи към момичето.

— А мадмоазел?

Минута-две Ег мълча и тримата мъже останаха с едно и също впечатление: Ег не желаеше помощта на мосьо Поаро…

Мистър Сатъртуейт мислеше, че знае причината. Това беше лична игра на Чарлз Картрайт и Ег Литън Гор. — Мистър Сатъртуейт бе допуснат до нея — мълчаливо — при изричното условие, че ще бъде незначителна трета страна. Но с Еркюл Поаро беше друго. Той ще иска да играе главната роля. Може да се наложи дори сър Чарлз да се оттегли в негова полза. А тогава плановете на Ег ще рухнат.

Той наблюдаваше момичето, съчувствайки на затрудненото й положение. Тези мъже не разбират, ала той с почти женския си усет съзнава нейната дилема. Ег се бори за своето щастие…

Какво ще каже тя?

Но какво би могла да каже в края на краищата? Как да изрази мислите си? „Махнете се… махнете се… вашето идване може да развали всичко… не ви искам тук…“

Ег Литън Гор даде единствения възможен отговор.

— Разбира се — каза тя с лека усмивка. — С удоволствие ще ви приемем.