Агата Кристи
Трагедия в три действия (11)

Глава шеста
За мастиленото петно

Мистър Сатъртуейт изгледа приятеля си учудено.

— Мастиленото петно ли? Какво имаш пред вид, Картрайт?

— Спомняш ли си го?

— Да, помня, че имаше мастилено петно.

— Спомняш ли си положението му?

— Хм… не съвсем точно.

— То беше край перваза, на пода, близо до камината.

— Да, там беше. Сега си спомням.

— На какво се дължи това петно според теб, Сатъртуейт?

Мистър Сатъртуейт помисли една-две минути.

— То не беше голямо — каза той най-после. — Не може да е от преобърната мастилница. Според мен по всяка вероятност човекът е изтървал там стилото си… както може би си спомняш, в стаята нямаше писалка. („Да разбере, че аз съм не по-малко наблюдателен от него“ — помисли си мистър Сатъртуейт.) Така че човекът сигурно е имал автоматична писалка, ако изобщо е писал нещо — а няма никакво доказателство, че е писал.

— Напротив, има, Сатъртуейт. Мастиленото петно.

— Но може да не е пишел — тросна се Сатъртуейт. — Може просто да е изпуснал писалката на пода.

— Но нямаше да има петно, ако капачката на стилото не е била махната.

— Мисля, че си прав — каза мистър Сатъртуейт. — Но не виждам нищо необикновено в това.

— Възможно е и да няма нищо необикновено — съгласи се сър Чарлз. — Не мога да се произнеса, докато не се върна и не видя сам.

Вече завиваха към вратата с портиерската стаичка. След няколко минути бяха в къщата и сър Чарлз задоволи любопитството, предизвикано от завръщането им, като излъга, че бил забравил някаква писалка в стаята на иконома.

— А сега — рече сър Чарлз, след като ловко се отърва от услужливата мисиз Леки и вратата на стаята на Елис се затвори подире им — да видим дали съм кръгъл глупак, или има нещо реално в хрумването ми.

Според мнението на мистър Сатъртуейт първото беше далеч по-вероятно, но от учтивост не каза нищо. Той седна на леглото и загледа приятеля си.

— Ето го нашето петно — каза сър Чарлз, сочейки белега с крака си. — Точно до перваза, срещу бюрото, което е в другия край на стаята. При какви обстоятелства човек би изтървал писалка именно тук?

— Писалка може да се изтърве навсякъде — каза мистър Сатъртуейт.

— Разбира се, може и да се захвърли през стаята — съгласи се сър Чарлз. — Но обикновено човек не се отнася така с писалката си. Какво да ти кажа. Автоматичните писалки са страшно досадно нещо. Мастилото им изсъхва и отказват да пишат точно когато ти трябва. Може би това е обяснението на въпроса. Елис се е ядосал, казал е: „Дявол да те вземе“ — и я е запокитил на другия край на стаята.

— Според мен случаят може да се обясни по много начини — каза мистър Сатъртуейт. — Възможно е просто да е сложил писалката върху полицата на камината и тя да се е търкулнала.

Сър Чарлз направи опит с един молив. Пусна го да се плъзне от ъгъла на полицата. Моливът се удари в пода най-малко на една стъпка от петното и се търколи към газовата печка.

— Е — каза мистър Сатъртуейт. — Какво е обяснението ти?

— Мъча се да го открия.

Седнал на леглото, мистър Сатъртуейт сега стана очевидец на една извънредно забавна сцена.

Сър Чарлз се опита да изпусне молива от ръката си, като вървеше по посока на камината. Седна на края на леглото, залови се да пише там и после изпусна молива. За да падне моливът на желаното място, човек трябваше или да стои прав, или да е седнал, притиснат до стената в крайно неудобно положение, каквото едва ли някой би заел.

— Невъзможно — произнесе сър Чарлз високо. Той оглеждаше стената, петното и горделивата малка газова печка.

— Дали не е горил книга — рече той замислено. — Но книжа не се горят в газова печка…

Изведнъж пое дълбоко дъх.

След минута мистър Сатъртуейт разбра напълно професията на сър Чарлз.

Чарлз Картрайт бе влязъл в ролята на иконома Елис. Той седеше и пишеше на бюрото. Изглеждаше потаен, от време на време вдигаше очи и се озърташе плахо. Изведнъж като че ли чу нещо — мистър Сатъртуейт дори се сещаше какво е то — стъпки в коридора. Човекът имаше гузна съвест. Той придаваше някакво значение на тези стъпки. Скочи, държейки в едната си ръка листа, на който пишеше, а в другата — писалката. Стрелна се през стаята към камината с полуизвърната глава, все така напрегнат… заслушан… уплашен. Помъчи се да пъхне листата под газовата печка… за да си послужи с двете ръце, захвърли нетърпеливо писалката. Моливът на сър Чарлз, „писалката“ в тази драма, падна точно върху мастиленото петно…

— Браво — похвали го мистър Сатъртуейт, ръкопляскайки от все сърце.

Сцената беше толкова добре изиграна, че създаде впечатление, че така и само така може да се е държал Елис.

— Виждаш ли? — каза сър Чарлз със скромно въодушевление, възвръщайки отново собствената си самоличност. — Ако този човек е чул полицаите или му се е сторило, че полицаите идват, и е трябвало да крие писаното — е, къде би могъл да го скрие? Нито в чекмедже, нито под дюшека — ако полицията обискира стаята, веднага ще го намери. Нямал време да вдига подова дъска. Не, единственото удобно място е било зад газовата печка.

— Сега — каза мистър Сатъртуейт — трябва да проверим дали има нещо скрито зад газовата печка.

— Точно така. Разбира се, не е изключено тревогата да е била напразна и по-късно може пак да е извадил нещата. Но да се надяваме, че очакванията ни ще се оправдаят.

Като свали сакото и запретна ръкавите на ризата си, сър Чарлз легна на пода и прилепи око до пролуката под газовата печка.

— Там има нещо — доложи той. — Нещо бяло. Как да го измъкнем? Трябва ни нещо подобно на игла за дамска шапка.

— Жените не носят вече игли на шапките си — каза мистър Сатъртуейт тъжно. — Може с джобно ножче.

Но не успяха с джобно ножче.

На края мистър Сатъртуейт излезе и поиска от Биътрис кука за плетене. Макар че изгаряше от любопитство да узнае защо му е нужна, чувството на благоприличие не й позволи да запита.

Куката за плетене свърши работа. Сър Чарлз извади пет-шест листа хартия за писма, смачкани набързо и пъхнати отдолу.

С растящо вълнение той и мистър Сатъртуейт ги пригладиха. Те явно бяха различни черновки на писмо, написани със ситен, чист, ясен почерк.

„Пишещият тия редове заявява — започваше първото, — че не желае да причинява неприятности никому и може да се е излъгал в това, което му се стори, че видя тази вечер, но…“

Тук пишещият явно е бил недоволен и прекъснал, за да почне наново:

„Джон Елис, иконом, засвидетелства уважението си и моли за кратък разговор във връзка със снощната трагедия, преди да е отишъл в полицията да съобщи някои сведения, с които разполага…“

Пак недоволен, човекът е опитал за трети път:

„Джон Елис, иконом, разполага с известни данни, свързани със смъртта на лекаря. Той още не е съобщил тия данни на полицията…“

В следващия текст вече не се говореше в трето лице:

„Имам голяма нужда от пари. Хиляда лири стерлинги ще спасят положението. Има някои неща, които бих могъл да кажа на полицията, но не искам да напакостявам никому…“

Последното беше още по-откровено:

„Зная как умря докторът. Не съм казал нищо на полицията… все още. Ако се срещнете с мен…“

Това писмо прекъсваше по друг начин: след „мен“ перото се бе провлачило в някаква драсканица и последните пет думи бяха неясни и зацапани. Навярно, когато е стигнал дотук, Елис е чул нещо, което го е уплашило. Той смачкал листата и се втурнал да ги скрие.

Мистър Сатъртуейт пое дълбоко дъх.

— Поздравявам те, Картрайт — каза той. — Догадката ти за мастиленото петно се оказа правилна. Добра работа. А сега да видим точно докъде сме стигнали.

Той помълча една минута.

— Елис, както предполагахме, е мошеник. Той не е убиецът, но е знаел кой е убиецът и се готвел да го изнуди — него или нея…

— Него или нея — прекъсна го сър Чарлз. — Лошото е, че не знаем кое от двете. Ако нашият човек започваше някое от словоизлиянията си със „сър“ или „мадам“, щяхме да сме наясно. Елис, изглежда, е имал артистична жилка. Много се е мъчил над изнудваческото си писмо. Да беше ни дал поне една нишка — една проста, малка нишка — до кого е адресирано писмото…

— Това не е толкова важно — каза мистър Сатъртуейт. — Важното е, че напредваме. Ако си спомняш, ти каза, че трябва да намерим в тази стая доказателство за невинността на Елис. Е, намерихме го. Тези писма показват, че той е невинен — поне що се отнася до убийството. Иначе си е изпечен мошеник. Но не е убил сър Бартолъмю Стрейндж. Някой друг е свършил тая работа. Някой, който е убил и Бебингтън. Мисля, че сега дори полицията ще трябва да се съгласи с нас.

— Ще им кажеш ли за това?

Гласът на сър Чарлз изразяваше недоволство.

— Не виждам друг изход. Защо?

— Ами… — Сър Чарлз седна на леглото. Челото му се сбърчи замислено. — Как да се изразя най-добре? В момента ние знаем нещо, което никой друг не знае. Полицията търси Елис. Смята, че той е убиецът. Всички са уверени, че полицията го смята за убиеца. Така че истинският престъпник трябва да се чувствува отлично. Той (или тя) ще продължава да бъде нащрек, но ще се чувствува… ъ-ъ… спокоен. Защо да нарушаваме това положение? Не се ли крие тук нашият шанс? Имам пред вид нашия шанс да намерим някаква връзка между Бебингтън и един от тия хора. Те не знаят, че някой свързва тази смърт със смъртта на Бебингтън. Няма да подозират нищо. Такъв шанс не бива да се изпуща.

— Разбирам те — каза мистър Сатъртуейт. — И съм съгласен с теб. Действително това е шанс. Но все пак мисля, че не бива да поемаме такъв риск. Длъжни сме като граждани да съобщим веднага на полицията за това наше откритие. Ние нямаме право да го крием от нея.

Сър Чарлз го погледна насмешливо.

— Ти си образец на добросъвестен гражданин, Сатъртуейт. Не се съмнявам, че трябва да се направи, каквото се полага… но не съм толкова добросъвестен гражданин като теб. Аз бих премълчал това откритие за ден-два — само за ден-два — без да ме гризе съвестта. Съгласен ли си с мен? Не? Е, добре, предавам се. Нека бъдем опора на закона и реда.

— Разбери ме — обясни мистър Сатъртуейт, — Джонсън ми е приятел и се отнесе много коректно — посвети ни във всичко, което върши полицията, даде ни изчерпателни сведения и какво ли не още.

— Ех, прав си — въздъхна сър Чарлз. — Напълно прав. Само че никой освен мен не се сети да надзърне под тая газова печка. Никому от ония тъпи полицаи не му хрумна такова нещо… Но нека бъде по волята ти. Слушай, Сатъртуейт, къде е сега Елис според теб?

— Предполагам — отговори мистър Сатъртуейт, — че е постигнал целта си. Платили са му, за да изчезне, и той е изчезнал… така, че никой не може да му хване дирите.

— Да — каза сър Чарлз. — Изглежда, че само това е обяснението на тая работа.

Той леко потръпна.

— Не ми харесва тази стая, Сатъртуейт. Да се махаме оттук.