Агата Кристи
Трагедия в три действия (6)

Глава първа
Сър Чарлз получава писмо

Мистър Сатъртуейт бе прескочил за един ден до Монте Карло. Гостуванията му бяха привършили, а Ривиерата през септември му беше любимо убежище.

Той седеше в градините, наслаждаваше се на слънцето и четеше „Дейли мейл“ от преди два дена.

Изведнъж едно име привлече вниманието му. Стрейндж. Смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж. Той прочете съобщението от начало до край:

С голямо прискърбие известяваме за кончината на сър Бартолъмю Стрейндж, виден невролог. Сър Бартолъмю бил в компания с приятели, които гостували в къщата му в Йоркшир. Сър Бартолъмю изглеждал в отлично здраве и настроение и смъртта му настъпила съвсем неочаквано в края на вечерята. Той разговарял с приятелите си и пиел чаша порто, когато изведнъж припаднал и умрял, преди да успеят да повикат медицинска помощ. Всички ще скърбят дълбоко за сър Бартолъмю. Той беше…

Следваше описание на кариерата и дейността на сър Бартолъмю.

Мистър Сатъртуейт остави вестника да се изплъзне от ръката му. Вестта беше много неприятна. През съзнанието му мина образът на лекаря такъв, какъвто го бе видял за последен път — едър, весел, в цветущо здраве. А сега… мъртъв. Някои думи се отделиха от контекста и се зареяха неприятно из съзнанието на мистър Сатъртуейт. „Пиел чаша порто.“ „Изведнъж припаднал… Умрял, преди да успеят да повикат медицинска помощ…“

Порто, а не коктейл, но иначе странно напомня за оная смърт в Корнуол. Мистър Сатъртуейт видя отново сгърченото лице на благия стар свещеник…

Ами ако все пак…

Той вдигна глава и съзря сър Чарлз Картрайт, който идеше към него през моравата.

— Сатъртуейт, каква приятна изненада! Тъкмо човекът, който ми трябваше! Научи ли за горкия Толи?

— Току-що го прочетох.

Сър Чарлз се отпусна на един стол до него. Той беше облечен безупречно в яхтсменски костюм. Нямаше ги вече сивите спортни панталони и старите пуловери. Имаше вид на изискан яхтсмен от Южна Франция.

— Слушай, Сатъртуейт, Толи беше здрав като бик. Никога от нищо не е боледувал. Може да съм глупак с развинтено въображение, но не ти ли напомня този случай за… за…

— За оня случай в Лумът ли? Да, напомня ми. Но, разбира се, може да грешим. Приликата може да е само външна. Та внезапна смърт може да се случи винаги по най-различни причини.

Сър Чарлз кимна с глава нетърпеливо. След това каза:

— Току-що получих писмо… от Ег Литън Гор.

Мистър Сатъртуейт прикри усмивката си.

— Първото ли от нея?

Сър Чарлз не подозираше нищо.

— Не. Беше ми писала скоро след като пристигнах. Писмото й дойде малко след мен. Просто ми съобщаваше някои новини и други неща. Аз не отговорих… Дявол да го вземе, Сатъртуейт, не смеех да отговоря… Разбира се, момичето не знаеше това, но не исках да се поставям в глупаво положение.

Мистър Сатъртуейт прокара ръка по устните си, където усмивката му още блуждаеше.

— А сегашното? — запита той.

— Това е вече друго. То е зов за помощ…

— Помощ ли? — Мистър Сатъртуейт повдигна вежди.

— Тя била там… разбираш ли… в къщата… когато станала оная работа.

— Сиреч гостувала у сър Бартолъмю Стрейндж по време на смъртта му?

— Да.

— И какво казва за случая?

Сър Чарлз бе извадил писмото от джоба си. Той се поколеба за момент, но после го подаде на мистър Сатъртуейт.

— По-добре го прочети сам.

Мистър Сатъртуейт разгъна листа с разпалено любопитство:

Уважаеми сър Чарлз, не зная кога ще стигне това до вас. Дано да бъде скоро. Аз съм толкова разтревожена, че не зная какво да правя. Сигурно сте чели във вестниците, че сър Бартолъмю Стрейндж е умрял. Да, той умря точно по същия начин, както мистър Бебингтън. Това не може да бъде съвпадение… не може… не може… Страшно съм разтревожена…

Слушайте, не бихте ли могли да се върнете и да направите нещо? Може да ви се стори малко дръзко казано, но тогава вие имахте подозрения, обаче никой не искаше да ви слуша, а сега е убит ваш приятел; ако не се върнете, възможно е никой никога да не разкрие истината, а съм уверена, че вие можете да я разкриете. Чувствам това с цялото си същество…

Ала има и нещо друго. Аз се безпокоя много за някого… Зная, че той няма абсолютно нищо общо с тази история, но положението изглежда малко особено. Е, не мога да обясня в писмо. Няма ли да се върнете? Вие бихте могли да разкриете истината. Зная, че сте способен на това.

Ваша припряна Ег

— Е? — попита сър Чарлз нетърпеливо. — Не ще и дума, малко несвързано; писала го е набързо. Но какво ще кажеш за съдържанието му?

Мистър Сатъртуейт сгъна писмото бавно, за да спечели една-две минути за отговора.

Той се съгласи, че писмото е несвързано, но не мислеше, че е писано набързо. Според него то беше много внимателно съставено. Целта му е да погъделичка самолюбието на сър Чарлз, кавалерското му чувство и предприемчивостта му.

Доколкото мистър Сатъртуейт познаваше сър Чарлз, това писмо представляваше известна примамка.

— Според теб кого подразбира тя под „някого“ и „той“? — попита сър Чарлз.

— Мендърз, предполагам.

— Значи, и той е бил там?

— Сигурно. Не зная защо. Толи никога не го е срещал освен при оня случай в къщата ми. Защо го е поканил, не мога да си представя.

— Често ли устройваше такива големи приеми?

— Три-четири пъти в годината. Винаги имаше един по случай конните състезания в Донкастър през септември.

— Много ли време прекарваше в Йоркшир?

— Държеше голям санаториум — частна болница или как се казва там, не зная. Откупи Мелфъртското абатство (то е стара сграда), ремонтира го и построи на мястото му санаториум.

— Разбирам.

Мистър Сатъртуейт помълча минута-две. После каза:

— Интересно кои други са му били на гости?

Сър Чарлз предположи, че това може да е писано в някой друг вестник, и двамата се заловиха да преглеждат вестниците.

— Ето го — каза сър Чарлз.

И прочете на глас:

„Сър Бартолъмю Стрейндж устройва обичайния си прием по случай конните състезания в Донкастър. Между гостите му са лорд и лейди Идън, лейди Мери Литън Гор, сър Джослин и лейди Кембъл, капитан и мисиз Дейкърз и известната актриса мис Анджела Сътклиф.“

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт се спогледаха.

— Семейство Дейкърз и Анджела Сътклиф — каза сър Чарлз. — Нищо не се споменава за Оливър Мендърз.

— Да видим днешното европейско издание на „Дейли мейл“ — предложи мистър Сатъртуейт. — Там може да има нещо.

Сър Чарлз прегледа вестника. Изведнъж той настръхна.

— О, боже мой, чуй това, Сатъртуейт:

СЪР БАРТОЛЪМЮ СТРЕЙНДЖ

На днешното следствие за случая с покойния сър Бартолъмю Стрейндж бе установено, че смъртта се дължи на отравяне с никотин, но няма никакви сведения как и от кого е била дадена отровата.

Той присви вежди.

— Отравяне с никотин. На пръв поглед безобидно… такова нещо не би причинило внезапен припадък. Нищо не разбирам от това.

— Какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? Ще си ангажирам легло в спалния вагон на тазвечерния Син влак.

— Е, добре — каза мистър Сатъртуейт, — може и аз да сторя същото.

— И ти ли? — сър Чарлз се обърна към него учуден.

— Тази работа е по-скоро по моята част — заяви мистър Сатъртуейт скромно. — Аз… ъ-ъ… имам известен опит. Освен това се познавам доста добре с тамошния полицейски началник — полковник Джонсън. Това ще ни бъде от полза.

— Чудесно — извика сър Чарлз. — Да вървим в бюрото на „Вагон ли“^[1].

Мистър Сатъртуейт си мислеше:

„Момичето успя. Връща го. Каза, че ще го накара да се върне. Интересно точно кое е вярно в писмото.“

Безспорно Ег Литън Гор умееше да се възползва от обстоятелствата.

Когато сър Чарлз тръгна към бюрото на „Вагон ли“, мистър Сатъртуейт пое бавно през градините. Мисълта му продължаваше да бъде приятно заета с въпроса за Ег Литън Гор. Той се възхищаваше на нейната находчивост и енергичност и подтисна оная малко викторианска страна в характера си, която не допускаше представителка на нежния пол да взема инициативата в сърдечните работи.

Мистър Сатъртуейт беше наблюдателен човек. Сред размишленията си върху женския пол изобщо и Ег Литън Гор в частност той неволно се запита:

„Но къде съм виждал тая странна яйцевидна глава?“

Притежателят на главата седеше на една пейка и гледаше замислено пред себе си. Той беше дребен човечец с несъразмерни за ръста му мустаци.

Наблизо стоеше с недоволен вид някакво момиченце-англичанче, което пристъпяше ту на единия, ту на другия си крак и от време на време риташе разсеяно тревата.

— Недей така, миличко — каза майка му, която беше погълната от някакъв моден журнал.

— Но нямам какво да правя — оправда се детето.

Малкият човек извърна глава да го погледне и мистър Сатъртуейт го позна.

— Мосьо Поаро — каза той. — Много приятна изненада.

Мосьо Поаро стана и се поклони.

— Enchanté monsieur^[2].

Двамата се ръкуваха и мистър Сатъртуейт седна на пейката.

— Всички като че ли са се събрали в Монте Карло. Преди по-малко от половин час срещнах случайно сър Чарлз Картрайт, а сега вас.

— Сър Чарлз, той също ли е тук?

— Занимава се с ветроходство. Знаете ли, че той напусна къщата си в Лумът?

— А-а, не, не знаех. Това ме изненадва.

— Аз пък не се изненадвам. Според мен Картрайт не е от ония хора, които обичат да живеят завинаги откъснати от света.

— А, да, тук съм съгласен с вас. Изненадан съм по друга причина. Струваше ми се, че сър Чарлз имаше специална причина да живее в Лумът — много очарователна причина, нали? Не съм ли прав? Малката demoiselle^[3], която се нарича така смешно — Яйцето?

Очите му святкаха добродушно.

— Аха, значи, сте забелязали?

— Разбира се, че забелязах. Моето сърце е много чувствително към влюбените — предполагам, че и вие сте такъв. А, la jeunesse^[4] е винаги трогателна.

Той въздъхна.

— Мисля — каза мистър Сатъртуейт, — че наистина сте отгатнали причината, поради която сър Чарлз напусна Лумът. Той избяга.

— От мадмоазел Ег ли? Но е ясно като бял ден, че той я обожава. Защо тогава ще бяга?

— Ах — въздъхна мистър Сатъртуейт, — вие не разбирате нашите англосаксонски комплекси.

Мосьо Поаро разсъждаваше по своему.

— Разбира се — рече той, — постъпката му е правилна. Но избягаш ли от жена, тя веднага тръгва по петите ти. Сър Чарлз, човек с голям опит, сигурно знае това.

Мистър Сатъртуейт се развесели.

— Мисля, че не беше точно така — отвърна той. — Но кажете ми, какво правите тук? На почивка ли сте?

— Вече цялото ми време минава в почивка. Аз преуспях. Богат съм. Напуснах работа. Сега пътувам и разглеждам света.

— Чудесно — каза мистър Сатъртуейт.

— N’est-ce pas?^[5]

— Мамо — каза момиченцето-англичанче, — няма ли какво да правя?

— Миличко — рече майката укорително, — не е ли приятно да си в чужбина и на хубаво слънце?

— Да, но нямам какво да правя.

— Тичай… забавлявай се. Върви да гледаш морето.

— Maman^[6] — каза едно момиченце-французойче, което се появи внезапно. — Joue avec moi^[7].

Една френска майка вдигна очи от книгата си.

— Amuse toi avec ta balle Marselle.^[8]

Французойчето покорно заподхвърля топката си с навъсено личице.

— Je m’amuse^[9] — рече Еркюл Поаро с много странно изражение на лицето.

После, сякаш в отговор на нещо, което бе прочел върху лицето на мистър Сатъртуейт, той добави:

— Но вие имате много силен усет. Трябва да е така, както казвате…

Помълча минута-две, после продължи:

— Знаете ли, като младеж аз бях беден. Имаше много като мен. Трябваше да си търсим прехраната. Постъпих в полицията. Залягах много в работата си. Постепенно се издигнах в службата. Започнах да си създавам име. Създадох си име. Започнах да придобивам международна слава. Най-после дойде време да се пенсионирам. Избухна войната. Раниха ме. Дойдох в Англия като печален и уморен бежанец. Една добра лейди ми оказа гостоприемство. Тя умря… от неестествена смърт; не, убиха я. Eh bien^[10], напрегнах си мозъка. Послужих си със сивите клетчици. Открих убиеца й. Разбрах, че още не ми е изпята песента. Не, в същност имах повече сили отпреди. Тогава започна втората ми кариера — на частен детектив в Англия. Разплетох много интересни и неразрешими загадки. Ах, мосьо, чувствах, че живея! Чудна е човешката душа. Забогатях. Някой ден, си казах, ще имам пари, колкото си искам. Ще осъществя всичките си мечти.

Той сложи ръка на коляното на мистър Сатъртуейт.

— Приятелю, пазете се от деня, в който мечтите ви ще се сбъднат. Това дете до нас сигурно също е мечтало за чужбина… как ще се забавлява… колко по-друго ще бъде всичко тук. Разбирате ли?

— Разбирам — отговори мистър Сатъртуейт, — че на вас не ви е забавно.

Поаро кимна.

— Точно така.

Имаше моменти, когато мистър Сатъртуейт приличаше на лукав дух. Сега бе настъпил един от тия моменти. Дребното му набръчкано лице се изкриви дяволито. Той се поколеба. Да каже или да не каже?

Разгъна бавно вестника, който още носеше със себе си.

— Видяхте ли това, мосьо Поаро?

И посочи с показалец въпросното съобщение.

Дребният белгиец взе вестника. Мистър Сатъртуейт го наблюдаваше, докато четеше. Лицето му не се промени, но англичанинът имаше впечатление, че тялото му настръхва като териер, който души миша дупка.

Еркюл Поаро прочете съобщението два пъти, после сгъна вестника и го върна на мистър Сатъртуейт.

— Това е интересно — рече той.

— Да. Изглежда, сър Чарлз Картрайт е бил прав, а ние сме сгрешили, нали?

— Да — каза Поаро. — Изглежда, че сме сгрешили… Трябва да ви призная, приятелю, не можех да повярвам, че толкова безобиден, толкова мил старец може да бъде убит… Е, може наистина да греша… Макар че, разбира се, тази, другата смърт, може да е съвпадение. Случват се съвпадения… просто изумителни съвпадения. Аз, Еркюл Поаро, зная съвпадения, които ще ви смаят…

Той помълча и продължи:

— Сър Чарлз Картрайт сигурно има правилен усет. Той е артист… чувствителен… впечатлителен… долавя нещата по-скоро по чувство, отколкото с разсъдък… Такъв похват в живота се оказва често катастрофален… но понякога успява. Къде ли е сър Чарлз сега.

Мистър Сатъртуейт се усмихна:

— Аз мога да ви кажа. Той е в бюрото на „Вагон ли“. Тази вечер двамата тръгваме обратно за Англия.

— Аха! — Поаро вложи дълбок смисъл във възклицанието си. Очите му, бляскави, изпитателни, дяволити, гледаха въпросително. — Колко е усърден нашият сър Чарлз! Значи, е решил да играе тази роля, ролята на полицай-любител? Или има друга причина?

Мистър Сатъртуейт не отговори, но в мълчанието му Поаро изглежда долови отговор.

— Разбирам — рече той. — Тук са виновни лъчезарните очи на мадмоазел. Не само престъплението го зове, а?

— Тя му е писала — поясни мистър Сатъртуейт, — моли го да се върне.

Поаро кимна.

— Озадачен съм — каза той. — Не разбирам съвсем…

Мистър Сатъртуейт го прекъсна:

— Вие не разбирате съвременното английско момиче. Но това не ме учудва. Самият аз не винаги ги разбирам. Момиче като мис Литън Гор…

На свой ред Поаро също го прекъсна:

— Пардон. Погрешно изтълкувахте думите ми. Аз разбирам отлично мис Литън Гор. Срещал съм такива като нея… много такива. Вие ги наричате съвременен тип; но той е — как да се изразя? — от памтивека.

Мистър Сатъртуейт беше леко раздразнен. Смяташе, че той и само той разбира Ег. Този глупав чужденец не знае нищо за младите англичанки.

Поаро продължаваше да говори. Тонът му беше замечтан… замислен:

— Познаването на човешката природа… колко опасно може да бъде то!

— Полезно — поправи го мистър Сатъртуейт.

— Може би. Зависи от каква страна се гледа.

— Впрочем… — Мистър Сатъртуейт се поколеба… стана. Той беше малко разочарован. Бе хвърлил въдицата, но рибата не се улавяше. Чувствуваше, че в знанията му за човешката природа нещо липсва. — Желая ви приятна почивка.

— Благодаря ви.

— Надявам се, че при следващото си идване в Лондон ще наминете да се видим. — Той подаде визитната си картичка. — Ето адреса ми…

— Много сте любезен, мистър Сатъртуейт. Ще ми бъде приятно.

— И тъй, засега довиждане.

— Довиждане и bon voyage^[11].

Мистър Сатъртуейт си тръгна. Поаро погледа минута-две подире му, после пак се вторачи право пред себе си, над синьото Средиземно море.

Седя така най-малко десет минути.

Англичанчето се появи отново.

— Гледах морето, мамо. А сега какво да правя?

— Уместен въпрос — промърмори Еркюл Поаро под нос.

Той стана и закрачи бавно към бюрото на „Вагон ли“.