Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], 1935 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Xesiona(2008)
- Корекция
- nqgolova(2008)
- Корекция
- ultimat(2008)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir(2012)
Издание:
Агата Кристи. Трагедия в три действия
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №27
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Борис Миндов
Рецензент: Красимир Машев
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Английска, I издание
Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.
Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464
Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.
Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820
© Борис Миндов, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
© Agatha Christie. Three Act Tragedy
Collins Fontana Books, 1957
История
- —Добавяне
- —Корекции от gogo_mir
Глава единадесета
Поаро дава прием
Седнал на удобно кресло в малко претрупания си апартамент в хотел „Риц“, Еркюл Поаро слушаше.
Ег се бе разположила на страничното облегало на едно кресло, сър Чарлз стоеше прав пред камината, а мистър Сатъртуейт седеше малко по-далеч и наблюдаваше групата.
— Поражение по целия фронт — каза Ег.
Поаро поклати спокойно глава.
— Не, не, вие преувеличавате. Що се отнася до връзката с мистър Бебингтън, вярно, вие сте ударили на камък; но сте събрали други показателни сведения.
— Мис Уилз знае нещо — каза сър Чарлз. — Готов съм да се закълна, че знае нещо.
— Капитан Дейкърз също не е с чиста съвест. И мисиз Дейкърз има крайна нужда от пари, а сър Бартолъмю й е попречил да се сдобие с тях.
— Какво мислите за историята на младия Мендърз? — попита мистър Сатъртуейт.
— Струва ми се странна и твърде нехарактерна за покойния сър Бартолъмю Стрейндж.
— Смятате я за лъжа ли? — попита сър Чарлз направо.
— Има толкова много видове лъжи — каза Еркюл Поаро.
Той помълча минута-две, после запита:
— Вярно ли е, че тая мис Уилз е написала пиеса за мис Сътклиф?
— Да. Премиерата е идущата сряда.
— Аха!
Поаро пак млъкна. Ег се обади:
— Кажете ни: какво да правим сега?
Дребният човечец й се усмихна:
— Едно-единствено нещо: да мислите.
— Да мислим ли? — извика Ег. В гласа й звучеше възмущение.
Поаро я изгледа с лъчезарна усмивка.
— Да, точно така. Мислете! С мислене се решават всички проблеми.
— Нищо ли не можем да направим?
— Вие искате непременно да действате, мадмоазел, така ли? Но, разбира се, има още много неща да се вършат. Например в това селище, Гилинг, където мистър Бебингтън прекарал толкова години. Бихте могли да направите проучвания там. Казвате, че майката на тая мис Милрей живеела в Гилинг и била болна. Болният знае всичко. Чува всичко и не забравя нищо. Разпитайте я, може да научите нещо… всичко се случва.
— А вие няма ли да предприемете нещо? — запита Ег настойчиво.
Поаро премига.
— Значи, настоявате и аз да действам? Eh bien. Да бъде по волята ви. Само че аз няма да мърдам от това място. Тук ми е много удобно. Но ще ви кажа какво ще направя: ще дам прием — това е модерно, нали?!
— Прием ли?
— Précisément, и на него ще поканя мисиз Дейкърз, капитан Дейкърз, мис Сътклиф, мис Уилз, мистър Мендърз и вашата очарователна майка, мадмоазел.
— И мен ли?
— Естествено, и вас. Присъстващите тук са включени.
— Ура! — извика Ег. — Само че не можете да ме заблудите, мосьо Поаро. Нещо ще се случи на този прием. Нали?
— Ще видим — каза Поаро. — Но не очаквайте твърде много, мадмоазел. А сега оставете ме насаме със сър Чарлз, искам да се посъветвам с него по някои въпроси.
Докато Ег и мистър Сатъртуейт чакаха асансьора, Ег възкликна:
— Чудесно! Също като в детективските романи. Всички ще бъдат там и тогава той ще ни разкрие кой от тях го е извършил.
— Интересно — каза мистър Сатъртуейт.
* * *
Приемът се състоя в понеделник вечерта. Поканата бе приета от всички. Очарователната и нетактична мис Сътклиф се засмя злобно, като се оглеждаше:
— Също като гостна на паяк, мосьо Поаро. И всички ние, бедните мушици, сме се наврели в нея. Уверена съм, че ще ни направите чудесно резюме на случая, а след това изведнъж ще ме посочите и ще кажете: „Ето я жената“, и всички ще рекат: „Тя го е направила“, а аз ще избухна в сълзи и ще си призная, понеже страшно се влияя от думи. О, мосьо Поаро, толкова ме е страх от вас!
— Quelle historie[1] — извика Поаро. Той се занимаваше с една гарафа и чаши. Подаде й с поклон чаша шери. — Та това е малка приятелска среща. Не ни позволявайте да говорим за убийства, кръвопролития и отрови. Là là[2] Тези неща развалят вкуса.
Той подаде чаша на мрачната мис Милрей, която бе дошла със сър Чарлз и стоеше права с неприветливо изражение на лицето.
— Voilà[3] — рече Поаро, като завърши обслужването на гостите. — Нека забравим случая, при който се срещнахме за пръв път. Да се забавляваме, както трябва. Яжте, пийте и се веселете, защото утре може да умрем. Ah Malheur[4], пак споменах смъртта. Мадам — поклони се той на мисиз Дейкърз, — позволете ми да ви пожелая всичко хубаво и да ви поздравя за вашата много очарователна рокля.
— За ваше здраве, Ег — каза сър Чарлз.
— Наздраве — каза Фреди Дейкърз.
Всеки промърмори по нещо. Чувствуваше се атмосфера на принудена веселост. Всеки беше решил да изглежда весел и безгрижен. Само Поаро като че ли правеше това естествено. Той бъбреше жизнерадостно…
— Шерито, аз го предпочитам пред коктейла… и милион пъти пред уискито. Ah quell horreur[5] е уискито. Когато пиеш уиски, разваляш, напълно разваляш вкуса си. Тънките вина на Франция, за да ги оцениш, не бива никога… никога… ах, qu’est-ce qu’il y a[6]?…
Някакъв странен звук го бе прекъснал — нещо като сподавен вик. Очите на всички се насочиха към сър Чарлз, който се олюляваше с изкривено лице. Чашата падна от ръката му на килима, той направи слепешком няколко крачки, после се строполи.
За миг настъпи вцепенено мълчание, после Анджела Сътклиф изпищя, а Ег се втурна напред.
— Чарлз! — извика Ег. — Чарлз!
Тя се мъчеше слепешком да си пробие път. Мистър Сатъртуейт кротко я задържаше.
— О, велики боже! — изпищя лейди Мери. — Нима още един!
— Той също е отровен… Това е ужасно. О, боже мой, това е просто ужасно…
И като се тръшна изведнъж на едно канапе, започна да ридае и да се смее — неприятен звук.
Поаро взе положението в ръцете си. Той коленичи до просналия се човек. Останалите се отдръпнаха, докато правеше прегледа си. После се изправи, като машинално изтупваше коленете на панталона си. Огледа насъбралите се. Цареше пълна тишина, чуваха се само глухите хълцания на Анджела Сътклиф.
— Приятели — подзе Поаро.
Той не можа да продължи, защото Ег се разфуча:
— Глупак! Ще ни разиграваш абсурдния си театър, глупак! Придаваш си важност, представяш се за гений, който разбира от всичко. А ето че сега допусна да стане това. Още едно убийство. Под самия ти нос… Ако не беше се намесил в тази работа, това нямаше да се случи… Ти уби Чарлз… ти… ти… ти…
Тя се спря, неспособна да пророни нито дума повече.
Поаро клатеше глава сериозно и печално.
— Вярно, мадмоазел. Признавам. Аз убих сър Чарлз. Но аз, мадмоазел, съм много особен вид убиец. Аз умея да убивам… и умея да съживявам. — Той се обърна и с променен тон, със спокоен глас, сякаш се извиняваше, произнесе:
— Великолепно изпълнение, сър Чарлз. Поздравявам ви. А сега може би ще благоволите да се поклоните на публиката.
Със смях актьорът скочи на крака и направи комичен реверанс.
Ег ахна:
— Мосьо Поаро, вие… вие сте чудовище.
— Чарлз — извика Анджела Сътклиф. — Ах, какъв хитрец си ти…
— Но защо?…
— Как?…
— Какво е това, дявол да го вземе?…
С вдигната ръка Поаро накара всички да млъкнат.
— Messieurs, Mesdames[7]. Моля ви за извинение. Тази малка комедия беше необходима, за да изясня на вас и между другото и на себе си нещо, което разумът вече ми беше подсказал.
Слушайте. На тази табла с чаши аз поставих в една чаша чаена лъжичка обикновена вода. Тази вода представляваше чистия никотин. Тези чаши бяха от същия вид като чашите, притежавани от сър Чарлз Картрайт и сър Бартолъмю Стрейндж. Поради дебелото гравирано стъкло малко количество безцветна течност остава абсолютно незабележимо. И тъй, представете си чашата с порто на сър Бартолъмю Стрейндж. След като била сложена на масата, някой сипал в нея достатъчно количество чист никотин. Това би могъл да направи всеки. Икономът, камериерката или някой от гостите, който се е вмъкнал в трапезарията, когато е слизал долу. С пристигането на десерта се раздава порто, чашата се напълня. Сър Бартолъмю пие… и умира.
Тази вечер ние разиграхме една трета трагедия — мнима трагедия: аз помолих сър Чарлз да изпълни ролята на жертвата. Той извърши това великолепно. А сега предположете за момент, че това не беше комедия, а истина. Сър Чарлз е мъртъв. Какви мерки ще вземе полицията?
Мис Сътклиф се провикна:
— Ами, разбира се, ще се занимае с чашата. — Тя кимна към мястото на пода, където лежеше чашата, паднала от ръката на сър Чарлз. — Вие сте сложили в нея само вода, но ако беше никотин…
— Да предположим, че беше никотин. — Поаро докосна леко чашата с върха на обувката си. — Вие сте на мнение, че полицията ще направи анализ на чашата и ще намери следи от никотин, така ли?
— Безспорно.
Поаро поклати бавно глава.
— Грешите. Никакъв никотин няма да намери.
Всички се вторачиха в него.
— Знаете ли — усмихна се той, — тази не е чашата, от която сър Чарлз пи. — И с извинителна усмивка извади от долния джоб на сакото си една чаша. — Тази е чашата, използвана от него.
После продължи:
— Тук виждате простия принцип на фокусническия номер. Вниманието не може да бъде съсредоточено на две места едновременно. За да направя фокуса си, аз трябва да насоча вниманието другаде. Е, за това си има момент, психологически момент. Когато сър Чарлз падна — мъртъв, — очите на всички в стаята са обърнати към трупа му. Всички се втурват към него и никой, абсолютни никой не гледа Еркюл Поаро, а в този момент аз сменям чашите и никой не забелязва…
Така, както виждате, аз доказвам мисълта си… В Гарваново гнездо е имало такъв момент, такъв момент е имало и в Мелфъртското абатство — следователно в чашата с коктейла е нямало нищо, също и в чашата с порто…
Ег извика:
— Кой ги е сменил?
Поаро я погледна и отговори:
— Тъкмо това трябва да разберем…
— Вие не знаете ли?
Поаро повдигна рамене.
Някак неуверено гостите дадоха да се разбере, че се готвят да си тръгват. Държането им беше малко студено. Те се чувствуваха жестоко изиграни.
С жест Поаро ги спря:
— Моля ви, само за момент. Искам да ви кажа още нещо. Тази вечер, трябва да признаем, разиграхме комедия. Но ако комедията се играе сериозно, тя може да стане трагедия. При известни условия убиецът може да удари трети път… И тъй, апелирам към всички, които сте тук. Ако някой от вас знае нещо — нещо, което има някаква връзка с това престъпление, умолявам това лице да говори сега. Укриването на известни факти в този критичен момент може да бъде опасно — толкова опасно, че мълчанието да има за последица смърт. Ето защо ви моля отново — ако някой знае нещо, нека това лице говори сега…
На сър Чарлз му се стори, че апелът на Поаро беше отправен най-вече към мис Уилз. Но той остана безрезултатен. Никой не заговори, нито отговори.
Поаро въздъхна. Ръката му падна.
— Е, нека бъде така. Аз предупредих. Нищо повече не мога да сторя. Помнете: мълчанието е опасно…
Но пак никой не проговори.
Гостите си тръгнаха неловко.
Ег, сър Чарлз и мистър Сатъртуейт останаха.
Ег още не бе простила на Поаро. Тя седеше напълно неподвижна с пламнали бузи и гневни очи. Не поглеждаше сър Чарлз.
— Много ловко изпипано, Поаро — похвали го сър Чарлз.
— Изумително — подсмихна се мистър Сатъртуейт. — Просто не мога да повярвам, че не забелязах как правите тая смяна.
— Затова — каза Поаро — не исках да споделя това с никого. Опитът можеше да сполучи единствено по тоя начин.
— Само затова ли го подготвихте — за да видите дали може да бъде направен незабелязано?
— Хм, може би не съвсем. Аз имах и една друга цел.
— Каква?
— Исках да проследя изражението върху лицето на една личност, когато сър Чарлз падна мъртъв.
— На коя личност? — запита Ег рязко.
— А-а, това си е вече моя тайна.
— И проследихте ли лицето на тази личност? — полюбопитствува мистър Сатъртуейт.
— Да.
— И какво?
Поаро не отговори. Само поклати глава.
— Няма ли да ни кажете какво забелязахте?
Поаро произнесе бавно:
— Забелязах изражение на крайно учудване…
Ег пое силно дъх.
— Искате да кажете — рече тя, — че знаете кой е убиецът?
— Може да го формулирате и така, щом желаете, мадмоазел.
— Но тогава… но тогава… вие знаете всичко?
Поаро поклати глава.
— Не; напротив, не зная абсолютно нищо. Защото, разбирате ли, не зная защо е бил убит Стивън Бебингтън. Докато не зная това, не мога да докажа нищо, не мога да зная нищо… Всичко зависи от едно — подбудата за убийството на Стивън Бебингтън…
На вратата се почука и влезе прислужник с телеграма на поднос.
Поаро я отвори. Лицето му се промени. Той подаде телеграмата на сър Чарлз. Като се наведе през рамото на сър Чарлз, Ег прочете гласно:
„Моля елате при мен веднага, мога да ви дам ценни сведения за смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж — Маргарет Ръшбриджър.“
— Мисиз де Ръшбриджър! — възкликна сър Чарлз. — Значи, все пак сме били прави. Тя има нещо общо със случая.