Агата Кристи
Трагедия в три действия (20)

Глава осма
Анджела Сътклиф

— Вижте какво, приятел ли сте, или детектив? Просто трябва да зная.

Насмешливите очи на мис Сътклиф блестяха, докато говореше. Тя седеше на стол с право облегало, с подобаващо стъкмена прошарена коса, кръстосани крака и мистър Сатъртуейт се любуваше на съвършенството на красиво обутите й нозе и изящните й глезени. Мис Сътклиф беше много очарователна жена главно поради това, че рядко вземаше каквото и да било за сериозно.

— Честно ли е това? — попита мистър Сатъртуейт.

— Драги мой, разбира се, че е честно. Заради красивите ми очи ли сте дошли тук, както казват французите така мило, или сте дошли, нечестивецо, просто да ме разпитвате за убийства?

— Можете ли да се съмнявате в първото си предположение? — запита мистър Сатъртуейт с лек поклон.

— Мога и се съмнявам — отговори актрисата натъртено. — Вие сте от ония хора, които на вид изглеждат толкова безобидни, а в същност се къпят в кръв.

— Не, не.

— Да, да. Само не мога да разбера обида ли е, или комплимент да ме смятат за възможна убийца. В последна сметка мисля, че това е комплимент.

Тя кривна глава малко настрана и се усмихна с оная бавна пленителна усмивка, с която винаги побеждаваше.

Мистър Сатъртуейт си помисли:

„Прелестно създание.“

А гласно каза:

— Признавам, уважаема лейди, че смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж ме заинтригува много. Аз, както може би ви е известно, съм се занимавал вече с такива неща…

Той млъкна скромно, навярно с надежда мис Сътклиф да покаже, че знае нещо за неговата дейност. Обаче тя запита само:

— Кажете ми едно: има ли нещо вярно в това, което разправяше онова момиче?

— Кое момиче и какво е разправяло то?

— Литън Гор. Оная, дето е толкова пленена от Чарлз. (Какъв мръсник е Чарлз — той е способен на такова нещо!) Тя мисли, че оня мил старец в Корнуол също е убит.

— А вие какво мислите?

— Е, вярно, че стана точно по същия начин… Тя е умно момиче, знаете. Кажете ми… сериозен ли е Чарлз?

— Смятам, че вашето мнение по въпроса ще бъде много по-ценно от моето — каза мистър Сатъртуейт.

— Какъв досадно дискретен човек сте вие! — извика мис Сътклиф. — Виж, аз — тя въздъхна — съм ужасно недискретна…

И му смигна.

— Аз познавам Чарлз доста добре. Изобщо познавам мъжете доста добре. По всичко личи, че той улягва. У него се забелязва някаква добродетелност. Ще обикаля с таблата и за рекордно време ще си създаде семейство — така мисля аз. Колко глупави са мъжете, когато решат да се задомят! Губят целия си чар.

— Често съм се питал защо сър Чарлз не се е оженил досега — каза мистър Сатъртуейт.

— Драги мой, та той никога не е проявявал желание да се жени. Никога не е бил, както се казва, кандидат за женитба. Но беше много привлекателен мъж… — Тя въздъхна. Когато погледна мистър Сатъртуейт, в очите й трепна леко пламъче. — С него бяхме някога… е, защо да отричам нещо, което е известно на всички? Беше много приятно, докато траеше… и още сме си отлични приятели. Предполагам, затова малката Литън Гор ме гледа така накриво. Мисли, че още изпитвам tendresse^[1] към Чарлз. Така ли е? Може би да. Но във всеки случай още не съм описала подробно в мемоари всичките си любовни истории, както, изглежда, правят повечето от приятелките ми. Ако бях ги описала, знаете ли, нямаше да се харесат на момичето. Щеше да се шокира. Сегашните момичета лесно се шокират. Майка й обаче няма ни най-малко да се шокира. Невъзможно е да шокираш една мила викторианка. Те говорят толкова малко, а винаги мислят най-лошото…

Мистър Сатъртуейт се задоволи да каже:

— Изглежда, имате право, като предполагате, че Ег Литън Гор изпитва недоверие към вас.

Мис Сътклиф се намръщи:

— Не съм напълно сигурна, че не я ревнувам мъничко… Ние, жените, сме като котките, не е ли така? Драс-драс, мяу-мяу, мър-мър…

Тя се засмя:

— Защо Чарлз не дойде да ме разпитва за тая работа? От прекомерна деликатност, предполагам. Човекът трябва да ме смята за виновна… Виновна ли съм, мистър Сатъртуейт? Какво мислите в момента?

Тя стана и протегна ръка.

— Дори всички парфюми на Арабия не са в състояние да направят по-благоуханна тази малка ръчица… Не — прекъсна се тя, — аз не съм лейди Макбет. Моята специалност е комедията.

— А и като че ли липсва подбуда — каза мистър Сатъртуейт.

— Вярно. Бартолъмю Стрейндж ми беше симпатичен. Бяхме приятели. Нямах причина да желая да го премахна. Затова бих искала да участвам дейно в издирването на убиеца му. Кажете ми, ако бих могла да помогна по някакъв начин.

— Предполагам, мис Сътклиф, че не сте видели или чули нещо, което може да има връзка с престъплението?

— Нищо, което вече да не съм съобщила на полицията. Както знаете, гостите току-що бяха пристигнали. Смъртта му настъпи през тая първа вечер.

— А икономът?

— Почти не го забелязах.

— Някакво особено държане от страна на гостите?

— Не. Разбира се, оня младеж — как му беше името? Мендърз, се яви много ненадейно.

— Изглеждаше ли сър Бартолъмю Стрейндж изненадан?

— Да, мисля, че имаше нещо такова. Точно преди да влезем за вечерята, той ми каза, че това му се виждало странно, „нов начин за натрапване без покана“, както се изрази. „Само че — вика — влезе не през вратата, а през стената.“

— Сър Бартолъмю в добро настроение ли беше?

— В много добро настроение!

— А какво ще кажете за тоя таен ход, за който сте споменали пред полицията?

— Предполагам, че той е извеждал от библиотеката. Сър Бартолъмю обеща да ми го покаже… но, разбира се, горкият човек умря.

— Как стана дума за това?

— Обсъждахме една негова неотдавнашна покупка — старо орехово бюро. Попитах има ли то тайно чекмедже. Казах му, че обожавам тайните чекмеджета. Това е моя тайна страст. А той отговори: „Не доколкото зная, няма тайно чекмедже… но имам таен ход в къщата си.“

— Не спомена ли за една своя пациентка, някоя си мисиз де Ръшбриджър?

— Не.

— Известно ли ви е селище на име Гилинг, в Кент?

— Гилинг ли? Гилинг, не, мисля, че не. Защо?

— Впрочем вие сте познавали мистър Бебингтън от по-рано, нали?

— Кой е мистър Бебингтън?

— Човекът, който умря или беше убит в Гарваново гнездо.

— Аха, свещеникът ли. Бях забравила името му. Не, никога преди не съм го виждала. Кой ви каза, че го познавам?

— Някой, който сигурно знае — отговори мистър Сатъртуейт смело.

Това, изглежда, се видя смешно на мис Сътклиф.

— Милият старец, нима мислят, че съм имала флирт с него? Архидяконите са понякога много извратени, нали? Тъй че защо да не бъдат и свещениците? Ето го мъжа в гардероба, а? Но аз трябва да очистя петното от паметта на горкия човек. Никога в живота си не съм го виждала!

И волю-неволю мистър Сатъртуейт трябваше да се задоволи с това уверение.