Агата Кристи
Трагедия в три действия (16)

Глава четвърта
Роля на наблюдател

— Добре — рече Поаро. — Значи, сме колеги. Eh bien, поставете ме, ако обичате, au courant^[1] на положението.

Той слушаше много внимателно, докато мистър Сатъртуейт обясняваше какво са направили след завръщането си в Англия. Мистър Сатъртуейт беше добър разказвач. Той притежаваше дарбата да създава атмосфера, да обрисува картина. Описа чудесно абатството, прислугата, полицейския началник. Поаро похвали горещо сър Чарлз за откриването на недовършените писма под газовата печка.

— Ah mais c’est magnifique ça!^[2] — възкликна той възторжено. — Изводът, инсценировката — отлично! Трябвало е да станете голям детектив, сър Чарлз, вместо голям актьор.

Сър Чарлз прие тези похвали с подобаваща скромност — неговата особена скромност. Той бе получавал толкова години комплименти за изпълненията си на сцената, че си бе изработил маниер да ги приема.

— Вашата забележка също е била много правилна — обърна се Поаро към мистър Сатъртуейт. — Тезата ви за неочакваната му фамилиарност с иконома.

— Мислите ли, че има нещо ценно в хипотезата за мисиз де Ръшбриджър? — попита сър Чарлз оживено.

— Интересна хипотеза. Тя показва… хм, показва няколко неща, нали?

Никой не знаеше точно какви са тия няколко неща, но и никой не искаше да признае това, ето защо само промърмориха в знак на съгласие.

След това сър Чарлз взе думата. Той описа посещението си с Ег у мисиз Бебингтън и неговия почти отрицателен резултат.

— Така че вече сте в течение на положението — каза той. — Знаете какво правим. Кажете ни: как ви се струва всичко това?

Той се наведе напред с детско любопитство.

Поаро мълча няколко минути. Другите трима го наблюдаваха.

Най-после проговори:

— Можете ли да си спомните, мадмоазел, каква чаша за порто имаше сър Бартолъмю на масата си?

Ег поклати безпомощно глава, но в тоя момент се намеси сър Чарлз:

— Аз мога да ви кажа.

Той стана и се приближи до един бюфет, от който извади няколко дебели гравирани чаши за шери.

— Разбира се, ония бяха с малко по-друга форма… по-заоблени… както се полага за порто. Купи ги при разпродажбата на вещите на стария Лемърфийлд — цял стъклен сервиз. Много ми харесаха и понеже имаше повече, отколкото му бяха нужни, отстъпи няколко на мен. Хубави са, нали?

Поаро взе чашата и почна да я върти в ръката си.

— Да — каза той. — Отлична работа. Така си и мислех: използвано е нещо подобно.

— Защо? — извика Ег.

Поаро само й се усмихна.

— Да — продължи той, — смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж може лесно да се обясни; но със смъртта на Стивън Бебингтън е по-трудно. Ех, как не беше обратното!

— Защо „обратното“? — запита мистър Сатъртуейт.

Поаро се обърна към него:

— Разсъдете, приятелю. Сър Бартолъмю е прочут лекар. За смъртта на един прочут лекар може да има много причини. Лекарят знае тайни, приятелю, важни тайни. Лекарят притежава известна власт. Представете си пациент на границата на лудостта. Само една дума на лекаря и той ще бъде откъснат от света — какво изкушение за един неуравновесен ум! Лекарят може да изпита подозрения около внезапната смърт на някой от пациентите си… о, да, не е трудно да се открият сума подбуди за смъртта на един лекар. Само че, както казах, да беше обратното! Сър Бартолъмю Стрейндж да бе умрял пръв, а Стивън Бебингтън след него. Защото Стивън Бебингтън би могъл да забележи нещо… да заподозре нещо около първата смърт.

Той въздъхна и после продължи:

— Но човек не е способен да наглася тия неща по свое желание. Той трябва да ги приема такива, каквито са. Ще подхвърля само една малка идея. Според мен, възможно е смъртта на Стивън Бебингтън да се е дължала на случайност — тоест отровата (ако е имало отрова) да е била предназначена за сър Бартолъмю Стрейндж и по погрешка да е бил отровен, който не трябва.

— Остроумна идея — каза сър Чарлз. Лицето му, което бе просветляло, пак помрачня, — но не вярвам да се потвърди. Бебингтън влезе в тази стая около четири минути, преда да му призлее. През това врече той сръбна само половин чаша коктейл… а в този коктейл нямаше нищо…

Поаро го прекъсна:

— Вие вече ми казахте това… но да предположим, просто, за да поспорим, че в тоя коктейл е имало нещо. Възможно ли е то да е било предназначено за сър Бартолъмю Стрейндж и мистър Бебингтън да го е изпил по погрешка?

Сър Чарлз поклати глава.

— Никой, който познаваше Толи добре, не би се опитал да го отрови с коктейл.

— Защо?

— Защото той никога не пиеше коктейли.

— Никога ли?

— Никога.

Поаро махна ядно с ръка.

— Ах… тази работа… удря на камък. Просто не мога да я разбера…

— Освен това — продължи сър Чарлз — не проумявам как една чаша може да се сбърка с друга… или нещо от тоя род. Темпъл ги разнасяше с табла и всеки си вземаше която чаша пожелаеше.

— Вярно — промърмори Поаро. — Изключено е да накараш някого насила да вземе определен коктейл така, както можеш да го накараш да играе определена карта. Каква е тази ваша Темпъл? Прислужницата, която ме пусна тази вечер ли?

— Точно така. Тя е при мен от три-четири години… старателно, сериозно момиче… познава си работата. Не зная откъде е… мис Милрей може да е осведомена по тоя въпрос.

— Мис Милрей, секретарката ви ли? Високата жена… дето прилича на гренадир?

— Да, много прилича на гренадир — съгласи се сър Чарлз.

— Аз съм сядал много пъти на трапезата ви, но ми се струва, че не съм я виждал до оная вечер.

— Вярно, обикновено тя не се храни с нас. Работата е там, че бяхме тринадесет, разбирате ли.

Сър Чарлз обясни положението и Поаро го изслуша много внимателно.

— Значи, по нейно предложение е била на трапезата? Разбирам.

За минута той потъна в размисъл, после рече:

— Може ли да поговоря с тая ваша камериерка, с тая Темпъл?

— Разбира се, скъпи ми приятелю.

Сър Чарлз натисна един звънец. Камериерката се яви веднага.

— Вие ли звъняхте, сър?

Темпъл беше висока тридесет и две-три годишна жена. Тя притежаваше известна елегантност — с добре причесана и лъскава коса, но не можеше да се нарече красавица. Държеше се спокойно и деловито.

— Мистър Поаро иска да ви зададе няколко въпроса — каза сър Чарлз.

Темпъл отмести надменния си поглед върху Поаро.

— Ставаше дума за вечерта, когато мистър Бебингтън умря тук — рече Поаро, — помните ли тая вечер?

— О, да, сър.

— Искам да зная как точно бяха сервирани коктейлите.

— Моля да ме извините, сър.

— Интересуват ме коктейлите. Вие ли ги приготвихте?

— Не, сър, сър Чарлз обича сам да върши това. Аз донесох бутилките — вермута, джина и другите неща.

— Къде ги сложихте?

— На оная маса, сър.

Тя посочи една маса до стената.

— Таблата с чашите стоеше тук, сър. Когато приготви коктейлите, сър Чарлз ги разля по чашите. След това аз тръгнах да обикалям с таблата и да ги раздавам на дамите и господата.

— Всички ли коктейли бяха на таблата, която разнасяхте?

— Сър Чарлз подаде един на мис Литън Гор, сър; в този момент той разговаряше с нея и взе своята чаша. А мистър Сатъртуейт — очите й се отместиха за миг към него — се приближи и взе чаша за една дама… мисля, че беше за мис Уилз.

— Точно така — потвърди мистър Сатъртуейт.

— Другите раздадох аз, сър; ако не се лъжа, всеки си взе, с изключение на сър Бартолъмю.

— Бъдете така любезна, Темпъл, да повторите тази процедура. Някои от присъствуващите ще заменим с възглавнички. Доколкото си спомням, аз стоях тук… мис Сътклиф беше там.

С помощта на мистър Сатъртуейт сцената бе възпроизведена наново. Мистър Сатъртуейт беше наблюдателен човек. Той помнеше много добре кой къде е бил в стаята. Тогава Темпъл започна обиколката си. Установиха, че тя е тръгнала от мисиз Дейкърз, отишла е при мис Сътклиф и Поаро, а после е стигнала до мистър Бебингтън, лейди Мери и мистър Сатъртуейт, които са седели един до друг.

Това съвпадаше със спомена на мистър Сатъртуейт.

На края освободиха Темпъл.

— Пфу — изсумтя Поаро, — объркана работа. Темпъл последна е пипала тия коктейли, но не е имала възможност да сложи нещо в тях, а както казах, не можеш да накараш определен човек да вземе определен коктейл.

— Инстинктивно вземаш тоя, който е най-близо до теб — каза сър Чарлз.

— Това би могло да стане, ако подадеш таблата първо на въпросната личност… но дори и тогава е много несигурно. Чашите са една до друга; никоя от тях не изглежда по-близо от другите. Не, не, не може да се действува така наслуки. Кажете ми, мистър Сатъртуейт, сложи ли мистър Бебингтън чашата си, или я задържа в ръка?

— Сложи я на тази маса.

— Приближавал ли се е някой до тази маса след това?

— Не. Аз бях най-близо до него и мога да ви уверя, че не съм пипал чашата… дори и да можех да направя това незабелязано.

Мистър Сатъртуейт говореше някак студено. Поаро побърза да се извини.

— Не, не, аз не обвинявам… quelle idée^[3]. Но искам да съм напълно уверен във фактите. Според анализа в този коктейл не е имало нищо особено, а сега, независимо от всякакъв анализ, се изяснява, че е невъзможно да е сложено нещо. Един и същ резултат от две различни проверки. Но мистър Бебингтън не е ял и не е пил друго и ако е бил отровен с чист никотин, смъртта е щяла да настъпи много бързо. Виждате ли докъде води това?

— Доникъде, дявол да го вземе — изруга сър Чарлз.

— Аз не бих казал такова нещо… не, не бих казал такова нещо. Това навежда на една много чудовищна мисъл… но се надявам и вярвам, че тя няма да се окаже вярна. Не, не може да бъде вярна… това се доказва от смъртта на сър Бартолъмю… И все пак…

Поаро се намръщи, потънал в размисъл. Останалите го наблюдаваха с любопитство. Той вдигна глава.

— Разбирате ли мисълта ми? Мисиз Бебингтън не е била в Мелфъртското абатство, следователно мисиз Бебингтън е извън всякакво подозрение.

— Мисиз Бебингтън ли? Но никому дори не е идвало на ум да я подозира!

Поаро се усмихна благо:

— Така ли? Интересно. А на мен ми дойде на ум веднага… да, веднага. Ако клетият джентълмен не е отровен с коктейла, тогава трябва да е бил отровен няколко минути преди да влезе в къщата. Как може да стане това? С някакво хапче? Може би с нещо за улесняване на храносмилането. Но кой тогава би могъл да го подмени? Само съпругата. Кой би имал подбуда, която никой външен човек не би подозирал? Пак съпругата.

— Но те бяха много предани един на друг — извика Ег възмутено. — Вие нищо не разбирате.

Поаро й се усмихна добродушно:

— Не. Това е важно. Вие го знаете, но аз не го зная. Аз виждам фактите безпристрастно, без предубеждения. И позволете ми да ви кажа нещо, мадмоазел: в цялата си кариера зная пет случая, когато жени са били убивани от предани мъже, и двадесет и два случая, когато мъже са били убивани от предани съпруги. Les femmes^[4] очевидно те по̀ умеят да се преструват.

— Вие сте направо отвратителен — каза Ег. — Аз зная, че Бебингтънови не са такива. Това е… това е чудовищно!

— Всяко убийство е чудовищно, мадмоазел — рече Поаро и в гласа му изведнъж прозвуча твърдост.

Той продължи с по-мек тон:

— Но аз, който виждам само фактите, съм съгласен, че мисиз Бебингтън не е свършила тая работа. Преди всичко тя не е била в Мелфъртското абатство. Не, както вече каза сър Чарлз, виновникът трябва да е човек, който е присъствал и в двата случая — някой от седемте души в списъка ви.

Настъпи мълчание.

— А как ще ни посъветвате да действаме? — попита Сатъртуейт.

— Навярно вече си имате план? — подхвърли Поаро.

Сър Чарлз се прокашля.

— Единственият възможен подход, струва ми се, е методът на елиминиране — отговори той. — Аз предложих да вземем всеки човек по тоя списък и да го смятаме за виновен, докато не се докаже, че е невинен. Ще изхождаме от предположението, че има някаква връзка между този човек и Стивън Бебингтън, и ще напрегнем цялата си находчивост, за да разберем каква е тая връзка. Ако не установим никаква връзка, тогава ще преминем на следващия.

— Психологически правилно — одобри Поаро. — А системата ви?

— Още не сме имали време да я обсъдим. На драго сърце бихме приели съвета ви по тоя въпрос, мосьо Поаро. Може би вие самият…

Поаро вдигна ръка.

— Приятелю, не искайте от мен някакво дейно участие. Винаги съм бил убеден, че всяка задача се решава най-добре с размишление. Позволете ми да си запазя, както май се казва, ролята на наблюдател. Продължавайте разследването, което сър Чарлз така умело ръководи…

„А къде оставам аз? — помисли си мистър Сатъртуейт. — Ах, тези актьори! Все в центъра на вниманието, винаги в главната роля!“

— От време на време може да имате нужда — нека се изразим така — от мнението на адвокат. Е, аз ще бъда адвокатът.

Поаро се усмихна на Ег.

— Приемливо ли ви се вижда това, мадмоазел?

— Отлично — отговори Ег. — Уверена съм, че вашият опит ще ни бъде много полезен.

— Лицето й изглеждаше облекчено. Тя погледна часовника си и възкликна:

— Трябва да си вървя. Мама ще припадне.

— Аз ще ви закарам с колата до вас — каза сър Чарлз.

Двамата излязоха заедно.