Агата Кристи
Трагедия в три действия (14)

Глава втора
Лейди Мери

Мистър Сатъртуейт бе дошъл в Орлово гнездо със сър Чарлз. Докато домакинът му и Ег Литън Гор се намираха у мисиз Бебингтън, мистър Сатъртуейт пиеше чай с лейди Мери.

Мистър Сатъртуейт се нравеше на лейди Мери. Макар и жена с широка душа, тя си имаше много строги принципи по въпроса, кой й харесва и кой не.

Мистър Сатъртуейт посръбваше китайски чай от дрезденска чаша, похапваше от микроскопичен сандвич и бъбреше. При последното му посещение бяха установили, че имат много общи приятели и познати. Разговорът им днес започна на същата тема, но постепенно се насочи към по-интимни въпроси. Мистър Сатъртуейт беше деликатен човек: изслушваше неприятностите на другите и не досаждаше със своите. Дори при предишното му посещение лейди Мери бе сметнала за напълно естествено да сподели безпокойството, което й причинява бъдещето на дъщеря й. Сега тя говореше така, както би говорила на дългогодишен приятел.

— Ег е своенравна — каза тя. — Хвърля се във всяко нещо с цялата си душа. Знаете ли, мистър Сатъртуейт, никак не ми харесва това… дето се меси в тая печална работа. Сигурна съм, че Ег ще ми се смее… но ми се струва, че това не подобава на жена.

Тя се изчерви, докато говореше. Кестенявите й очи, кротки и добродушни, гледаха мистър Сатъртуейт с детинска молба.

— Разбирам ви — отвърна той. — Трябва да призная, че и на самия мен не ми харесва. Зная, че това е просто остарял предразсъдък, но така си е. Все пак — премига той — не можем да искаме от младите момичета да си седят в къщи, да шият и да потръпват от мисълта колко престъпления се извършват в тия просветени времена.

— Аз не обичам да мисля за убийства — заяви лейди Мери. — Никога, никога не съм предполагала, че ще бъда забъркана в нещо от тоя род. Ужасно. — Тя потръпна. Горкият сър Бартолъмю.

— Изглежда, не го познавахте много добре? — реши се да подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Струва ми се, че съм го виждала само два пъти. Веднъж — преди около година, когато гостува у сър Чарлз в края на една седмица, и повторно — през оная ужасна вечер, когато умря клетият мистър Бебингтън. Право да ви кажа, доста се изненадах, като получих поканата му. Приех, понеже смятах, че ще бъде приятно на Ег. Горкото дете няма много развлечения, пък и… как да ви кажа, изглеждаше малко омърлушена, като че нищо не я интересуваше. Та реших, че един голям прием ще я развесели.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Кажете ми нещо за Оливър Мендърз — помоли той. — Този младеж особено ме интересува.

— Мисля, че е способен човек — рече лейди Мери. — Разбира се, случиха му се неприятности…

Тя се изчерви, но после в отговор на явно въпросителния поглед на мистър Сатъртуейт продължи:

— Знаете ли, баща му и майка му не бяха женени…

— Така ли? Това не ми беше известно.

— Всички тук го знаят, иначе не бих ви казала нищо по тоя въпрос. Старата мисиз Мендърз, бабата на Оливър, живее в Дънбойн, в една голяма къща на пътя за Плимът. Нейният мъж беше адвокат тук. Синът й постъпи в някаква лондонска фирма и преуспя. Сега е много богат. Дъщерята беше хубаво момиче, но един женен мъж й завъртя главата. Лично аз го осъждам много. Както и да е, на края след голям скандал двамата заминаха заедно. Жена му не искаше да му даде развод. Момичето умря малко след раждането на Оливър. Чичо му в Лондон пое грижата за него. Той и жена му нямаха деца. Момчето прекарваше ту у тях, ту у баба си. Винаги идваше тук за лятната ваканция.

Тя помълча и после продължи:

— Все ми беше жал за него. И още ми е жал. Мисля, че страшно арогантното му държане е твърде преувеличено.

— Не се учудвам — каза мистър Сатъртуейт. — То е доста разпространено явление. Срещна ли човек, който си придава важност и непрекъснато се хвали, зная, че някъде има скрито чувство за малоценност.

— Много странно.

— Комплексът за малоценност е много интересно нещо. Той стои в основата на сума престъпления. Стремеж към самоизтъкване.

— Струва ми се много необикновено — промърмори лейди Мери.

Тя като че леко се присви. Мистър Сатъртуейт я гледаше с почти сантиментални очи. Той харесваше грациозната й фигура с полегати рамене, нежните й кестеняви очи, пълната липса на грим.

„На младини трябва да е била хубавица…“ — помисли си той.

Не горда хубавица, не роза — не, а скромна, очарователна теменужка, криеща своята нежност…

Мислите го пренесоха в безгрижните младежки години…

Спомни си случки от своята младост.

След малко неусетно заразправя на лейди Мери собствената си любовна история — единствената любов, която бе имал. Твърде жалка любовна история според днешните критерии, но много скъпа на мистър Сатъртуейт.

Разказа й за момичето, колко красиво било и как ходели заедно да гледат камбанките при Кю. Той възнамерявал да й направи предложение тоя ден. Вярвал (както се изрази сам), че тя споделя чувствата му. И изведнъж, както стояли и гледали камбанките, му се изповядала… Разбрал, че тя обича друг. Подтиснал мислите, които напирали в главата му, и се нагърбил с ролята на Верния приятел.

Може би това не беше пълнокръвен роман, но звучеше добре в атмосферата на всекидневната на лейди Мери с избелял кретон и крехък порцелан.

После лейди Мери заговори за собствения си живот, за брака си, който не бил твърде щастлив.

— Бях толкова глупаво момиче — всички момичета са глупави, мистър Сатъртуейт. Толкова са самонадеяни, така убедени в своето благоразумие. Много се пише и говори за „женската интуиция“. Аз не вярвам, мистър Сатъртуейт, че има такова чувство. Струва ми се, че не съществува нещо, което да предупреждава момичетата да се пазят от определен тип мъже. Нищо подобно. Родителите им ги предупреждават, но без полза — просто не им вярват. Може да ви звучи грубо, но за момичетата има нещо привлекателно в това, да им кажат, че еди-кой си мъж е лош. Веднага си втълпяват, че любовта им ще го оправи.

Мистър Сатъртуейт кимна вежливо.

— Човек знае толкова малко. А когато знае повече, е вече късно.

Лейди Мери въздъхна:

— Аз сама си бях виновна за всичко. Домашните ми не даваха да се омъжа за Роналд. Той беше от добро семейство, но се ползваше с лошо име. Баща ми каза направо, че бил неморален човек. Аз не му повярвах. Смятах, че заради мен ще се поправи…

Тя помълча минута-две, пренесена в миналото.

— Роналд беше много очарователен човек. Баща ми излезе напълно прав за него. Скоро се убедих в това. Може да ви звучи старомодно… но той разби сърцето ми. Да, разби сърцето ми. Много ме беше страх… от последиците.

Мистър Сатъртуейт, който винаги се интересуваше силно от живота на другите, издаде предпазливо звук на съчувствие.

— Може да ви се види жестоко, мистър Сатъртуейт, но ми олекна, когато го хвана пневмония и умря… Не че го мразех, аз го обичах докрай, но бях загубила вече всякакви илюзии за него. Пък и имах Ег…

Гласът й омекна:

— Какво смешно дребосъче беше тя. Същинско дундаче, мъчи се да се изправи и все пада — досущ като яйце; така й излезе тоя смешен прякор…

Тя пак помълча.

— Някои книги, които четох през последните години, ми донесоха голямо утешение. Книги по психология. Тя изглежда, доказва, че в много отношения хората не могат да надвият себе си. Собствената си чудатост. Тя се среща понякога и в най-възпитаните семейства. Като дете Роналд откраднал пари от училище — пари, от които нямал нужда. Сега разбирам, че не е могъл да надвие себе си… Родил се е с чудатост…

Много внимателно с малка кърпичка лейди Мери обърса очите си.

— Аз не съм възпитана по такъв начин — опита се да се оправдае тя. — Учили са ме, че всеки знае кое е добро и кое лошо. Но някак си… мисля, че не винаги е така.

— Човешката душа е голяма загадка — каза мистър Сатъртуейт вежливо. — Но се мъчим слепешком да я разберем. Случва се обаче на някои да им липсва това, което без преувеличение бих нарекъл спирачка. Ако вие или аз например кажем: „Мразя еди-кого си… искам той да умре“, тази мисъл ще изхвръкне от главата ни още с произнасянето на думите. Спирачките ще заработят автоматично. Но у някои хора мисълта, фикс-идеята пуща корени. Те не виждат нищо друго освен непосредственото осъществяване на възникналата мисъл.

— Боя се — рече лейди Мери, — че това не е за моята глава.

— Извинявайте. Говорех много книжовно.

— Искате да кажете, че младите днес са с твърде слаби задръжки? Понякога това ме безпокои.

— Не, не, съвсем не исках да кажа това. По-слабите задръжки са според мен хубаво нещо… полезно. Предполагам, че имате пред вид мис… ъ-ъ… Ег.

— Мисля, че е по-добре да я наричате само Ег — усмихна се лейди Мери.

— Извинявайте. Мис Ег наистина звучи смешно.

— Ег е много импулсивна и втълпи ли си нещо, нищо не може да я спре. Както казах вече, не искам да се меси в тая работа, но тя не ме слуша.

Мистър Сатъртуейт се усмихна на страдалческата нотка в гласа на лейди Мери.

„Интересно — помисли си той, — дали съзнава поне за момент, че увлечението на Ег в разследването на престъпленията е чисто и просто нов вариант на оная стара, прастара игра — преследването на мъжа от жената? Не, такава мисъл би я ужасила.“

— Ег казва, че мистър Бебингтън също бил отровен. Как ви се струва, мистър Сатъртуейт, вярно ли е това? Или смятате, че е просто едно от прибързаните твърдения на Ег?

— Ще узнаем с положителност след изравянето на трупа.

— Значи, ще изравят трупа? — Лейди Мери потръпна. — Колко ужасно за клетата мисиз Бебингтън! Не мога да си представя нещо по-страшно за жена.

— Предполагам, че познавахте Бебингтънови доста отблизо, лейди Мери?

— Да, вярно. Те са… бяха наши много добри приятели.

— Познавате ли някого, който би могъл да има зъб на свещеника?

— Не, не познавам.

— Той никога ли не е говорил за такъв човек?

— Не.

— И си живееха добре?

— Много си допадаха — доволни един от друг и от децата си. Материалното им положение беше лошо, разбира се, а и мистър Бебингтън страдаше от ревматичен артрит. Това бяха единствените им неприятности.

— Какви бяха отношенията на Оливър Мендърз със свещеника?

— Ами… — лейди Мери се поколеба — не се погаждаха твърде. Бебингтънови съжаляваха Оливър, а през ваканцията той ходеше често у тях да играе с момчетата им… макар че, струва ми се, и с тях не се погаждаше. Децата не го обичаха твърде. Много се хвалеше с парите, с които разполагаше, със сладкишите, които носеше на училище, и с развлеченията, които имаше в Лондон. Момчетата не прощават такива неща.

— Да, но по-късно… когато порасна?

— Мисля, че той и семейството на свещеника не се виждаха често. Дори един ден тук, в къщата ми, Оливър се държа много грубо с мистър Бебингтън. Това беше преди около две години.

— Какво се случи?

— Оливър отправи твърде неприлични нападки срещу християнството. Мистър Бебингтън се отнасяше много търпеливо и вежливо с него. Това като че ли озлоби още повече Оливър. Той каза: „Вие, религиозните, ме гледате накриво, понеже баща ми и майка ми не са се оженили. Сигурно ще ме наречете копеле. Е, аз се възхищавам от хора, които имат смелостта да изказват убежденията си и не обръщат внимание какво разправят лицемерите и свещениците.“ Мистър Бебингтън не възрази, а Оливър продължи: „Не искате да ми отговорите. Клерикализмът и суеверието са виновни светът да е на такъв хал. Аз бих премахнал църквите в целия свят.“ Мистър Бебингтън се усмихна и рече: „И духовенството ли?“ Струва ми се, че усмивката му раздразни Оливър. Помисли, че не се отнасят сериозно към думите му. „Аз мразя всичко, поддържано от църквата — продължи той. — Самодоволството, спокойствието и лицемерието. Да се избавим от цялата тази притворно набожна пасмина, казвам аз!“ А мистър Бебингтън се усмихна — той имаше много мила усмивка — и рече: „Милото ми момче, дори да премахнете всички църкви, построени или проектирани досега, пак ще трябва да се съобразявате с бога.“

— Какво отговори Мендърз?

— Като че ли се обърка, но после се окопити и взе пак да се държи подигравателно и нагло. Вика: „Възможно е думите ми да не са в «добър тон», отче, и да не се възприемат охотно от вашето поколение.“

— Значи, лейди Мери, тоя младеж Мендърз не ви харесва?

— Съжалявам го — отвърна лейди Мери някак отбранително.

— Но не бихте го искали за мъж на Ег.

— О, не.

— А защо конкретно?

— Защото…, защото не е възпитан… и защото…

— Какво?

— Защото някъде у него има нещо, което не разбирам. Нещо студено…

Минута-две мистър Сатъртуейт я гледа замислено, после каза:

— А какво мислеше сър Бартолъмю Стрейндж? Споменавал ли е някога за него?

— Доколкото си спомням, казваше, че намира Мендърз за интересен субект. Напомнял му за един болен, когото лекувал в момента в частната си болница. Аз възразих, че Оливър ми се вижда необикновено силен и здрав, а той: „Да, със здравето е добре, но си търси белята.“

Тя помълча и после добави:

— Мисля, че сър Бартолъмю беше изключително способен невролог.

— Предполагам, че колегите му много са го уважавали.

— На мен ми беше симпатичен — заяви лейди Мери.

— Казвал ли е нещо за смъртта на Бебингтън?

— Не.

— Никога ли не е споменавал за нея?

— Мисля, че не.

— Смятате ли, трудно ще ви бъде да ми отговорите, щом не го познавате добре, но смятате ли, че е имал нещо наум?

— Той изглеждаше в отлично настроение… дори развеселен от нещо… от някаква своя тайна шега. Заяви ми нея вечер, че ми готвел изненада.

— Аха, така ли?

По обратния път към къщи мистър Сатъртуейт размишляваше върху тия думи.

Каква изненада е готвел сър Бартолъмю на своите гости?

И дали тя е щяла да бъде толкова забавна, колкото е твърдял?

Или пък с това весело държане е прикривал някаква своя потайна, но неотклонна цел? Ще узнае ли някой някога истината?