Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], 1935 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Xesiona(2008)
- Корекция
- nqgolova(2008)
- Корекция
- ultimat(2008)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir(2012)
Издание:
Агата Кристи. Трагедия в три действия
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №27
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Борис Миндов
Рецензент: Красимир Машев
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Английска, I издание
Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.
Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464
Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.
Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820
© Борис Миндов, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
© Agatha Christie. Three Act Tragedy
Collins Fontana Books, 1957
История
- —Добавяне
- —Корекции от gogo_mir
Глава седма
План за действие
Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт се върнаха в Лондон на другата вечер.
Наложи се разговорът с полковник Джонсън да бъде воден много тактично. Груповият началник Кросфийлд не беше твърде доволен, че обикновени „джентълмени“ са открили нещо, което той и помощниците му са пропуснали. И всячески се мъчеше да спаси репутацията си.
— Наистина много похвално, сър. Признавам, че не ми е идвало на ум да надзърна под газовата печка. Впрочем не мога да разбера какво ви е накарало да търсите там.
Двамата не се впуснаха в подробно описание как, изхождайки от едно мастилено петно, са стигнали до откритието. „Просто по нюх“ — така го обясни сър Чарлз.
— Все пак сте си направили труда да надзърнете — продължи груповият началник — и трудът ви е бил възнаграден. Но откритието ви не ме изненадва особено. Видите ли, логично е, ако Елис не е убиецът, да е изчезнал по една или друга причина, и все си мислех, че специалността му трябва да е била шантажът.
Откритието им имаше един-единствен резултат: полковник Джонсън реши да се свърже с лумътската полиция. Смъртта на Стивън Бебингтън безспорно трябваше да се разследва.
— И ако установят, че е умрял от отравяне с никотин, дори Кросфийлд ще трябва да признае, че двата случая са свързани — каза сър Чарлз, когато се носеха с голяма скорост към Лондон.
Той беше все още малко недоволен, че се е наложило да съобщи за откритието си на полицията.
Мистър Сатъртуейт го успокои, като изтъкна, че това сведение няма да се разгласи и да се даде на печата.
— Виновникът не ще има от какво да се опасява. Търсенето на Елис ще продължи.
Сър Чарлз призна, че това е вярно.
Когато пристигнат в Лондон, обясни той на мистър Сатъртуейт, възнамерява да влезе във връзка с Ег Литън Гор. Писмото й беше изпратено от някакъв адрес на Белгрейв скуеър. Надяваше се, че тя ще е още там.
Мистър Сатъртуейт тържествено одобри този ход. Самият той искаше да се види с Ег. Уговориха се сър Чарлз да й се обади по телефона веднага щом пристигнат в Лондон.
Оказа се, че Ег е още в града. Тя и майка й гостуваха у роднини и по-рано от една седмица нямаше да се приберат в Лумът. Двамата мъже успяха лесно да убедят Ег да излезе на вечеря с тях.
— Предполагам, че ще й бъде неудобно да дойде тук — каза сър Чарлз, оглеждайки луксозния си апартамент. — Това може да не се понрави на майка й, нали? Разбира се, бихме могли да повикаме и мис Милрей… но предпочитам да я няма. Право да ти кажа, мис Милрей малко ме стеснява. Тя е толкова енергична, че изпитвам комплекс за малоценност.
Мистър Сатъртуейт предложи къщата си. На края се разбраха да вечерят в „Бъркли“. След това, ако Ег пожелаеше, можеха да се преместят другаде.
Мистър Сатъртуейт забеляза веднага, че девойката изглеждаше отслабнала. Очите й бяха като че ли по-големи и по-трескави, брадичката — по-решителна. Тя беше бледа и имаше сенки под очите. Но чарът й бе останал същият, детската й пламенност не бе отслабнала.
Тя каза на сър Чарлз:
— Знаех, че ще дойдете…
От тона й се подразбираше: „Сега, когато сте тук, всичко ще се оправи…“
Мистър Сатъртуейт си помисли: „Но не е била сигурна, че той ще дойде… никак не е била сигурна. Чувствувала се е като на тръни. Страшно се е измъчвала. — А след това: — Нима той не съзнава това? Актьорите обикновено са много суетни… Не разбира ли, че момичето е лапнало по него?“
„Странно положение“ — мислеше си той. Че сър Чарлз е влюбен до уши в това момиче, ни най-малко не се съмняваше. Тя също е влюбена в него. А брънката помежду им — брънката, за която всеки от тях се е вкопчил отчаяно — е едно престъпление — отвратително двойно престъпление.
През време на вечерята не се каза почти нищо. Сър Чарлз разправяше за преживяванията си в чужбина. Ег говореше за Лумът. Мистър Сатъртуейт подтикваше и двамата всеки път, когато разговорът не вървеше. Когато вечерята свърши, отидоха у мистър Сатъртуейт.
Домът на мистър Сатъртуейт се намираше на Челсийския кей. Това беше голяма къща с безброй хубави творби на изкуството. Имаше картини, скулптури, китайски порцелан, предисторически грънчарски изделия, предмети от слонова кост, миниатюри и голямо количество оригинални чипъндейлски и хепълхуайтски мебели. Чувствуваше се атмосфера на топлота и задушевност.
Ег Литън Гор не виждаше нищо, не забелязваше нищо. Тя захвърли вечерната си наметка на един стол и рече:
— Най-после! А сега ми разкажете всичко.
Тя слушаше с жив интерес, докато сър Чарлз разправяше приключенията им в Йоркшир, и дишаше развълнувано, когато описваше откриването на изнудваческите писма.
— Какво е станало след това, можем само да гадаем — завърши сър Чарлз. — Вероятно на Елис е било платено да си държи езика и бягството му е било улеснено.
Но Ег поклати глава.
— О, не — каза тя. — Не разбирате ли? Елис е мъртъв.
Двамата мъже се стреснаха, но Ег повтори твърдението си:
— Няма съмнение, че е мъртъв. Затова е изчезнал така, че никой не може да намери следа от него. Знаел е твърде много, затова е бил убит. Елис е третото убийство.
Макар че никой от двамата мъже не бе се замислял досега върху тази възможност, бяха принудени да признаят, че тя не изглежда чак толкова недопустима.
— Но виж какво, момичето ми — възрази сър Чарлз, — лесно е да се каже, че Елис е мъртъв. Къде е трупът му? Този солиден осемдесеткилограмов иконом трябва да се намира някъде.
— Не зная къде е трупът — отговори Ег. — Има много места, удобни за тази цел.
— Едва ли — промърмори мистър Сатъртуейт. — Едва ли…
— Много — настояваше Ег. — Чакайте да помисля… — Тя помълча малко. — Тавани, има сума тавани, до които никой не припарва. Той се намира вероятно в голям куфар на някой таван.
— Малко вероятно — каза сър Чарлз. — Но възможно, разбира се. По този начин може да остане неоткрит… за… ъ-ъ… известно време.
Не беше в характера на Ег да избягва спорове. Тя незабавно парира възражението на сър Чарлз:
— Миризмата се движи нагоре, не надолу. Разлагащо се тяло се намира много по-бързо в изба, отколкото на таван. Пък и дълго време хората ще мислят, че е умрял плъх.
— Ако теорията ти е правилна, тогава тя доказва недвусмислено, че убиецът е мъж. Жена не би могла да мъкне труп из къщата. Дори за мъж това би било цял подвиг.
— Е, има и други възможности. Както знаете, там съществува таен ход. Мис Сътклиф ми спомена за това, а сър Бартолъмю обеща да ми го покаже. Убиецът може да е дал на Елис парите и да му е посочил как да се измъкне от къщата… спуснал се е с него през хода и го е убил там. Това би могло да бъде извършено от жена. Тя ще го промуши или ще го убие по някакъв друг начин, изотзад. После просто ще остави трупа на място и ще се върне обратно, и никой нищо няма да узнае.
Сър Чарлз поклати недоверчиво глава, но не оспори повече теорията на Ег.
Мистър Сатъртуейт беше уверен, че същото подозрение му е хрумнало за миг в стаята на Елис, когато намериха писмата. Той си спомни как сър Чарлз леко потрепера. Сигурно тогава се е сетил, че Елис може да е мъртъв…
Мистър Сатъртуейт си помисли: „Ако Елис е мъртъв, значи, имаме работа с много опасен човек… Да, много опасен човек…“ И изведнъж усети по гърба си студена тръпка на страх…
Човек, който е убивал три пъти, не би се поколебал да убие пак…
Те бяха в опасност и тримата — сър Чарлз, Ег и той…
Ако разкриеха твърде много…
Гласът на сър Чарлз го накара да се опомни.
— Има едно нещо, което не разбирам в писмото ти, Ег. Ти споменаваш, че Оливър Мендърз бил в опасност… че полицията го подозирала. Мисля, че тя ни най-малко не го подозира.
На мистър Сатъртуейт се стори, че Ег леко се смути. Дори като че ли се изчерви.
„Аха — рече си мистър Сатъртуейт. — Да видим сега как ще се измъкнеш, девойче.“
— Това беше глупаво от моя страна — каза Ег. — Обърках се. Смятах, че пристигането на Оливър под вероятно нагласен предлог… е, мислех, че полицията го подозира.
Сър Чарлз прие това обяснение, без да спори.
— Да — каза той. — Разбирам.
— Нагласен ли е бил предлогът? — обади се мистър Сатъртуейт.
Ег се извърна към него.
— Какво искате да кажете?
— Злополуката е била много странна — рече мистър Сатъртуейт. — Помислих си, че ако предлогът е бил нагласен, вие може да знаете.
Ег поклати глава.
— Не зная. Никога не съм мислила по този въпрос. Но защо Оливър ще твърди, че е претърпял злополука, ако не е било вярно?
— Възможно е да е имал причини — подхвърли сър Чарлз. — Съвсем естествени.
Той й се усмихваше. Ег стана румено червена.
— О не, — каза тя. — Не може да бъде.
Сър Чарлз въздъхна. Мистър Сатъртуейт предположи, че приятелят му е изтълкувал съвсем погрешно това изчервяване. Сър Чарлз изглеждаше по-тъжен и по-стар, когато заговори отново.
— Е, добре — каза той, — щом вашият млад приятел не е в опасност, каква е тогава ролята ми тук?
Ег се приближи бързо и го улови за ръкава на сакото.
— Вие няма да си отидете повторно. Няма да се откажете, нали? Ще откриете истината — истината. Аз не вярвам някой друг да е способен да открие истината освен вас. Вие можете. И ще я откриете.
Тя беше много настойчива. Вълните на нейната жизненост като че ли се надигаха и бушуваха в старовремешната атмосфера на стаята.
— Вярвате ли ми? — запита сър Чарлз. Той беше развълнуван.
— Да, да, да. Ние ще се доберем до истината. Вие и аз заедно.
— И Сатъртуейт.
— Разбира се, и мистър Сатъртуейт — добави Ег равнодушно.
Мистър Сатъртуейт скришом се усмихна. Независимо дали Ег желаеше да го включи или не, той не възнамеряваше да стои настрана. Изпитваше влечение към тайните и обичаше да наблюдава човешката душа, пък и имаше слабост към влюбените. И трите му склонности навярно щяха да бъдат удовлетворени в тая работа.
Сър Чарлз седна. Гласът му се промени. Той командваше, режисираше постановка.
— Първо трябва да изясним положението. Смятаме ли, или не смятаме, че едно и също лице е убило Бебингтън и Бартолъмю Стрейндж?
— Да — каза Ег.
— Да — рече мистър Сатъртуейт.
— Смятаме ли, че второто убийство е пряка последица от първото? С други думи, смятаме ли, че Бартолъмю Стрейндж е убит, за да не разкрие фактите или подозренията си около първото убийство?
— Да — произнесе Ег и мистър Сатъртуейт с нея, но този път в един глас.
— Тогава трябва да разследваме първото убийство, а не второто…
Ег кимна.
— Според мен, докато не разкрием подбудата за първото убийство, едва ли има надежда да открием убиеца. Подбудата представлява необикновена трудност. Бебингтън беше безобиден, приятен, добродушен старец, може да се каже — без враг на тоя свят. И все пак е бил убит — а трябва да има някаква причина за това убийство. Длъжни сме да открием тази причина.
Той помълча, а после заговори с обичайния си, всекидневен тон:
— Да се спрем на това. По какви причини се убиват хора? Първо, предполагам, за материална изгода.
— За отмъщение — вметна Ег.
— От склонност към убиване — добави мистър Сатъртуейт. — В случая едва ли се касае за crime passionel[1] — Но може да е от страх.
Чарлз Картрайт кимна. Той драскаше на един лист.
— Така почти изчерпваме всичко — каза той. — Първо, материална изгода. Има ли някой материална изгода от смъртта на Бебингтън? Дали е разполагал с пари… или е очаквал пари?
— Според мен твърде невероятно — каза Ег.
— И аз мисля така, но по-добре да се отнесем до мисиз Бебингтън по този въпрос.
— Второ, отмъщение. Навреждал ли е Бебингтън някому… може би на млади години? Дали не се е оженил за момичето, към което е имал аспирации някой друг мъж? И това трябва да проверим.
— Следва склонността към убиване. Дали и Бебингтън, и Толи не са убити от луд? Тази хипотеза ми се струва неиздържана. Дори луд влага известен разум в престъпленията си. Например някой луд може да си помисли, че е предопределен свише да убива лекари, или свещеници, но не и едните, и другите. Смятам, че можем да изключим хипотезата за склонност към убиване. Остава страх.
— Откровено казано, това ми се струва най-вероятното разрешение. Бебингтън е знаел нещо за някого… или е познал някого. Убит е, за да не издаде това „нещо“.
— Не проумявам какво компрометиращо би могъл да знае човек като мистър Бебингтън за някого от присъствуващите нея вечер.
— Може би — подхвърли сър Чарлз — нещо, което не е подозирал, че знае.
Той продължи, като се стараеше да бъде ясен:
— Трудно ми е да обясня какво точно имам пред вид. Да предположим например (това е само пример), че Бебингтън е видял някакво лице на някое място по някое време. Доколкото му е било известно, нямало е причина това лице да не бъде там. Но да предположим също, че това лице по някаква причина си е нагласило добре скроено алиби, доказващо, че точно по това време е било някъде другаде на сто мили далеч. И старият Бебингтън можел всеки момент по най-невинен начин да издаде цялата работа.
— Разбирам — каза Ег. — Например в Лондон е извършено убийство и Бебингтън вижда човека, който го е извършил, на Педингтънската гара, но човекът доказва, че то не е негово дело, защото има алиби, което показва, че по същото време той е бил в Лийдз. Така Бебингтън може да издаде цялата работа.
— Точно това имам пред вид. Разбира се, то е само пример. Може да има и нещо друго. Човек, когото е видял нея вечер, но е познавал под друго име…
— Може да е нещо свързано с женитба — каза Ег. — Свещениците правят много венчавки. Някой, уличен в двуженство.
— Или нещо свързано с раждане или смърт — подхвърли мистър Сатъртуейт.
— Имаме много широко поле за изследване — заключи Ег намръщено. — Ще трябва да започнем в обратен ред. Да проучим най-напред хората, които са били там. Хайде да направим списък. Кой е бил у вас и кой у сър Бартолъмю.
Тя взе от сър Чарлз листа и молива.
— Семейство Дейкърз, те са присъствали и на двете места. Оная жена, дето прилича на спаружена зелка, как й беше името… Уилз. Мис Сътклиф.
— Може да изключите Анджела — каза сър Чарлз. — Аз я познавам от години.
Ег се намръщи разбунтуваш.
— Не бива така — тросна се тя. — Да пропускаме хора, понеже ги познаваме. Трябва да бъдем точни. Пък и аз не зная нищо за Анджела Сътклиф. Доколкото разбирам, тя би могла да свърши тая работа като всеки друг — дори вероятността е по-голяма. Всички актриси имат минало. Изобщо мисля, че тя е най-вероятният човек.
Ег гледаше предизвикателно сър Чарлз. В отговор очите му заблестяха.
— В такъв случай не бива да изключваме Оливър Мендърз.
— Как може да бъде Оливър? Той се е срещал толкова често с мистър Бебингтън.
— Бил е и на двете места, а освен това пристигането му е малко… подозрително.
— Добре — каза Ег. Тя помълча, а после добави: — В такъв случай по-добре да впиша мама и себе си… Така заподозрените стават шестима.
— Мисля, че не…
— Или ще направим списъка, както трябва, или изобщо няма да го правим. — Очите й святкаха.
Мистър Сатъртуейт въдвори мир, като предложи да се освежат с нещо. Той позвъни за напитки.
Сър Чарлз отиде в другия ъгъл да се любува на една скулптура, представляваща глава на негър. Ег се приближи до мистър Сатъртуейт и пъхна ръка под мишницата му.
— Глупаво постъпих, като избухнах — прошепна тя. — Глупава съм си… но защо да се изключва тази жена? Защо той настоява толкова на това? Ох, дявол да го вземе, защо съм така противно ревнива?
Мистър Сатъртуейт се усмихна и я погали по ръката.
— От ревност няма полза, мила моя — рече той. — И да ревнуваш, не се издавай. Впрочем наистина ли мислиш, че Мендърз може да бъде заподозрян?
Ег се усмихна — приветлива, детска усмивка.
— Не, разбира се. Подхвърлих това, за да не тревожа човека. — Тя извърна глава. Сър Чарлз продължаваше да изучава замислено негърската скулптура. — Знаете ли… не искам да си въобразява, че го преследвам. Искам да мисли, че наистина съм увлечена по Оливър… защото не съм. Ох, колко трудно е всичко! Той пак си пее старата песен: „Бъдете благоразумни, чеда мои.“ А аз не искам да е така.
— Имай търпение — посъветва я мистър Сатъртуейт. — Всичко ще се оправи на края, разбираш ли.
— Нямам търпение — отвърна Ег. — Искам всичко да стане веднага и дори още по-бързо.
Мистър Сатъртуейт се засмя, а сър Чарлз се обърна и тръгна към тях.
Докато пиеха, разработиха план за действие. Сър Чарлз трябваше да се върне в Гарваново гнездо, на което все още не бе намерил купувач. Ег и майка й щяха да се върнат в Роуз котидж по-скоро, отколкото са възнамерявали. Мисис Бебингтън все още живееше в Лумът. Щяха да измъкнат от нея каквото могат, а после да действат въз основа на тези сведения.
— Ще успеем — каза Ег. — Зная, че ще успеем.
Тя се наклони към сър Чарлз със светнали очи. Протегна чашата си и докосна неговата.
— Да пием за нашия успех — изкомандува тя.
Бавно, много бавно, впил очи в нейните, той вдигна чашата до устните си.
— За успеха — произнесе той — и за бъдещето…