Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (38)

38

Двамата полицаи пиха по едно кафе в крайпътно кафене до националния път № 56.

Ниманс внимателно изслуша забързания разказ на Абдуф, ченгето, изскочило отникъде, чието неправдоподобно разследване по някакъв странен начин се свързваше с убийствата в Гернон. И все пак историята на арабина беше неразбираема. Той говореше за тайнствена майка и за бягството й, за момиченце, превърнато в момче, за дяволи, решени да унищожат лицето на детето, което било опасна за тях улика… Всичко това приличаше на бълнуване, само че в хаоса от информации се съдържаше материалното доказателство, че в нощта на неделята срещу понеделника Филип Сертис бе осквернил един гроб в едно малко градче.

И тази информация беше съдбоносна.

Нямаше съмнение, че Филип Сертис е осквернител на гробове. Разбира се, трябваше да се сравнят частиците, открити близо до гробището в Сарзак, с гумите на ладата. Ако обаче следите потвърдяха подозренията на арабина, Ниманс щеше да разполага с конкретно доказателство за вината на своята жертва.

За сметка на това комисарят не виждаше как би могъл да вмести в собственото си разследване другите получени от Карим Абдуф сведения — фантасмагоричната история за майката и момиченцето, преследвани от „дяволи“. Ниманс попита Карим:

— Какво е твоето заключение?

Младият арабин нервно премяташе в пръстите си бучка захар.

— Мисля, че дяволите са се събудили снощи по причина, която ми е неизвестна, и че Сертис е проникнал в училището и в гробницата в моето градче, за да търси нещо, свързано с преследването от 1982 г.

— Да не би Сертис да е един от дяволите ти?

— Именно.

— Това е нелепо — възрази Ниманс. — През 82-ра Филип Сертис е бил на дванайсет години. Как виждаш едно хлапе да тероризира зряла жена и да я преследва из цяла Франция?

Карим Абдуф се намръщи.

— Знам. Не всичко съвпада.

Ниманс се усмихна и си поръча второ кафе. Още не знаеше дали да вярва на думите на Карим Абдуф. Дали да се довери на този висок метър и осемдесет и пет чешит с негърски плитки, който носеше необичаен автоматичен пистолет и очевидно караше откраднато ауди. Но историята му не бе по-безумна от собствената му версия. А и у младия арабин имаше някакъв заразителен хъс.

Накрая реши да му се довери. Даде му ключа от личния си кабинет в университета, където Карим можеше да се запознае с цялото досие по случая, след това сподели с него тайните си подозрения, че жертвите са виновни в нещо, че убиецът им отмъщава. Изброи несигурните улики, които подкрепяха тази хипотеза. Шизофренията и грубостта на Реми Кайоа. Усамотеното хале и тетрадката на Филип Сертис. Спомена и за „пурпурните реки“, за които нямаше обяснение, после обобщи накратко положението — очакват се резултатите от втората аутопсия, тъй като трупът може би съдържа ново послание. Накрая сподели тревогата си от изчезването на Ерик Жоано.

Абдуф зададе няколко конкретни въпроса за лейтенанта, който очевидно много го интересуваше. Ниманс на свой ред попита:

— Имаш ли някакво предположение по този въпрос?

Младият полицай уморено се усмихна.

— Същото каквото и вие, господин комисар. Мисля, че вашият човек е загазил. Надушил е нещо важно и е искал да играе сам, за да ви впечатли. Предполагам, че е открил нещо от капитално значение, което се е взривило в ръцете му. Дано да се лъжа, но вашият Жоано нищо чудно да попаднал на убиеца и това да му е струвало живота.

Карим замълча. Откакто се бе събудил в библиотеката, Ниманс споделяше същото убеждение. Карим продължи:

— Не мислете, че съм циничен, господин комисар. От сутринта насам живея като в кошмар. Сега се намирам тук, в Гернон, където един убиец изтръгва очите на жертвите си. Седя срещу Пиер Ниманс, едно от големите имена на френската полиция, който ми изглежда не по-малко объркан от мен. Затова съм решил да не се учудвам на нищо. Според мен убийствата имат пряка връзка с моето разследване и трябва да ви уверя, че съм готов да стигна до края.

Двамата полицаи напуснаха кафенето.

Наближаваше полунощ. Ръмеше. На бариерата автомобилистите търпеливо чакаха реда си. Някои показваха глави от отворения си прозорец и хвърляха предпазлив поглед на лъщящите от дъжда автомати.

Комисарят по навик погледна пейджъра си. Имаше обаждане от Костес. Веднага му звънна по телефона.

— Какво има? Завърши ли аутопсията?

— Не съвсем, но бих искал да ви покажа нещо. Тук, в болницата.

— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона?

— Не. А и очаквам резултатите от анализите. Елате тук. Докато дойдете, ще бъда съвсем готов.

Ниманс затвори.

— Нещо ново? — попита Карим.

— Може би. Трябва да отида при съдебния лекар. А ти?

— Бях дошъл да разпитам Филип Сертис. Той е мъртъв. Преминавам към следващия етап.

— Който е?

— Да открия обстоятелствата около смъртта на бащата на Юдит. Той е изчезнал тук, в Гернон, и съм почти сигурен, че „дяволите“ са изиграли някаква роля в това.

— За какво намекваш? За убийство? Защо не?

— Съмнявам се. Прегледах архивите на жандармерията и на полицейските управления от последните двайсет и пет години. Няма и сянка от подобно събитие. А и, пак ти казвам, Сертис е бил дете, когато…

— Ще видим. Сигурен съм, че поне ще открия някаква връзка между тази смърт и името на едната или другата от жертвите ви.

— Откъде ще започнеш?

— От гробището. (Карим се усмихна.) Това вече ми е специалност. Същинска втора природа. Искам да се уверя, че Силвен Еро наистина е погребан в Гернон. Вече се свързах с Таверле и намерих следа от раждането на Юдит Еро, единствена дъщеря на Фабиен и Силвен Еро, през 1972 г. тук, в университетската болница на Гернон. Толкова с акта за раждане. Остава да открия смъртния акт.

Ниманс му даде номера на клетъчния си телефон и на пейджъра.

— За поверителна информация използвай пейджъра.

Карим Абдуф прибра листчето и с полуироничен тон издекламира:

— В едно разследване всеки факт, всеки свидетел е огледало, в което се отразява една от истините за престъплението…

— Какво?

— Бил съм на лекциите ви в школата за инспектори, господин комисар.

— Е и?

— Е и, като става дума за огледала, нашите две разследвания са разположени ето така. (Той повдигна двете си длани и бавно ги обърна една срещу друга.) Взаимно се отразяват, схващате ли?

— Аз как да се свързвам с теб?

— Аз ще ви се обаждам. Бях поискал да ми отпуснат клетъчен телефон, но бюджетът за 97-а на Сарзак не позволяваше това.

Младото ченге се поклони по арабски и изчезна, бърз като кинжал.

Ниманс се качи в колата си. Хвърли последен поглед след лъскавото ауди. Изведнъж се почувства по-стар, поизносен. Но и по-силен — вече имаше съюзник.

И то от класа!