Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les rivières pourpres, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Росица Ташева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(01.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, 2001
Художествено оформление Стефан Касъров
История
- —Добавяне
37
По пътя Ниманс се обади на Антоан Ренс.
— Имаш ли новини от англичанина?
— В болницата съм. Още не е дошъл в съзнание. Докторите са песимистично настроени. Посолството на Обединеното кралство е мобилизирало цял взвод от адвокати. И журналистите са тук. Представи си най-лошото и пак няма да е толкова лошо, колкото е тук.
Сателитната връзка беше съвършена. Гласът на Ренс — ясен като кристал.
— А твоето разследване? — попита той.
Тонът му не бе толкова агресивен, колкото първия път — професионалната солидарност, прекараните заедно години надделяваха.
— Сега имаме две убийства. И нита сянка от следа. Но аз продължавам да търся. И знам, че съм на прав път.
Ренс не каза нищо, но мълчанието му беше признание за доверие — Ниманс усещаше това. Попита:
— А за мен?
— Какво за теб?
— Искам да кажа, няма ли процедура по повод на хулигана?
Ренс зловещо се изсмя.
— Искаш да кажеш от вътрешните разследвания? Могат да почакат малко.
— Какво да чакат?
— Да умре ростбифът. За да те обвинят в убийство.
Ниманс стигна в Анеси към двайсет и три часа. Намери улицата и търсения от него номер, паркира и позвъни. На табелата върху вратата пишеше: „Д-р Едмон Шернсе. Офталмолог. Очен хирург.“
Никакъв отклик. Ниманс огледа ключалката. Не представляваше проблем, а един взлом в повече… Проникна в апартамента и забеляза вляво по коридора чакалня, вдясно — облицована с кожа врата.
Кабинетът. Завъртя дръжката и влезе в дълго помещение, всъщност обширна веранда, чийто покрив и двете стени бяха изцяло от стъклени тухли. Някъде се чуваше шуртене на вода.
На Ниманс му трябваха няколко секунди, за да различи в дъното на стаята изправен пред умивалник силует.
— Доктор Шернсе?
Човекът се обърна към него. Ниманс се приближи. Първото нещо, което ясно забеляза, бяха ръцете на лекаря, загорели и блестящи под течащата вода. Стари ръце с кафяви петна и изпъкнали вени.
— Кой сте вие?
Гласът бе плътен и спокоен. Дребен, но набит, човекът изглеждаше на повече от шейсет години. Белите му коси бликаха над високото загоряло чело, също покрито с кафяви петна. Носеше само бяла фланелка и бели дълги гащи.
— Пиер Ниманс, полицейски комисар. Позвъних, но никой не отвори.
— Как влязохте?
Ниманс размаха пръсти като цирков фокусник.
— С подръчни средства.
Човекът елегантно се усмихна, без да се засяга от неделикатните маниери на полицая. Затвори чешмата с лакътя си и прекоси помещението с вдигнати ръце. Очевидно търсеше кърпа да се избърше. В сянката проблясваха инструменти с тънки остриета, микроскопи, неясно се виждаше анатомично табло с изобразени на него очи.
— Днес следобед при мен вече идва един полицай. Вие какво искате?
Едва сега Ниманс забеляза очите на доктора — безцветно сиви и бдителни като на змия.
— Дойдох да ви задам няколко въпроса относно него.
Човекът снизходително се усмихна.
— Много оригинално. Полицай разследва друг полицай.
— В колко часа дойде?
— Бих казал, около осемнайсет.
— Толкова късно? Спомняте ли си какво искаше да узнае?
— Естествено. Разпитваше за пациентите на един институт близо до Гернон. В него са настанени деца, страдащи от проблеми със зрението, които аз редовно лекувам.
— Какво ви попита?
— Интересуваше се от произхода на болестите. Обясних му, че става дума за наследствени заболявания. Искаше да знае и дали не може да съществува външна причина, например отравяне или погрешно предписани лекарства.
— Какво му отговорихте?
— Че това е нелепо. Генетичните смущения са свързани с изолираното местоположение на града и с браковете между близки роднини. Болестите се предават по кръвен път. Това явление е познато в усамотените общности. Защо да се търси друго обяснение?
Без да се стеснява от Ниманс, лекарят обуваше тъмносин панталон. От скъпа материя подобна на моаре. Полицаят продължи:
— Постави ли ви други въпроси?
— Говореше нещо за присадки.
— Какви присадки?
Сега лекарят закопчаваше ризата си.
— Очни. Нищо не разбрах от въпросите му.
— Не ви ли обясни какво точно е разследването?
— Не. Но му отговарях охотно. Искаше да знае дали някой би имал интерес да присажда роговица например.
— И какво му отговорихте?
— Обясних му, че такива операции не се правят. Изкуствените материали са много усъвършенствани. Поне що се отнася до роговицата. Колкото до ретината, още не е измислен начин на консервиране. Така че не става и въпрос за присаждане. (Лекарят се позасмя.) Знаете ли, тези истории с трафик на човешки органи са доста преувеличени.
— Зададе ли ви и други въпроси?
— Не. Изглеждаше разочарован.
— Посъветвахте ли го да отиде някъде? Дадохте ли му някой адрес?
Шернсе приятно се засмя.
— Вие като че ли сте изгубили колегата си.
— Отговорете ми. Можете ли да предположите къде е отишъл след това? Той каза ли ви?
— Не. Не ми каза. Бих искал все пак да знам за какво става дума.
Ниманс извади изпод мантото си снимките на трупа на Кайоа и ги постави върху бюрото.
— Става дума за това.
Шернсе сложи очилата си, запали един лампион и заразглежда снимките. Отворените клепачи. Извадените очи.
— Господи… — прошепна той.
Изглеждаше ужасен и заедно с това омагьосан от това, което виждаше.
— Имам две жертви в това състояние. Мислите ли, че подобно нещо може да бъде извършено от професионалист?
Шернсе вдигна очи. По лицето му бяха избили капчици пот.
— За Бога, какво искате да кажете?
— Говоря за изваждането на очите. Имам и снимки в едър план. Ето ги. Познат ли ви е разрезът? Има ли нещо специфично за хирургическа намеса? Убиецът е извадил очите, като е пощадил клепачите. Такава ли е практиката при операция? Това изисква ли сериозни анатомични познания?
Шернсе отново разглеждаше образите.
— Кой е могъл да извърши подобно нещо? Що за чудовище е бил? Къде е станало?
— В околностите на Гернон. Докторе, отговорете на въпроса ми. Според вас от професионалист ли е извършена тази операция?
Офталмологът се изправи.
— Съжалявам, нямам представа. Мисля, че е плъзнал под очните ябълки нож… и е прерязал очните нерви и очните мускули. След това е обърнал окото, използвайки плоската част на ножа като лост. Разбирате ли?
Ниманс прибра снимките.
— Бих искал да ви задам един по-общ въпрос — каза той. — Помислете, преди да ми отговорите. Каква връзка би могло да има между очите и ръцете на човека? Има ли нещо общо между тях?
Офталмологът направи няколко крачки. Възвръщаше спокойствието си на учен.
— Общото е очевидно — каза той. — Окото и ръката са единствените уникални части на тялото ни.
Ниманс потръпна.
— Какво искате да кажете?
— Ирисите ни са уникални. Хилядите нишки, от които се състоят, образуват рисунък, който е единствен по рода си. Нещо като биологичен белег, изработен от гените ни. Ирисът е не по-малко характерен от пръстовия отпечатък. Това е общото между ръцете и очите. Лишете тялото от ръце и очи и ще унищожите характерните му белези. Човек без такива белези е никой, той е загубил дълбоката си самоличност. Може би душата си. В известен смисъл едва ли има по-ужасен край.
Комисарят внезапно се сети за ръцете на Кайоа, които нямаха пръстови отпечатъци и които убиецът не беше отрязал. Ръцете бяха анонимни и затова не го интересуваха.
Убиецът бе откраднал биологическия подпис на жертвите си.
Ниманс постави последния си въпрос.
— Защо не вдигахте телефона днес следобед?
Докторът се усмихна.
— Защото го бях изключил. Не давам консултации в понеделник. Исках да подредя кабинета си. Опитвали сте се да се свържете с мен? Съжалявам. Можех да ви кажа всичко това по телефона. Загубих ви времето.
Но нямаше вид да съжалява за каквото и да било. От всяка пора на бронзовото му чело струеше безразличие. Може би дори вече бе забравил окървавените орбити на Реми Кайоа.
— Не сте ми загубили времето — отвърна Ниманс.
Навън го очакваше нова изненада. Някакъв мъж се бе опрял на берлината му. Беше висок колкото него, арабски тип, носеше дълги плитки, цветно кепе и брадичка като на Луцифер.
Опитният полицай умее да разпознава опасните типове, когато ги срещне. А тази върлина, въпреки младата си възраст, явно принадлежеше към въпросната категория. Ниманс дори би се обзаложил, че крие някъде по себе си огнестрелно оръжие. Приближи се с ръка на своето и не повярва на очите си — арабинът му се усмихваше.
— Комисар Ниманс? — попита той, когато полицаят беше на няколко метра от него.
И плъзна ръка под якето си. Ниманс веднага извади оръжието си и го насочи към него.
— Не мърдай!
Младежът се усмихна и каза със спокоен глас:
— Кротко, господин комисар. Казвам се Карим Абдуф и съм лейтенант от полицията. Капитан Барн ми каза, че ще ви намеря тук.
Арабинът довърши жеста си и извади трицветната си карта. Ниманс се поколеба и прибра оръжието си. Разглеждаше екстравагантния арабин и забеляза под плитките му да проблясват обици.
— От бригадата в Анеси ли си? — попита той недоверчиво.
— Не. Идвам от Сарзак.
— Не познавам това място.
Карим прибра картата си.
— Държим го в тайна.
Ниманс се усмихна.
— Що за ченге си ти?
— Ченгето, от което имате нужда, господин комисар.