Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (20)

20

Най-напред Карим отиде на адреса, който му бе дал Масе. Къщичката вече не съществуваше. Бяха останали само обрасли със сива трева руини. След това можеше да потърси в местния кадастър името на собственика, но предпочете да отиде в Каор и да разпита Жан-Пиер Ко, фотографа на училище „Жан Жорес“, който бе направил изчезналите снимки.

Надяваше се да разгледа негативите. Сред непознатите лица трябваше да бъде и лицето на интересуващото го дете, макар да нямаше причина да го познае. Тайно разчиташе все пак на някакъв знак, който щеше да му помогне да го идентифицира.

Към шестнайсет часа паркира колата си в пешеходната зона на Каор. Каменни сводове, балкони от ковано желязо, водоливници — цялата красота на историческия град, непозната на детето от предградията, каквото беше Карим.

Откри ателието на Жан-Пиер Ко, „специалист по сватби и кръщенета“, на първия етаж на една от сградите. Стаята беше празна и полутъмна. Полицаят смътно различи окачените по стените портрети на усмихнати двойки в празнично облекло. Дежурното щастие, запечатано на фотографска хартия.

Карим съжали за обзелото го чувство на презрение. Кой беше той, та да съди тези хора? Какво можеше да предложи той, ченгето в изгнание, който никога не се бе научил да прониква под сведените клепачи на момичетата и бе превърнал цялата любов, която носеше в себе си, в твърда ядка, скрита от чуждите погледи? За Карим чувствата предполагаха смирение и уязвимост, които винаги бе отхвърлял. Винаги бе проявявал прекалена гордост и от доста време усещаше, че постепенно се изсушава в самотната си черупка.

— Ще се жените ли?

Карим се обърна към гласа.

Жан-Пиер Ко имаше сивкава и сипаничава кожа, рошави бакенбарди, които сякаш потръпваха от нетърпение в пълен контраст с оградените му от дълбоки сенки уморени очи. Човекът запали лампата.

— Не, няма да се жените — отговори си той.

Ко се приближи. Погледът му проблясваше зад очилата уморено и недоверчиво. Карим се усмихна. В този град нямаше никаква власт. Затова трябваше да изиграе картите си внимателно.

— Казвам се Карим Абдуф — заяви той. — И съм лейтенант от полицията. Провеждам разследване и имам нужда от информация.

— От Каор ли сте? — попита фотографът, повече заинтригуван, отколкото разтревожен.

— От Сарзак.

— Имате ли карта или нещо подобно?

Карим му показа картата си. Фотографът внимателно я заразглежда. Арабинът въздъхна. Знаеше, че човекът никога не бе виждал отблизо подобна карта, но това не му пречеше да се прави на копой.

— Какво искате от мен?

— Търся училищни снимки.

— Кое училище?

— „Жан Жорес“ в Сарзак. Снимки на втори и трети клас от 1981 и 1982 г., както и списъци с имената на учениците, ако случайно са се запазили. Пазите ли такива документи?

Човекът отново се усмихна.

— Пазя всичко.

— Мога ли да погледна? — попита полицаят с най-кроткия тон, който успя да изтръгне от гърлото си.

— Няма проблем, елате.

Отидоха в съседната стая, която беше още по-обширна с все същите портрети по стените. Човекът се наведе над един класьор.

— „Жан Жорес“. Ето ги.

Извади плик и прегледа съдържанието му. Бръчките на челото му се увеличиха. Прегледа го още веднъж.

— Казвате втори и трети клас от 81-а и 82-а?

— Да.

— Странно. Аз… Няма ги.

Карим потръпна. Възможно ли е крадците да са разсъждавали като него? Попита:

— Като дойдохте тази сутрин, нищо ли не забелязахте?

— Какво искате да кажете?

— Нещо като обир.

Ко се разсмя и показа камерите с инфрачервени лъчи в четирите ъгъла на ателието.

— Няма да им е лесно на тези, които решат да се вмъкнат тук. Както виждате, инвестирал съм в сигурността…

Карим се поусмихна и заяви:

— Да проверим все пак. Познавам доста типове, на които подобна система би попречила не повече от изтривалката пред вратата. Нали пазите негативите?

Изражението на Ко се промени.

— Негативите ли? Защо?

— Може би сте запазили тези, които ме интересуват.

— Не. Съжалявам, но това е поверително…

Ченгето забеляза вената, която пулсираше на врата на фотографа. Време беше да смени тона.

— Негативите, татенце. Или ще се нервирам.

Човекът се поколеба, после кимна, отстъпвайки. Отвори друг шкаф. Ръцете му трепереха. Лейтенантът коленичи до фотографа. Усещаше, че човекът е обзет от все по-голямо безпокойство, от някакъв необясним страх. Сякаш, докато търсеше, си бе спомнил за нещо, за някаква подробност, която сега го тровеше. Накрая спря да рови и вдигна поглед. По лицето му пробягваха тикове.

— Няма ги.

Карим грубо хвана човека за гърлото и го вдигна. Гласът му все още беше спокоен.

— Бъди разумен, Ко. Обрали ли са те, или не?

— Н-н-не… Кълна ви се…

— Тогава какво си направил с тия шибани снимки?

Ко измънка:

— Про… продадох ги.

Поразен, Карим отпусна хватката си.

— Продал си ги? Но… кога?

Човекът отговори:

— Боже мой… Това е стара история… Мога да правя каквото си искам с моите…

— Кога ги продаде?

— Не си спомням вече… Преди петнайсетина години…

— Започни отначало. Защото май не ми е много ясно.

Ко направи гримаса.

— Една вечер през лятото… дойде една жена… Искаше снимките. Същите, които искате вие. Сега си спомням…

Тези нови факти обръщаха всичко наопаки. Излизаше, че още през 82-а година са търсили снимките на малкия Юд.

— Спомена ли за Юд? Юд Итеро?

— Не. Само взе снимките и негативите.

— Даде ли ти пари?

Човекът кимна.

— Колко?

— Двайсет хиляди франка. Цяло богатство за онова време… за няколко клишета на деца…

— Защо й трябваха?

— Не знам. Не съм я питал.

— Ти сигурно си видял тези снимки. Имаше ли на тях дете с нещо особено в лицето?

— Не. Не съм видял такова нещо… Не знам… Не си спомням.

— А жената? Как изглеждаше? Висока едра жена? Майка му ли беше?

Старецът избухна в смях.

— Как пък не!

— Защо?

— Защото беше монахиня. Скапана католическа монахиня!