Александър Беляев
Човекът-амфибия (29)

БЯГСТВОТО

Олсен току-що се бе върнал от фабриката за копчета и бе седнал да обядва. Някой почука на вратата.

— Кой е? — извика Олсен, недоволен, че го безпокоят. Вратата се отвори и в стаята влезе Гутиере.

— Гутиере! Ти? Откъде? — извика смаяният и зарадван Олсен и скочи от стола си.

— Здравей, Олсен — каза Гутиере. — Не прекъсвай обеда си!

Тя се подпря на вратата и внезапно заяви:

— Не мога да живея повече с мъжа си и с неговата майка. Зурита… той си позволи да ме удари. Избягах от него. Завинаги, Олсен.

Тази новина накара Олсен да прекъсне обяда си.

— Виж ти изненада! — извика той. — Сядай! Едва се държиш на краката си. Но как така? Нали казваше: „Онова, което бог е съединил, човек не може да раздели!“ Да не ти напомням за това ли? Толкова по-добре. Радвам се. При баща си ли се върна?

— Баща ми не знае нищо. Зурита би ме намерил при него и би ме върнал в дома си. Отидох при една приятелка.

— И… какво ще правиш по-нататък?

— Ще постъпя на работа в завода. Дойдох да те помоля, Олсен, да ми намериш работа в завода… все едно каква.

Олсен загрижено поклати глава:

— В момента е много трудно. Въпреки това, разбира се, ще се опитам. — После помисли малко и попита: — А как ще се отнесе към това твоят мъж?

— Не искам и да го зная.

— Но затова пък той ще поиска да узнае къде е жена му — с усмивка каза Олсен. — Не забравяй, че живееш в Аржентина. Зурита ще те намери и тогава… Ти сама знаеш, че той няма да те остави на мира. Законът и общественото мнение са на негова страна.

Гутиере се позамисли, после каза решително:

— Е, добре тогава. В такъв случай ще замина за Канада, за Аляска…

— За Гренландия, за Северния полюс! — и вече по-сериозно Олсен добави: — Ще обмислим заедно всичко това. За теб е опасно да оставаш тук. Самият аз отдавна се каня да се измъкна. И защо ли дойдох в Латинска Америка? Тук все още попският дух е твърде силен. Жалко, че не можахме на времето да избягаме. Но Зурита успя да те отвлече и нашите билети, и парите ни пропаднаха. Сега вероятно и ти като мене нямаш пари за параходен билет до Европа. Но няма и защо да ходим направо в Европа. Ако ние — аз казвам „ние“, защото няма да те оставя сама, докато не се озовеш на безопасно място, — ако ние стигнем поне до съседния Парагвай или още по-добре до Бразилия, Зурита там по-трудно ще те намери и ние ще имаме време да се подготвим за прехвърляне в Съединените щати или пък в Европа… Знаеш ли, че доктор Салватор е в затвора заедно с Ихтиандър?

— Ихтиандър ли! Намери ли се? Защо е в затвора? Мога ли да го видя? — обсипа Гутиере с въпроси приятеля си.

— Да, Ихтиандър е в затвора и може пак да стане роб на Зурита. Имаше един скалъпен процес, едно скалъпено обвинение срещу Салватор и Ихтиандър.

— Това е ужасно! И невъзможно ли е да бъде спасен?

— През цялото време се опитвах да направя това, но напразно. Неочакван наш съюзник се оказа обаче самият надзирател в затвора. Тази нощ трябва да освободим Ихтиандър. Току-що получих две кратки бележки: едната от Салватор, другата от надзирателя на затвора.

— Искам да видя Ихтиандър! — каза Гутиере. — Мога ли да дойда с тебе?

Олсен се замисли.

— Смятам, че не — отговори той. — И за теб е по-добре да не виждаш Ихтиандър.

— Но защо?

— Защото Ихтиандър е болен. Като човек — болен, но като риба — здрав.

— Не разбирам.

— Ихтиандър не може повече да диша въздух. Какво ще стане, ако те види отново? За него това ще бъде извънредно тежко, а може би — и за тебе. Ихтиандър ще иска да се среща с теб, а животът на сушата ще го погуби окончателно.

Гутиере наведе глава.

— Да, струва ми се, че си прав… — каза тя, като размисли.

— Между него и всички останали хора се изправи непреодолима преграда — океанът. Ихтиандър е обречен. От днес нататък водата става негова родна и единствена стихия.

— Но как ще живее той там? Сам в безбрежния океан — единствен човек сред рибите и морските чудовища?

— Той беше щастлив в своя подводен свят, докато…

Гутиере се изчерви.

— Сега, разбира се, той няма да бъде толкова щастлив колкото по-рано…

— Стига, Олсен! — натъжено каза Гутиере.

— Времето лекува всичко. Възможно е дори да си възвърне изгубеното душевно равновесие. Така ще си и живее — сред рибите и морските чудовища. И ако някоя акула не го изяде преждевременно, ще доживее до дълбока старост, до бели коси… А смъртта? Смъртта навсякъде е еднаква.

Вечерният здрач се сгъстяваше и в стаята бе съвсем притъмняло.

— Време е обаче да тръгвам вече — каза Олсен и стана. Изправи се и Гутиере.

— Но аз мога поне отдалеч да го видя, нали? — попита тя.

— Разбира се, ако не издадеш присъствието си.

— Добре, обещавам ти.

Беше вече съвсем тъмно, когато Олсен, облечен като водоносач, влезе с една кола в двора на затвора откъм Коронел Диас. Пазачът му подвикна:

— Къде отиваш?

— Карам вода за „морския дявол“ — отговори Олсен, както го беше научил тъмничният надзирател.

Всички пазачи знаеха, че в затвора се намира необикновен арестант — „морският дявол“, който седи в резервоар, пълен с морска вода, тъй като не понася сладката. От време на време докарваха с кола голяма бъчва с морска вода и сменяха съдържанието на резервоара.

Олсен се приближи към зданието на затвора, зави зад ъгъла, където се намираше кухнята и вратата на затвора, през която влизаха служителите. Надзирателят вече бе приготвил всичко. Пазачите, които обикновено стояха на входа и в коридора, бяха отстранени под различни претексти. Придружен от надзирателя, Ихтиандър свободно излезе от затвора.

— Хайде, скачай по-бързо в бъчвата! — каза надзирателят.

Ихтиандър не ги накара да чакат.

— Карай!

Олсен тръсна поводите, излезе от двора на затвора и спокойно подкара коня по авеню д’Алвар, покрай гарата Ритеро и сточната гара. На известно разстояние зад него се мяркаше сянката на една жена.

Беше вече тъмна нощ, когато Олсен излезе вън от града. Пътят минаваше покрай морето. Вятърът се усилваше. Към брега прииждаха вълни и се разбиваха с грохот от камъните.

Олсен се озърна. По пътя не се виждаше никой. Само в далечината светеха фаровете на автомобил, който приближаваше бързо към тях. „Нека отмине“. Клаксонът изсвири, обля ги ослепителна светлина и автомобилът изчезна по посока на града.

— Време е! — Олсен се обърна и направи знак на Гутиере да се скрие зад камъните. После почука по бъчвата и извика: — Пристигнахме! Излизай!

От бъчвата се показа глава. Ихтиандър се огледа на всички страни, излезе бързо от бъчвата и скочи на земята.

— Благодаря, Олсен! — каза младежът и стисна силно с мократа си ръка десницата на великана.

Ихтиандър дишаше често като в астматичен пристъп.

— Няма за какво. Сбогом! Бъди внимателен! Не се приближавай много до брега. Пази се от хора, за да не те хванат пак.

Дори Олсен не знаеше какви напътствия беше получил Ихтиандър от Салватор.

— Да, да — задъхано отговори Ихтиандър. — Ще отплувам далеч-далеч, към тихите коралови острови, където не идва нито един кораб. Благодаря, Олсен! — и младежът се затича към морето.

Когато стигна до самите вълни, той се обърна изведнаж и извика:

— Олсен, Олсен! Ако някога видите Гутиере, предайте й моя поздрав и й кажете, че аз никога няма да я забравя!

Младежът се хвърли в морето и извика:

— Сбогом, Гутиере! — и изчезна във водата.

— Сбогом, Ихтиандър!… — тихо отвърна Гутиере, застанала зад камъните.

Вятърът се усилваше все повече и човек трудно се задържаше на краката си. Морето бушуваше, пясъкът съскаше, камъните се търкаляха с грохот. Една ръка стисна ръката на Гутиере.

— Да вървим, Гутиере! — ласкаво, но настойчиво каза Олсен.

Той изведе Гутиере на пътя. Гутиере погледна още веднъж към морето и опряна на ръката на Олсен, тръгна към града.

* * *

Салватор излежа наказанието си, върна се в къщи и се залови отново с научната си работа. Той се готви за някакво далечно пътешествие.

Кристо продължава да работи при него.

Зурита си купи нова шхуна и лови бисери в Калифорнийския залив. И макар че не е най-богатият човек в Америка, той все пак не може да се оплаче от съдбата си. Краищата на мустаците му, като стрелката на барометър, показват високо налягане.

Гутиере се разведе с мъжа си и се омъжи за Олсен. Те се преселиха в Ню Йорк и работят в една консервна фабрика.

По крайбрежието около залива Ла Плата никой вече не си спомня за „морския дявол“. Само понякога, през душните летни нощи, когато чуят в тишината неизвестен звук, старите рибари казват на младежите:

— Ето така тръбеше „морският дявол“ — и почват да разказват легенди за него.

Един-единствен човек в Буенос Айрес не забравя Ихтиандър. Всички хлапета в града познават стария, полупобъркан, беден индианец:

— Ето го, идва бащата на „морския дявол“.

Но индианецът не обръща внимание на децата. Всеки път, когато срещне испанец, старецът извръща глава, плюе след него и измърморва някакво проклятие.

Полицията обаче не закача стария Балтазар. Неговата лудост е тиха, той не прави зло никому.

Само когато в морето излезе буря, старият индианец изведнъж се разтревожва. Той бърза тогава към брега на океана и с риск да бъде повлечен от вълните, се изправя на крайбрежните скали и вика, вика ден и нощ, докато не утихне бурята:

— Ихтиандър! Ихтиандър! Сине мой!

Но морето пази своята тайна.