Александър Беляев
Човекът-амфибия (22)

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛЕННИК

Зурита изпили белезниците, които сковаваха ръцете на Ихтиандър, даде му нов костюм и му разреши да си прибере скритите в пясъка плавници и очила. Но още щом младежът стъпи на палубата на „Медуза“, индианците по заповед на Зурита го хванаха и го хвърлиха в трюма. В Буенос Айрес Зурита направи кратък престой, за да се снабди с провизии. Там той се срещна с Балтазар, похвали му се със своя успех и отплува по протежение на брега, по посока на Рио де Жанейро. Той имаше намерение да заобиколи източния бряг на Южна Америка и да започне лов на бисери в Карибско море.

Испанецът настани Гутиере в капитанската каюта. Зурита я уверяваше, че е пуснал на свобода Ихтиандър още в залива Рио де ла Плата. Но лъжата му скоро беше разкрита. Вечерта Гутиере чу викове и степания, които долитаха откъм трюма. Тя позна гласа на Ихтиандър. В това време Зурита беше на горната палуба. Гутиере се опита да излезе от каютата, но вратата се оказа заключена. Тя почна да вика и да удря по нея с юмруци, но никой не й обърна внимание.

Щом чу виковете на Ихтиандър, Зурита ядно изруга, слезе от капитанския мостик и се спусна в трюма заедно с един моряк индианец. В трюма беше тъмно и извънредно душно.

— Какво си се разкрещял така? — грубо попита Зурита.

— Аз… аз се задушавам — чу той гласа на Ихтиандър. — Не мога да живея без вода. Тук е толкова задушно. Пуснете ме в морето. Иначе няма да преживея нощта…

Зурита затръшна вратичката на трюма и излезе на палубата. „Да не би пък наистина да се задуши“ — загрижено помисли Зурита. Смъртта на Ихтиандър съвсем не беше изгодна за него. По заповед на Зурита в трюма внесоха бъчва и моряците я напълниха с вода.

— Ето ти вана — рече Зурита, като се обърна към Ихтиандър. — Плувай! А утре сутринта ще те пусна в морето.

Ихтиандър бързо се потопи в бъчвата. Застаналите на входа моряци индианци с недоумение гледаха това къпане. Те още не знаеха, че затворникът на „Медуза“ е „морският дявол“.

— Вървете на палубата! — кресна им Зурита. В бъчвата беше невъзможно да се плува, нито пък можеше да се изправи човек. Ихтиандър трябваше да се свие, за да се потопи цял. В тази бъчва бяха държали някога солено говеждо месо. Водата бързо се напои с неговата миризма и Ихтиандър се чувствуваше в нея само малко по-добре, отколкото в задухата на трюма.

Над морето духна хладен югоизточен вятър, който отнасяше шхуната все по-далеч на север. Зурита стоя дълго на капитанското мостче и се върна в каютата чак на разсъмване. Той предполагаше, че жена му отдавна е заспала. Но тя седеше на стола до тясната масичка, подпряла глава на ръцете си. Когато той влезе, Гутиере стана и при слабата светлина на догарящата лампа, закачена на тавана, Зурита видя нейното побледняло и мрачно лице.

— Вие ме излъгахте — глухо каза тя.

Зурита се смути от гневния поглед на жена си и за да прикрие това, прие непринуден вид, засука мустаците си и шеговито отвърна:

— Ихтиандър предпочете да остане на „Медуза“, за да бъде по-близо до вас.

— Лъжете! Вие сте подъл, отвратителен човек! Аз ви ненавиждам! — Гутиере ненадейно грабна големия нож, който висеше на стената, и замахна с него към Зурита.

— Охо!… — продума Зурита. Той хвана бързо ръката на Гутиере и я стисна толкова силно, че Гутиере изпусна ножа. Зурита изрита с крак ножа от каютата, пусна ръката на жена си и рече:

— Ето, така е по-добре! Вие сте много развълнувана. Пийнете си малко вода.

И той излезе от каютата, завъртя ключа и се изкачи на горната палуба.

На изток небето вече порозовяваше, а леките облаци, озарени от скритото зад хоризонта слънце, приличаха на огнени езици. Утринният вятър, солен и свеж, надуваше платната. Над морето летяха чайки и дебнеха рибите, които играеха на повърхността.

След малко слънцето изгря. Зурита все още се разхождаше по палубата, сложил ръце зад гърба си.

— Нищо, все ще се справя някак — каза той, като мислеше за Гутиере. После испанецът се обърна към моряците и високо даде команда да свият платната. „Медуза“ пусна котва и леко се залюля над вълните.

— Донесете ми веригата и доведете човека от трюма — заповяда Зурита. Той искаше да изпита Ихтиандър като ловец, на бисери, колкото се може по-скоро.

„При това момчето ще се освежи в морето“ — помисли си той. Появи се Ихтиандър, охраняван от двама индианци. Той изглеждаше много измъчен. Ихтиандър се огледа. Беше близо до бизанмачтата. Само няколко крачки го отделяха от борда. Изведнъж той се хвърли напред, дотича до борда и се наведе, за да скочи. Но в този момент тежкият юмрук на Зурита се стовари върху главата му. Младежът се просна на палубата в безсъзнание.

— Не бива да се прибързва — поучително каза Зурита. Чу се дрънкане на желязо, един моряк подаде на Зурита дълга тънка верига, завършваща с железен обръч.

Зурита опаса с този обръч изпадналия в безсъзнание младеж, заключи пояса с катинар, после се обърна към моряците и рече:

— Заливайте го сега с вода!

Младежът скоро дойде на себе си и с недоумение погледна веригата, към която беше прикован.

— По този начин няма да ми избягаш — поясни Зурита. — Аз ще те пусна в морето. Ти ще ми търсиш бисерни миди. Колкото повече бисери намираш, толкова по-дълго ще те оставям в морето. Ако откажеш да ми събираш бисерни миди, ще те затворя в трюма и ще седиш в бъчвата. Разбра ли? Съгласен ли си?

Ихтиандър кимна.

Той беше готов да извади на Зурита всички съкровища на света, само да може по-скоро да се потопи в бистрата морска вода.

Зурита, вързаният с веригата Ихтиандър и моряците се приближиха до борда на шхуната. Каютата на Гутиере се намираше от другата страна на кораба: Зурита не искаше тя да види Ихтиандър с верига.

Спуснаха вързания Ихтиандър в морето. Ех, ако можеше да скъса тази верига! Но тя беше много здрава. Ихтиандър се покори на своята участ. Той почна да събира бисерни миди и да ги слага в закопчаната на пояса му голяма торба. Железният обръч го притискаше и затрудняваше дишането му. И все пак Ихтиандър се чувствуваше почти щастлив след задушния трюм и вонещата бъчва.

От борда на кораба моряците наблюдаваха с изумление невижданото зрелище. Минутите минаваха една след друга, а човекът, спуснат на морското дъно, не мислеше да излиза. Откачало на повърхността се издигаха мехурчетата въздух, но скоро изчезнаха.

— Акула да ме глътне, ако в гърдите му е останал въздух! Изглежда, че той се чувствува като риба във вода — с учудване говореше един стар ловец, като се взираше във водата.

На морското дъно се виждаше ясно как младежът пълзи на колене.

— Това сигурно е „морският дявол“ — тихо продума морякът.

— Който и да е той, капитан Зурита се е сдобил с нещо много ценно — отговори щурманът. — Един такъв ловец може да замени десетина.

Слънцето наближаваше към своя зенит, когато Ихтиандър дръпна веригата, за да го изтеглят. Торбата му беше пълна с бисерни миди. Трябваше да я изпразни, за да продължи лова си. Моряците бързо изтеглиха на палубата необикновения ловец. Всички искаха по-скоро да разберат какъв беше уловът.

Обикновено оставяха бисерните миди да постоят няколко дни, за да изгният мекотелите — тогава бисерите се изваждат по-лесно, — но сега нетърпението на моряците и на самия Зурита беше голямо. И всички веднага се заловиха да разтварят мидите с ножовете си.

Когато привършиха работата си, моряците оживено заговориха един през друг. На палубата цареше необикновена възбуда. Може би Ихтиандър бе имал щастието да намери хубаво място. Но неговият пръв улов надмина всички очаквания. Между извадените бисери имаше около двадесетина много тежки, с прекрасна форма и с извънредно нежни цветове. Този улов бе донесъл вече на Зурита цяло състояние. За един едър бисер можеше да се купи нова, прекрасна шхуна. Зурита бе вече на път да забогатее. Мечтите му се сбъдваха.

Зурита видя как моряците алчно гледат бисерите. Това не му хареса. Той побърза да пресипе бисерите в сламената си шапка и рече:

— Време е за закуска. А ти, Ихтиандър, си добър ловец. Имам една свободна каюта. Ще те настаня там. В нея няма да ти бъде задушно. И ще поръчам за тебе голям цинков резервоар. Може би той няма и да ти потрябва, защото ще плуваш всеки ден в морето. Наистина — вързан, но какво да се прави? Иначе ще се гмурнеш при своите раци и няма да се върнеш.

Ихтиандър не желаеше да разговаря със Зурита. Но щом бе пленник на този алчен човек, трябваше да помисли за сносно жилище.

— Резервоарът е по-добър от вонещата бъчва — каза той на Зурита. — За да не се задъхвам обаче, ще трябва често да сменяте водата.

— Колко често? — попита Зурита.

— На всеки половин час — отговори Ихтиандър. — Още по-добре е да има през цялото време текуща вода.

— Е, но ти, както виждам, веднага се възгордя! Похвалиха те и почваш вече да искаш много и да капризничиш.

— Това не са капризи — обиди се младежът. — Аз имам. Разберете, ако сложите една голяма риба във ведро, тя скоро ще умре. Рибата диша с кислорода, който се намира във водата, а аз… ами че аз съм една много голяма риба — с усмивка добави Ихтиандър.

— Колкото до кислорода — не съм осведомен, но че рибите умират, щом не им се сменя водата, това зная добре. Май че си прав. Но ако ангажирам хора, които да напомпват през цялото време вода в резервоара ти, това ще ми излезе много скъпо — по-скъпо, отколкото струват твоите бисери. По този начин ти ще ме разориш!

Ихтиандър не знаеше цената на бисерите, не знаеше и това, че ловците и моряците работят на Зурита срещу нищожно възнаграждение. Младежът повярва на думите на Зурита и извика:

— Щом нямате сметка да ме държите, оставете ме да си отида в морето! — И Ихтиандър погледна към океана.

— Ех, че си и ти! — изсмя се високо Зурита.

— Моля ви! Аз доброволно ще ви нося бисери. Отдавна вече имам събрана ей такава купчина. — И Ихтиандър показа с ръка по палубата до коленете си. — Кръгли, гладки, един от друг по-хубави и всеки бисер едър колкото бобено зърно… Ще ви ги дам всичките, само ме пуснете.

Дъхът на Зурита секна.

— Приказки! — възрази той, като се мъчеше да говори спокойно.

— Аз никога още не съм лъгал — обиди се Ихтиандър.

— А къде се намира това твое съкровище? — попита Зурита, без да скрива вече вълнението си.

— В една подводна пещера. Никой освен мен и Лидинг не знае къде е тя.

— Лидинг ли? Кой е той?

— Моят делфин.

— Ах, така ли? — „Действително нещо фантастично“ — помисли си Зурита. — „Ако младежът казва истината, а предполагам, че не лъже, то това надминава всички мои мечти. Ще стана несметно богат. Ротшилдовци и Рокфелеровци ще бъдат сиромаси в сравнение с мен. А струва ми се, че на него може да се вярва. Дали да го освободя под честна дума?“

Но Зурита беше делови човек. Не беше привикнал да вярва на ничия дума. Той почна да обмисля как по-сигурно да се добере до съкровището на Ихтиандър. „Ако Гутиере се съгласи и помоли и Ихтиандър, той няма да й откаже и ще донесе съкровището.“

— Може и да те пусна — каза Зурита, — но за известно време ще трябва да останеш при мене. Да. Имам причини за това. Мисля, че и ти няма да съжаляваш, че ще останеш. Засега, макар и против волята си, ти си мой гост и аз искам да направя така, че да ти бъде удобно тук. Може би вместо в резервоар, който ще бъде много скъп, по-добре ще е да те настаним в една голяма желязна клетка. Тя ще те пази от акулите и с нея ще те спускаме във водата.

— Да, но за мене е необходимо да бъда и на въздух.

— Добре тогава, понякога ще те изваждаме. Това ще ни излезе по-евтино, отколкото да пълним с помпи резервоар. С една дума, ще уредим всичко и ти ще бъдеш доволен.

Зурита беше в прекрасно настроение. И — нещо нечувано — той заповяда да дадат на моряците по чаша ракия към закуската.

Заведоха отново Ихтиандър в трюма — резервоарът още не беше готов. Развълнуван, Зурита отвори вратата на капитанската каюта и спирайки се на прага, показа на Гутиере пълната си с бисери шапка.

— Аз помня обещанията си — започна той усмихнат, — жената обича бисерите, обича подаръците. За да намерим много бисери, трябва да имаме добър ловец. Ето защо плених Ихтиандър. Погледни — това е улов само от една сутрин.

Гутиере бегло погледна бисерите. Тя с мъка сподави едно неволно възклицание — толкова беше изненадана. Зурита обаче забеляза това и се засмя самодоволно.

— Ти ще бъдеш най-богатата жена в Аржентина, а може би и в цяла Америка. Ще имаш всичко. Ще ти построя дворец, на който и кралете ще завидят. А сега, като залог за бъдещето, приеми от мен половината от тези бисери.

— Не! Не ми трябва нито един от тези бисери, спечелени чрез престъпление — рязко отговори Гутиере. — И, моля ви, оставете ме на мира!

Зурита беше смутен и разядосан. Той не очакваше такъв прием.

— Само две думи още. Вие не искате ли — за повече важност той премина на „вие“, — да освободя Ихтиандър?

Гутиере недоверчиво погледна Зурита, сякаш се опитваше да разбере каква нова хитрост е измислил.

— И после какво? — студено попита тя.

— Съдбата на Ихтиандър е във ваши ръце. Достатъчно е да пожелаете той да донесе на „Медуза“ бисерите, които пази някъде под водата, и аз ще го пусна да върви, където си ще.

— Запомнете добре какво ще ви кажа. Не вярвам нито на една ваша дума. Вие ще получите бисерите и пак ще оковете във верига Ихтиандър. Това е също така вярно, както е вярно онова, че аз съм жена на най-лъжливия и вероломен човек. Запомнете го хубавичко и не се опитвайте никога да ме забърквате във вашите тъмни дела. И още веднъж ви казвам — оставете ме на мира!

Повече нямаше какво да се говори и Зурита излезе. В своята каюта той пресипа бисерите в малка торбичка, сложи я грижливо в един сандък, заключи го и излезе на палубата. Скарването с жена му не го огорчаваше много. Той се виждаше богат, заобиколен с почести.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. Мислите за бъдещото му богатство го вълнуваха приятно. Винаги бдителен, той не забеляза този път, че моряците тихичко се наговаряха нещо, събрани на групи. Да напуснат шхуната „Медуза“.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. По даден от щурмана знак няколко моряци изведнаж се нахвърлиха върху Педро. Те не бяха въоръжени, но в замяна на това пък бяха много. Оказа се обаче, че не е така лесно да се справят с Педро. Двама моряци се вкопчиха отзад в гърба му. Зурита се измъкна от купчината, направи тичешком няколко крачки и с всичка сила се стовари назад, върху перилата на борда. Моряците със стон изпуснаха своята жертва и паднаха на палубата. Зурита се изправи и почна да отбива с юмруци нападението на новите си врагове. Той никога не се разделяше с револвера си, но атаката беше толкова неочаквана, че не успя да извади оръжието от кобура. Зурита бавно отстъпваше към фокмачтата и изведнаж ловко, като маймуна, се закатери по вантите. Един моряк го хвана за крака, но Зурита го ритна със свободния си крак в главата и зашеметеният моряк падна на палубата. Испанецът успя да се изкачи до марса и седна там, като ругаеше отвратително. Тук той се почувствува в относителна безопасност. Извади револвера си и извика:

— Ще пръсна главата на първия, който се осмели да се качи при мене!

Моряците шумяха долу и обсъждаха какво да предприемат по-нататък.

— В капитанската каюта има пушка! — крещеше щурманът, като се мъчеше да надвика другите. — Елате да разбием вратата!

Няколко моряци се отправиха към люка. „Изгубен съм“ — помисли Зурита, — „ще ме застрелят!“ Той погледна към морето, сякаш търсеше от него неочаквана помощ. И не вярвайки на очите си, Зурита видя, че една подводница пори гладката повърхност на океана и с необичайна бързина се приближава към „Медуза“.

„Само да не се потопи под водата!“ — помисли си Зурита. — „На мостика има хора. Възможно ли е да не ме забележат и да ни отминат?“

— Помощ! По-скоро! Ще ме убият! — извика Зурита с всичка сила.

Изглежда, че от подводницата го забелязаха. Без да забавя ход, тя продължаваше да се носи право към „Медуза“.

От люка на шхуната се подадоха първите въоръжени моряци. Те изтичаха на палубата и се спряха нерешително. Към „Медуза“ се приближаваше въоръжена подводница, по всяка вероятност — военна. Не биваше да убиват Зурита пред очите на тези неканени свидетели.

Зурита тържествуваше. Но тържеството му не бе за дълго. На мостика на подводницата стояха Балтазар и Кристо, а до тях — висок човек с голям гърбав нос и орлови очи. Той извика високо от палубата на подводницата:

— Педро Зурита! Предайте незабавно отвлечения от вас Ихтиандър! Давам ви пет минути или ще изпратя на дъното вашата шхуна!

„Предатели!“ — помисли Зурита, като хвърли пълен с ненавист поглед към Кристо и Балтазар. — „Но по-добре е да изгубя Ихтиандър, отколкото собствената си глава.“

— Ей сега ще го доведа — рече Зурита и заслиза по вантите. Моряците вече бяха разбрали, че трябва да бягат. Те бързо спущаха лодки, хвърляха се във водата и плуваха към брега. Всеки от тях се грижеше само за себе си.

Зурита изтича по трапа в каютата си, извади бързо торбичката с бисерите, мушна я в пазвата си, грабна няколко ремъка и една кърпа. В следващата минута той отвори вратата на каютата, където се намираше Гутиере, вдигна я на ръце и я изнесе на палубата.

— Ихтиандър не се чувствува добре. Ще го намерите в каютата — рече Зурита, без да изпуща Гутиере. После изтича към борда, сложи я в една лодка, спусна лодката в морето и скочи в нея. Сега подводницата не можеше да преследва лодката, беше твърде плитко. Но Гутиере бе видяла вече Балтазар върху палубата на подводницата.

— Татко, спаси Ихтиандър! Той се намира…

Но тя не можа да се доизкаже. Зурита й запуши устата с кърпата и сега бързаше да й завърже ръцете с ремъка.

— Пуснете жената! — викна Салватор, като видя постъпката му.

— Тази жена е моя съпруга и никой няма право да се бърка в работите ми! — извика в отговор Зурита, като действуваше усилено с греблата.

— Никой няма право да се отнася така с една жена — възмутено извика Салватор. — Спрете или ще стрелям.

Но Зурита продължаваше да гребе.

Салватор стреля с револвера си. Куршумът се удари в борда на лодката. Зурита вдигна Гутиере вред себе си, за да се защити с тялото й, и извика:

— Продължавайте!

Гутиере се мяташе в ръцете му.

— Страшен негодник! — промълви Салватор, като отпусна оръжието.

Балтазар се хвърли от мостика на подводницата и се опита да настигне с плуване лодката. Но Зурита вече беше до брега. Той загреба усилено и скоро една вълна изхвърли лодката на песъчливия бряг. Педро грабна Гутиере и изчезна зад крайбрежните скали.

Като видя, че не може да стигне Зурита, Балтазар заплува към шхуната и по котвената верига се покатери на палубата. Той слезе по трапа и почна да търси Ихтиандър. Обиколи целия кораб, включително и трюма. На шхуната не беше останал никой.

— Ихтиандър го няма на шхуната! — извика Балтазар на Салватор.

— Но той е жив и трябва да е някъде тук! Гутиере каза: „Ихтиандър се намира…“ Ако този разбойник не й беше запушил устата, ние щяхме да знаем къде да го търсим — каза Кристо.

Оглеждайки морската повърхност, Кристо забеляза, че от водата стърчат върховете на мачти. Навярно тук неотдавна е потънал кораб. Дали Ихтиандър не се намира на този потънал кораб?

— Може би Зурита е изпратил Ихтиандър да търси ценности в потъналия кораб? — каза Кристо.

Балтазар вдигна веригата с обръч на края, която лежеше на палубата.

— Изглежда, че Зурита е спущал Ихтиандър вързан с тази верига. Без верига той би избягал. Не, той не може да се намира на потъналия кораб.

— Да — замислено продума Салватор. — Ние победихме Зурита, но не намерихме Ихтиандър.