Александър Мирер
Главното пладне (36)

На свобода

„Бегом!“ — бе заповядал Сур. И аз хукнах, без да мисля за страшните лъчеви лещи на кораба. Спаси ме това, че входът се намираше в дълбоко разклонение на оврага и черното кълбо, блеснало след изстрела с издирващи припламвания, не можа да ме хване.

Корабът беше прекалено добре замаскиран. Той можеше да подпали цялата гора наоколо, но край него беше пълно с „мъртви зони“. Тичах. Лъчите танцуваха над главата ми, всеки лист блестеше като парче огледало. Когато бях на петдесетина крачки от входа, чух стенещия тътен на кораба и се хвърлих на земята. Пропълзях под клоните на елхата и се намерих в разклонението на оврага, замрях, целият посипан със сухи елхови иглички и люспици от кора. Корабът тътнеше. Исках да поставя пистолета на предпазител, за да не се издам с някой случаен изстрел, но нямах сили. Пръстите не ме слушаха. Цялата гора се огласи от тътена. Но лъчите вече не блестяха.

Все пак схващах някои неща, макар че едва дишах и бях отчайващо изплашен. Едва ли ще поискат да демаскират кораба заради мене, като пукат с лъчеметите си по целия парк. Значи трябва да изпълзявам, без да излизам от спасителната долчинка. Тогава ще ме заплашва само външната охрана — заекът Деветоъгълник. Корабът тътна доста дълго. Може би ме търсеше вътре в защитното поле. Беше се повдигнал и осветяваше всеки ъгъл. Изчислителя най-вероятно не се бе сетил, че беглецът е отмъкнал „микрофон“ и вече е излязъл от зоната.

Въртяха ми се и други разни мисли, докато лежах под сухата елха. Че аз съм единственият човек, който знае плановете на пришълците, и затова на всяка цена трябва да избягам. Че не съм убиец, защото Сур ще регенерира като Павел Остапович. Той рече: „Махай се оттука.“ Не се замислях защо изведнъж бе заговорил като човек. Спомних си заповедта му и запълзях.

Пълзях дълго — замръзвах при всеки шум. После канавката свърши и трябваше да пропълзя през просеката. Спомних си за „летящите чинии“. Те се движат безшумно. Добре, че гората е толкова гъста. Не се страхувах от заека. Разрядът му е най-ниският и изобщо не е кой знае какъв звяр, така, дребосък, пък аз имах пистолет…

Най-сетне се реших да мина през просеката и пак по корем запълзях към шосето. В крайпътната канавка залегнах за трети път. Там имаше някакво странно оживление… Бръмчаха автомобилни двигатели, чуваха се гласове, ветрецът развяваше някакъв боклук по асфалта, хартийки. Към Синия Камък претича един Десантник. Слаб, с оплешивяло чело и големи кафяви очи. Мярна се, дишайки бързо от тичането. Бях виждал отблизо само пет души Десантници — китариста Кисельов, шофьора на таксито, Сурен Давидович, Рубченко и Линия осемнадесета. Но никога няма да забравя сухия, сякаш опечен израз на лицата им и с нищо няма да го сбъркам. Край мене по шосето мина именно Десантник.

След двадесет секунди се зададе фургон „Хранителни стоки“ с размахваща се отворена задна врата; рискувах малко да се надигна и видях как подхванаха Десантника с големите очи и го качиха през вратата. Вътре беше пълно с народ. Едва се бях скрил и префуча велосипедист, ниско наведен над кормилото, озъбен, с черни петна от пот по карираната риза. При всяко движение на педалите под ризата му, на корема, се отбелязваше квадратен предмет. Велосипедистът прелетя много бързо, но можех да се хвана на бас, че и той е Десантник. След него минаха наведнъж няколко закрити камиона, но не разбрах кой беше в тях. Изглеждаха препълнени.

Следващата кола беше сив москвич, като на Анна Егоровна.

Погледнах към чистото, светло вечерно небе. Там, както и преди, нямаше нито едно облаче и самолети също не се виждаха. Какво става, все пак дали нашите са тръгнали в настъпление? От деветдесетминутния срок бяха минали не повече от четиридесет минути. Най-много петдесет. А ако са тръгнали, защо без авиация? И после, защо им трябва на пришълците да бягат към Синия Камък, отминавайки кораба? Би трябвало да бягат към кораба. Неясна работа…

Лежах в канавката, гледах, изтерзан от любопитство. Току-що си мислех, че всичко това ми стига за цял живот, за четиридесет години — със сигурност, а сега така ме заинтригува, че чак се надигнах. В този момент със спортна крачка премина компания младежи от универмага. Добре тичаха с работните си обувки. Девойките бяха запретнали полите си. Приятелката на Нелка, касиерката Лиза, подскачаше с бели остроноси обувки със счупени токчета. Представяте ли си?… Те с писъци се качиха в един празен камион.

После зад дърветата изскърцаха спирачките на невидима кола, някой извика: „Давай!“ Пред очите ми плавно мина велосипед без ездач. Иззад дърветата се измъкна кола, изпревари го и се скри.

Нагорнището тук е доста стръмно — велосипедът блесна със спиците си и изтрака в канавката зад близкия храст.

От града непременно ще дотича някой пеши Десантник и ще вземе велосипеда. Ще се качи и ще потегли. А аз да не съм сакат? Не, само погледнете — „Турист“, с осем скорости, новичък… Чий ли е този велосипед?

Измъкнах го настрани от пътя, свалих седлото до долу, прибрах ключовете в чантата и тръгнах след Десантниците.