Александър Мирер
Главното пладне (7)

Започваме да действуваме

Излетяхме „на повърхността“ и препуснахме през дворовете. Какво можех да направя за двадесет минути? Да потичам из улиците и да надникна в пощата. И милицията е там, съвсем наблизо. (Пощата излиза на булеварда, а милицията — на улица „Ленин“, но дворът им е общ, заедно с универмага и химическото чистене.)

Имахме си правила как да се държим при „тревога“ Днес аз я обявих, но всъщност можеше да я обяви всеки — от Сур до най-малкия, тоест Верка. Сурен Давидович никога не заповядваше — и така всички го слушаха, — но винаги обсъждахме как е по-добре да направим това или онова. Ала когато се обявяваше тревога, споровете и разговорите се прекратяваха. Сур ставаше командир. Беше ми заповядано двадесет минути да търся Стьопка, а на Верка — да предаде бележката и да се върне. Значи аз нямам работа в милицията, макар Стьопка, разбира се, се е постарал да насочи милицията по следата. И Верка няма какво да ме поглежда, налага се да върви сам. Дочаках го нерешително да се изкачи до входа и затичах нататък. На ъгъла спрях, оправих си косата. Струваше ми се, че всички знаят защо отивам в пощата.

… Сега слънцето огряваше цялата улица, светеше право в лицето ми. Някой надничаше от прозореца на кабинета по математика на третия етаж в училището. Странно ми беше да си мисля, че сега и аз се виждам от този прозорец точно така, както преди два часа се виждаха Федя Китариста и другите. Само че аз вървях с лице към училището, а не с гръб, както пощаджиите, и Федя не седеше на стъпалата.

Тракна стъклената врата. Замириса на восък, тампонно мастило — обикновена пощенска миризма. Наложих си да не се озъртам за онези двамата, които се хващаха за сърцето. Пъхнах ръце в джобовете и заоглеждах, сякаш искам да си купя марка.

Нямаше много хора, по един човек на всяко гише. И Стьопка го нямаше. Наистина, за какъв дявол му е притрябвало да е в тази поща!… Някой се обърна към мене. За конспирация трябваше да купя картичка от три копейки. От гишето видях, че и двамата пощаджии си бяха на мястото — единият седеше на бюрото с надпис „Началник телеграфно отделение“, а другият работеше на апарата, тракаше като картечница. До гишето, където се продаваха картичките, имаше съобщение, написано с червен молив: „Съобщение! До 16.00 часа днес междуградските телефони няма да работят поради измерване на линията.“ „Как ли пък ще я мерят тая линия“ — помислих си, взех си картичката и в този момент вратата срещу мен се отвори и влезе Федя Китариста. Картичката изскочи от ръката ми и отлетя в ъгъла при кошчето… Не бързах да я вдигна. С върха на обувката си я ритнах зад кошчето и пъшкайки, започнах да я вадя — смачках я, разбира се. А Федя се приближи с изключителната си усмивка до гишето и помоли с изключителния си баритон:

— Тамара Ефимовна, ще бъдете ли така щедра да ми дадете пет пликчета авио?

Тя естествено започна да се усмихва. Вдигнах картичката и с глупашки вид започнах да се приближавам към усмихващата се Тамара Ефимовна, а Федя застана някак особено шик и се облегна:

— Природата ликува, а вие си седите тук и си похабявате младостта… — и все от тоя род глупости.

Просто невероятно — колко бързо го намразих. Преди два часа го гледах с възторг — ами че това е Фьодор Кисельов, първата китара на града, голяма работа! Сур току-що каза, че Кисельов му харесвал, а сега сме в положение на тревога и затова думите на Сур „харесва ми“ са равносилни на заповед.

Представяте ли си до каква степен човек трябва да се е побъркал, за да му се въртят из главата такива мисли?

— А, дребосък! — каза Федя. — Вземи си бонбонче.

Извади от десния си джоб бонбон „Приказка“. На хартийката се мъдреше хилав розов котарак с черна панделка на шията и черни лапи. Вътре — истински бонбон. Развих го, но не го изядох. Все пак са купили бонбони! Защо?! Ама че дяволска работа!

Бях забравил да разкажа на Сур за бонбоните!

— Това е за вас, Тамара Ефимовна — започна Федя и й подаде от същите бонбони. — За вас… моля, почерпете се. — Обиколи всички гишета, всички му благодариха.

Вече бяха минали десет минути, но нямах никакво намерение да си отивам.

— Ле-е-личко, Тамара Ефимовна — захленчих, — смачках си картичката. — И й я показах.

— Ами вземи си друга картичка, три копейки струва — чух.

Само чух. Не виждах лицето на Тамара Ефимовна, защото гледах към Федя, а пък той извади бонбон от другия си джоб и ловко го подхвърли на бюрото на началника:

— Почерпете се, другарю началник!… И вие, моля! — Това вече бе към старшия телеграфист. — И за вас един — обърна се към девойката, която предаваше телеграма, и извади поредния бонбон пак от десния джоб… — Днес съм рожденик, заповядайте!

— Ле-е-личко, нямам вече пари — с ужас мрънках през това време, защото бях сигурен: бонбоните от десния джоб са отровни. А не можех да извикам: „Не яжте!“. И сега ме е срам, като си спомня този миг. Аз, идиотът, си мислех, че е по-важно да се хване шпионинът, отколкото да се спасят хората…

— Леличко, дайте ми тогава бонбо-о-на-а…

Но беше късно, късно! Тя вече го хрускаше, а хартийката с розовия котарак, внимателно изгладена, се кипреше под стъклото на бюрото й.

— Я го виж ти! — рече Тамара Ефимовна. — Ама какви нагли деца са се навъдили, просто ужас! Чухте ли, Феденка?

Всички се вторачиха в мене, само дебелият телеграфист тракаше на машината си.

Федя си вееше с пликовете като с ветрило.

— Обичаш сладичко, а? Още този не си изял, лакомнико… — Разглеждаше ме много внимателно.

Започнах да отстъпвам към вратата, като си мърморех:

— За Симка, да е справедливо… Един за мене, един за нея… За сестра ми, за Симка… — Без никакво усилие изглеждах страшно нещастен и жалък.

Девойката, която предаваше телеграмата, се изчерви — беше я срам заради мене. Федя каза:

— Дръж, къщовнико, хоп-ла!

Не се помръднах и бонбонът (от десния джоб) остана на линолеума.

В този момент почувствувах, че телеграфистът, без да вдигне глава и без да каже нещо, подаде знак на Федя. И изведнъж с мене стана нещо ужасно: някаква грамада сякаш ме глътна и аз умрях, но само за секунда или две. Грамадата ме изплю. Бонбонът още си беше върху чистото квадратче на линолеума между мене и Китариста, но той като че ме гледаше със страх.

Някой проговори: „Много нервно дете.“ Девойката понечи да вдигне бонбона, но Федя се наведе сам, пусна бонбона в ръката ми и лекичко ме побутна към вратата. Бам! — затвори се тя.

Стоях на тротоара, мокър от притеснение като товарен кон. А зад витрината на пощата вече всички движеха челюсти, дъвчеха проклетите бонбони. Даже дебелият телеграфист — видях как и той пъхна бонбона в устата си.

Оживено разговаряха. Някой показа с пръст, че стоя отвън, аз отскочих и хукнах към Сурен Давидович.