Александър Мирер
Главното пладне (6)

Тревога!

Като посвиквах с тъмнината, открих и Валерка — махаше ми от купчината гимнастически дюшеци. Сурен Давидович промърмори, без да се отделя от тръбата:

— Защо си дошъл?… Добре, Верстович! — Това беше вече за стрелящия.

При Сурен Давидович можехме да нахълтаме дори и среднощ, по всякакъв повод или просто така. Само не по време на работа. Сур е прекрасен треньор и самият стреля най-добре от всички. Ама проклетата астма! Сур щеше да бъде шампион на Съюза, ако не беше тая астма, сигурен съм.

— Осмица на „четири часа“^[1] — каза Сур. — Илин, дишайте правилно!

Попитах Верка:

— Отдавна ли Стрелят?

— Току-що започнаха — прошепна Верка. — Къде е Стьопка?

— Млъкнете, гвардейци — каза Сурен Давидович.

— Добре, Илин! Изстреляйте серията с минимални интервали!

И сам виждах, че тренировката е започнала скоро — мишените бяха чисти. Значи Сур ще се освободи след час. По-рано няма да свършат.

— Оглоблин, не мога да ви позная. По-внимателно, сваляте мушката.

Невъзможно беше да чакам цял час. Приближих се до Сур и му прошепнах:

— Сурен Давидович, тревога, Стьопка е в опасност…

Той внимателно ме погледна, изкашля се и стана:

— Стрелци, продължавайте серията! Валерий, коригирай…

Щастливият Верка се втурна към тръбата, а ние излязохме в коридора. Стори ми се, че Сурен Давидович е много сърдит и започнах да разказвам бързо и объркано:

— Стьопка замина с новото такси от парка, а в таксито имаше шпиони…

— Какви шпиони? — попита той. — Откъде шпиони?

Върнах се към началото — как вървях и как видях Федя Китариста. Сур ме слушаше с половин ухо, поглеждайки към вратата, очите му направо светеха в тъмния коридор. Забързах. Надве-натри разказах как шофьорът падна до пъна. Сурен Давидович се обърна към мене:

— Какво-о? И той ли се хвана за сърцето?

— И даже падна. Това не е всичко, Сурен Давидович!

— Виж ти, не било всичко… — промърмори той. — Разказвай, Льошик, разказвай.

Разказвах и ми ставаше все по-страшно. Докато бях в парка, не изпитвах и една четвърт — какво ти! — и една десета част от този страх. Там бяхме заедно. А къде е сега Стьопка? Страх ме беше, ужасно ме беше страх. Като свърших, Сур промърмори:

— Странна история… Лично на мене Кисельов ми беше симпатичен.

— Федя ли? Че как иначе! — казах аз. — А сега виждате ли какво излиза!

— Засега почти нищо не виждам. Пънът бил много тежък, казваш? — Скоси поглед към вратата, откъдето се чуваха изстрели, и тогава разбрах…

— В него има оръжие, а в кърпата — патрони! — закрещях. — Сурен Давидович! А на шията му автомат, на шнура от китарата!

— Льошик, не бързай. Оръжие ли? — Водеше ме за рамото към склада. — Шпионите няма защо да крият оръжие. Даже мисля, че на шпионина изобщо не му трябва оръжие. Може би само пистолетче… Но малко, малко… Бандитът, грабителят — това е друго нещо.

— Шпионин и да не му трябва оръжие? Какво ви става, Сурен Давидович! Навсякъде пишат: безшумен пистолет, пистолет-писалка…

— Писалката е ясно — каза Сур, като влезе в склада. — Малък предмет, лесно се крие. Носи се до тялото. Но за какво им е цял пън с оръжие? Пънска му работа… Къде ми е бележникът? Ето го. Сядай, Льошик. Аз си мисля, че на шпионина съвсем не му трябва пистолет. Шпионин, който е стрелял дори само веднъж, вече е покойник… Изтичай, моля те, и покани тук Валерик.

Верка не се зарадва много на поканата. Той коригираше стрелбата на големите момчета, подвикваше им с горд глас. Те също викаха — Верка бъркаше коя мишена на кого е. Въздъхна и затича след мен, като питаше:

— Какво? Тревога ли? Страхотия!

Сур вече беше написал бележката. Каза:

— Валерик, времето е скъпо. Льошик после ще ти разкаже всичко, но в никакъв случай не по пътя. Ясно ли е? (Аз кимнах.) Ясно. Ето какво съм написал на заместник-началника на милицията капитан Рубченко; „Драги Павел Остапович, знаеш, че заради болестта си не мога да изляза «на повърхността». Много те моля, отбий се при мене на стрелбището, бързо е. Моля те, не отлагай. Твой Сурен.“ Валерик, тичай. Ако чичо Павел го няма, предай бележката на майора. Ако и двамата ги няма — на дежурния в отдела. Запомни ли? А ти, Льошик, търси Степан. Имаш половин час време… не, двадесет минути. А ти, Валерик, предаваш бележката и веднага се връщаш.

Той ни погледна и за да ни ободри, каза:

— Гвардията умира, но не се предава. Бе-е-егом, ар-рш!