Александър Мирер
Главното пладне (32)

Квадрат сто и трети

Изобщо аз съм си пихтия. Така ме нарича Стьопка и е прав. В такъв смисъл, че когато трябва да действувам решително, аз се обърквам. Чудно, как тази сутрин ми стигна куражът да тръгна след Китариста — ама тогава прекалено много ме беше загризало любопитството. А сега, като видях за втори път бившия Сурен Давидович, с мене се случи нещо странно. Направо побеснях — сърцето ми биеше като парен чук, лицето ми изтръпваше все повече и ненавиждах всички Десантници. Даже нещастния полковник Ганин, който абсолютно за нищо не беше виновен, когото честно бяха изпратили като военен посланик да предаде честно предупреждение. И от ненавист станах хитър и бърз. А, значи не ви стига, дето завладявате света! Отгоре на всичко и моя въпрос сте го „решили положително“ и ви харесват данните ми…

Не! Твърдо знаех: по-скоро ще си разбия главата в проклетия им кораб, но няма да позволя да направят нещо с мене! Като куче усещах, че искат да ми направят нещо лошо. Подушвах, че единственото спасение е да се държа колкото е възможно по-далеч от „посредниците“. Бяхме се нагледали със Стьопка как действуват тези „посредници“, така че със сигурност знаех: действуват на разстояние не по-голямо от няколко крачки. „От корабния бластер не можеш да избягаш“ — помислих си и си отговорих на глас:

— А, много важно, нека ме изгори…

— Ти какво? — с кротък глас попита Квадрат сто и трети.

Изглеждаше като Сурен Давидович и говореше като Сурен Давидович, но когато тръгна към мене, отскочих настрани. Само изтървах:

— Какво искате да правите с мене?

Той всичко разбираше. Винаги и навсякъде бе разбирал всичко до край и сега естествено бе надушил плана ми — да стоя далеч от него. Затова седна върху опората на кораба и не тръгна да ме гони. Бях забелязал, че Десантниците при всеки удобен случай се стараят да се докоснат до „посредниците“ или до кораба.

Каза:

— С тебе, Альоша, трябва направо. Разбирам. Слушай…

И започна да ме увещава.

Стараех се да не го слушам, за да не му дам възможност да ме залъже с приказки, да ме успокои, та да ми мине ненавистта и да пропусна секундата, когато ще се доближи до мене с „посредника“. Запомних някои неща от приказките му. След известно време техните основни сили щели да завладеят столиците на великите държави и цялата Земя щяла да им се покори. Но тогава щяло да настъпи „трагично положение“, както се изрази той, защото децата до петнадесет-шестнадесет години не можели да приемат Мислещ. Това било неочаквано за Десантниците, но те вече измислили как да оправят работата. Те си имат такива неща — излъчватели, — от които всичко расте страшно бързо. Всичко живо. В кораба има такъв излъчвател и ако вляза вътре, за няколко часа ще порасна с няколко месеца. Това ще бъде начален опит, а после ще ме допораснат до шестнадесет години. Виждах, че лъже за излъчвателя. Казах му:

— Няма да отида. Не искам.

— Ама защо, кажи?

— Ненавиждам ви.

И той пак започна да обяснява. Казваше, че цялата Земя ще стане щастлива и здрава, че хората ще живеят до триста години и няма да има войни, и всички ще си имат летателни апарати и механични слуги, а децата за няколко месеца ще стават възрастни. Каза:

— Виждаш ли какви прекрасни постижения ще има? И разбираш ли, Альоша, корабът ще стартира, а ти ще бъдеш вътре и ще можеш да гледаш през илюминатора. Не е лошо, нали?

Сега говореше искрено и аз едва не се хванах — погледнах към кораба и си представих как се издига, а пък аз съм вътре не по-зле от Гагарин. А Квадрата вече бе извадил от джоба си плоската зелена кутийка.

Веднага се опомних и отскочих. Той стана и много нервно рече:

— Край на увещанията! Давам ти пет минути за размисъл! След пет минути включвам лъчемета и ти ще се превърнеш в малка купчинка пепел. Ще бъда принуден да постъпя така — ти чу преговорите на щаба. Ще станеш жертва, много жалко…

Виждаше се, че Квадрата не лъже, че му е жал за мене. Устните му бяха тъжно намусени, но аз извиках:

— Лъжете! Всичко лъжете! През илюминатора, нали! Ама сам казахте, че там има само кристали и нищо друго, че няма даже кабина!

Отговори ми с фалшива бодрост:

— Ей, ама как съобразяваш, Льошик! Бързо съобразяваш! Разбира се, че в кораба няма кабина. Ти ще станеш Мислещ, а зрението ти ще включим към илюминатора.

Стана ми толкова гадно, както нито веднъж през този ужасен ден. Иска да ме превърне в кристал. Мене! Мене! Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от него. Като заеквах от ужас, измърморих:

— Защо мене?

— Избрахме тебе, защото знаеш всичко необходимо. И имаш добра психика.

Мълчаливо отскочих настрани и тогава корабът ме удари с лъча си. Не беше боен лъч, а заслепяващ — сякаш ми лиснаха гореща вода в очите. Извиках и слепешком се хвърлих надясно към изхода, под защитата на склона, и на четири крака се закатерих, хващайки се за храстите. Изтърколих се, ударих се в еластичната стена на защитното поле, то ме отхвърли, преметнах се презглава и Квадрата ме хвана, но изпусна кутията. Започнах да се дърпам, първо слепешком, после започнах да виждам по малко, а Десантника все не можеше да си освободи ръката и да вземе „посредника“. Дърпах се и смътно чувах, че все още ме увещава:

— Детската солидарност… Всички деца си мечтаят да пораснат… ти ги предаваш… не искаш да им помогнеш да пораснат…

Бързо губех сили. Той ме обърна на една страна, притисна ме, освободи дясната си ръка и зашари по склона, да докопа „посредника“. Изскубна стиска мъх, захвърли го, хвана кутийката, но като го ударих с глава, пак я изпусна — при това от джоба на панталона му изскочи пистолет със залепнал за него микрофон.

Десантника го погледна, но хвана „посредника“, който беше до него. Притисна ме с коляно, освободи и втората си ръка, но аз се извъртях и хванах пистолета за дръжката, ребром. И в момента, когато Десантника се вдигна на колене и насочи към мене зелената кутийка, аз уцелих с големия си пръст скобата и натиснах спусъка.

Това беше боен пистолет, познах го. „Макаров“, от стрелбището. Половинтонният удар на куршума отхвърли Сурен Давидович настрани. Той лежеше с опърлено, тлеещо яке, като мъртъв, и изведнъж отчетливо проговори:

— Льошик… махай се оттук. Бегом…