Александър Мирер
Главното пладне (3)

Елховият пън

Междуредието не беше дълго. Още петдесет метра и ще се покаже кръглата полянка. Федя водеше шофьора натам и при това алейката им излизаше точно в средата на поляната, а нашата — по допирателната, отстрани. Понечих да ускоря крачка, но Степан ми махна с ръка, искаше да ми каже: „Спокойно, не бързай!“

Ех, да можехте само да видите Стьопка! Промъкваше се като котка, присвил рижите си очи. Ние с Валерка знаем и Сур знае, че Стьопка е истински храбрец, а това, че пребледнява — то е, защото кожата му е такава. Мнозина са си патили от това. Виждат, че е пребледнял, мислят си: изплашило се е момчето, и получават любимия му удар — ляво кроше.

Та значи, Стьопка беше толкова пребледнял, че чак луничките му се брояха, пък и аз; последните два-три метра ги пропълзяхме под елховите клони и надникнахме на поляната.

Там още нямаше слънце. Само леко просветваше на ивички и първото нещо, което видях, бяха ранните глухарчета, блеснали сред ивиците като лъснати монети.

— Та така, приятелю мой, механико — говореше Федя. — Виждаш ли пъна?

— Виждам го. И какво?

— Нищо. Прекрасен пън, повярвай ми.

— Пъ-ъ-ън ли? — Проточи шофьорът. — Значи пън… Така… Пън… — изгъргори с гърлото си и изрева: — Ти него ли ме извика да гледам… балалайко такава?

— Я по-тихо — рече Федя. — По-тихо, механико. Това пънче вчера го нямаше. Се ла ви.

— „Ла ви“? — пискливо повтори шофьорът. — Добре де, аз те докарах. Ами кой ще ти занесе балалайката обратно, а? — закрещя той и аз бързо се измъкнах напред, за да не им гледам само краката. — А тебе кой ще те занесе обратно?

Федя отскочи настрани и между него и шофьора се озова въпросният пън. Шофьорът се хвърли към Федя. Не, искаше да се хвърли, дори се наведе, но изведнъж изохка, вдигна ръце към гърдите си и се отпусна върху глухарчетата. Всичко стана както с предишните двама, само че те се задържаха на краката си, а този падна.

Впрочем веднага се изправи. Съвсем спокойно се изправи и започна да върти глава и да се оглежда. А Китариста кротко го гледаше и си държеше китарата.

Бутнах с лакът Степан. И той мене. Стараехме се даже да не дишаме.

— Това е красива местност — проговори шофьорът, сякаш едва намираше думите.

Китариста кимна. Шофьорът също кимна.

— Аз съм Ъгъл трети. Ти Триъгълник тринадесети ли си? — заговори Китариста.

Шофьорът тихо се засмя. А и говореха много тихо.

— Същият — каза шофьорът. — Пьотър Григориевич Жолнин.

— Зная. Зная и къде живееш. Слушай, Триъгълник… — Пак се усмихнаха. — Слушай… Ти си шофьор. Затова планът ще трябва да се измени. Нямах време да докладвам, но не се съмнявам, че ще бъде изменен…

— Да закарам тези… е, кутийките де, по всички обекти?

— Уточнявам наименованието: „посредник“. Ще предложа такъв план: да закараме големия „посредник“ в центъра на града. Наемаш ли се?

Шофьорът поклати глава. Сви устни.

— Рискът е извънредно голям… Доложи, Ъгъл трети. Аз… както наредят…

Стьопка отново ме бутна. Така се притисках до земята с цялото си тяло, че игличките ми избодоха брадата.

— Аз се казвам Фьодор — каза Китариста. — Улица „Въстание“, пет, общежитието на млекозавода. Фьодор Аристархович Кисельов.

Шофьорът се захили и рече да се заяде:

— Аристархович ли? — Но изведнъж изохка и завърши с друг глас: — Извини ме. Тази проклета… как беше… рекуперация?

— Асимилация — каза Китариста. — Повече трябва да четеш, по-малко да пиеш. Ще докладвам. А ти си поспи десетина минути.

И двамата легнаха на земята. Шофьорът захърка, подсвирквайки, а Федя Китариста подложи длани под тила си и също като че заспа. Устните и гърлото му попаднаха в ивицата слънчева светлина и ние виждахме как под тях трепкат петна от сянка. Говореше нещо със затворена уста, без звук; беше зелен като дядо Павел, когато лежеше в ковчега. Замижах и запълзях назад и така пълзяхме доста дълго, после скочихме и си плюхме на петите.

Не избягахме много далеч. Спряхме край пътя до небесносиния камион, който спокойно си светеше със зеленото оченце, и се ослушахме. Никой не ни гонеше. Кой знае защо и двамата започнахме да се чешем — иглички ли се бяха напъхали под ризите ни, или просто така, — и изобщо, страх ни беше да се чешем на открито, та се скрихме. Близо до колата, до една хвойна. Тази част на парка сякаш нарочно беше направена за игра на стражари и апаши — навсякъде или елхи, или борчета, та и хвойна, а през лятото има невероятно висока трева.

— Дяволска работа! — рече Стьопка. — Видяха ни… Ама че ме сърби…

— Те — нас? И взеха, че си казаха всичко, така ли?

— Да де — каза Стьопка. — Нарочно. За да не си играят да се отървават от нас, решили са да се направят на луди. Дяволска работа!… Да се изплашим и да избягаме…

— Добре си го измислил — рекох. — Да избягаме, а после да разнесем из целия град, че шофьорът Жолнин е „Триъгълник тринадесети“. Та всички да разберат, че или е смахнат, или е шпионин. Ш-ш-шт! Не, беше ми се сторило. Не се чуваха никакви стъпки нито гласове.

От другата страна на пътя, край канавката, кротко си стоеше камионът. Слънцето се катереше по колелото му към надписа „такси“.

— Да, май нямаше нужда да бягаме — прошепна Стьопка.

Нямало нужда! Чак ме втресе. Каквото ще да е, само да не гледам как единият спи с отпусната челюст, а другият говори със затворена уста!

— Ама и ти си един следотърсач — изпръхтя Стьопка. — Трепериш като паленце.

— Ти пръв избяга!

— Лъжеш. Запълзях след тебе. Престани да се тресеш, де!

Престанах. Няколко минути мислихме, като машинално се почесвахме.

— Хайде — рече Стьопка. — Връщаме се обратно.

Погледнах го. Ама той наистина ли нищо не разбира? Ако им паднем на онези двамата — ще ни довършат. А да дебнеш, без да виждаш противника, е най-загубената работа.

— Ама не разбираш ли, че тия са шпиони — възразих. — Трябва да съобщим, пък ти си търсиш белята. Не чу ли — прякори, пароли, „голям посредник“? А „кутиите“ сигурно са бомби! Трябва да се връщаме в града, Стьопка. Ти тичай, а аз ще ги проследя.

— Има време за града. Пароли… — промърмори Степан. — Защо са се домъкнали тук? Да допуснем, че целият разговор беше паролен. А мястото, и то ли е паролно? Кой им пречеше да си разменят паролите в колата?

— Добре — казах аз. — Най-важното е да не ги изпуснем.

— Оная гадина има ларингофон — рече Стьопка. — Разбираш ли? Предавателят е в джоба му, а на гърлото му има такова едно нещо, като на летците, за да говори. Микрофон на гърлото. Дяволска работа! На кого ли докладва? Или се правят на откачени, или са шпиони. Страхотия! И ние ги открихме.

Мълчах. Според мен шпионите са гадняри и нищо хубаво няма в тях. Добре ги проследихме, ама да пукна, ако разбирам защо шофьорът така се промени до онова пънче… Беше си обикновен шофьор и изведнъж стана шпионин! Този — „Ъгъл трети“ — още от Сутринта въртеше разни номера, но шофьорът си беше съвсем нормален… Да не би и „Смоленският път“, който си подсвиркваше, също да е бил парола?

Степан има много добър слух. Пръв чу стъпки и припряно зашепна:

— Аз ще се залепя за тях, а ти драскай за града. При Сур. Там ще се срещнем.

Прошепнах:

— Не, аз ще се залепя!

Но беше късно да спорим. Край самия път запращяха клонки. Пръв се показа Федя, червен, запъхтян, влачеше нещо тежко на рамо. Зад него се проточи стъбло, шофьорът държеше другия му край. Пухтеше и се спъваше. Шофьорът и Федя бавно, с мъка прескочиха канавката. Ама че работа — влачеха пъна! Онзи, същия, за който казаха, че вчера го е нямало, с бялата ивица от обелена кора — нали знаете, като секат дърво, не го режат до края, оставят малко и на това място обикновено се отчупва парче.

Шофьорът свали задния капак и двамата блъснаха пъна навътре — колата изскърца и клекна. Прекалено тежък излезе, честна дума…

Федя изчисти ризата си. Китарата стърчеше на гърба му. Беше пъхнал грифа под колана на панталона си, а лентата й беше изчезнала някъде. Помня, че сутринта имаше лента. Федя се изви, измъкна китарата от колана си, а шофьорът му подаде вързопче, направено от носна кърпа.

Стори ми се, че във вързопчето май имаше бонбони — около половин кило. Федя веднага заговори:

— Да, трябва да купим бонбони… В хартийки. — Внимателно тръсна вързопчето, а шофьорът кимна. — Разбрахме се, Петя. Аз се качвам в каросерията.

— Няма нужда — възрази шофьорът. — Качвай се в кабината.

— Би трябвало да съм с тях.

— Слушай — рече шофьорът, — тези неща аз по-добре ги разбирам, аз карам. Ще включа брояча и ще се движим законно. Като видят, че слизаш от празната каросерия, може да заподозрат нещо. Поглеждай през задното стъкло. Ще го закараме!

— Добре. — Кисельов докосна нещо на гърдите под ризата си. Наведе се, за да си изчисти панталоните, и на шията му се показа черна лентичка. Под ризата, на лентата от китарата беше закачено нещо…

Вмъкнаха се в кабината.

Знаех, че не бива да се показваме, преди колата да е потеглила, защото, когато тръгват, шофьорите поглеждат наляво. Хванах Стьопка — той блъсна ръката ми. В кабината Федя попита:

— Имаш ли пари да внесеш в касата? Аз нямам пукнат грош.

— Ще се намерят, това пари ли са… Трийсетина километра — петарка… За какво са ни сега тия пари?!

Изведнъж се засмяха. Така зацвилиха, че колата се разтресе. Моторът изрева и завивайки, колата направо от място тръгна назад, като нагази в нашата хвойна. Изтъркаляхме се настрани.

Небесносинята каросерия се подаде през храстите — р-р-р-р-р! — колата дръпна напред и Стьопка като бълха скочи и се хвана за задния капак. Аз малко поизостанах и това беше достатъчно, за да може Стьопка да ме ритне, да ме събори на земята и да прескочи в каросерията. Те заминаха, а аз останах.