Александър Мирер
Главното пладне (29)

Разпитът

Пълзешком се отдалечих от кораба, скрих се зад покритите с мъх буци до склона и там си лежах. Чух как се върна Квадрат сто и трети. После ухото ми, притиснато до земята, долови нечии чужди стъпки. Те ситно изтропаха по склона и затихнаха наблизо. А тялото ми отказваше да се движи. Клепачите ми не искаха да се вдигат… Решавайте си проблемите без мене, аз ще си полежа, тук е меко. В света има два милиарда възрастни. Какво сте се захванали с мене, защо аз трябва да си блъскам главата и къде е казано, че едно хлапе на тази огромна Земя е длъжно и трябва? Имате си армии, ракети. Пуснете някоя ракета насам и нека всичко свърши, съгласен съм. Не искам да ставам.

… Отново стъпки. Нещо тежко се удари в земята. После гласове. Пак Кисельов — Ъгъл трети! Говореше някъде наблизо…

Нека. Не ме засяга. Не искам да слушам разговорите им. Сам съм, още нямам и четиринадесет — съпротивлявах се аз. И изведнъж над парка загърмя самолетен мотор. Звукът приближаваше, стана много силен, загърмя и отмина.

— Размърдаха се…

Това го рече някакъв набит човек, белокос, важен. Не бях го виждал в Тугарино. Той седеше на опората на кораба, издърпал скъпите си сиви панталони на коленете, а сакото си държеше в ръка. До него се бе настанил Федя Китариста. Като въртеше глава — изглежда, шнурът на бластера му пречеше, — проговори:

— Още деветдесет и пет минути. Ще се наложи ли да се бием, Линия осемнадесета?

Белокосият бавно отговори:

— Ако службата наложи, ще предприемем мерки. Ще решим въпроса. — Издаде напред устни и косо погледна Кисельов. — Как е самочувствието, а, Ъгъл първи?

Помислих, че Линията е голям началник при Десантниците и затова им бърка имената. Например нашият завуч винаги се старае да нарича учениците по име и винаги бърка. Но Кисельов не поправи белокосия. Сви рамене и започна да отърсва пясъка от панталона и ризата си.

— Да-а, голяма каша забърка, Ъгъл трети, голяма… — рече белокосият.

— Отличен, проверен Десантник — застъпи се Кисельов. — Това е от обстановката! Абсолютно!

— Адвокати не ми трябват, Ъгъл първи — рече белокосият. — Изтичане на информация — той сви дебелия си пръст, — загуба на оръжие и освен това историята с Портнов. Малко е! Охо-хо… И за по-малко са изпращали Десантници в разпрашителя!

Замигах. Изтичане на информация — ясно, Анна Егоровна е стигнала до района. Ето защо летят самолети, уру-ру! Оръжието — също ясно. Бластерът, който откарахме от сутерена и който сега е пред самия вход на „зоната“. Някаква си „история с Портнов“, която не ме интересуваше. Но защо Кисельов си е сменил номера?…

Погледнах го още как чисти пясъка от лявата си страна и едва не се разкисках. „Ето какво се е ударило в земята, докато лежах. Кисельов е паднал, когато са сменяли в него Мислещия… А-а, ама май вие се размърдахте, гадове! Сменили сте Ъгъл трети. Каша бил забъркал, казвате?“

— Ти не се паникьосвай — говореше белокосият. Засега сме на висота, на висота сме… Пък и Ъгъл трети не правеше само грешки. Ето, да речем, подбра подходящо тяло за мене — добре осведомен екземпляр.

— Ъгъл трети е проверен Десантник — отново рече Кисельов. — Внимание, чинии!

Заослушваха се, опънали шии. Кимнаха си един на друг и тичешком се отдръпнаха на няколко крачки, като едва не ме настъпиха. Аз упорито лежах.

Корабът високо забръмча и се издигна над пясъка. Видях кръглата следа от опората върху пясъка. Той бързо изсветляваше — попиваше водата, изцедена на повърхността от тежестта на кораба. Б-жих-х!… Заоблено, плоско, шарено тяло се измъкна изпод плочата и се понесе към зенита. Отгоре нещо силно хлопна, показа се парченце синьо небе и пелената, която покриваше зоната, отново се затвори. А корабът вече си стоеше на мястото. След две-три секунди всичко се повтори: корабът се повдигна, излетя шареното нещо, корабът се спусна. Когато със съскане се понесе третото нещо, Кисельов затвори очи и се ослуша. Доложи:

— Линия осемнадесета, Изчислителя още мисли.

Оня важно отговори:

— Добре! Засега ще си поговорим с този, да-а… — И посочи към мене.

— Момченце, стани! — нареди ми Кисельов.

— Е, какво? — промърморих аз и седнах, като си свих краката.

Те двамата седяха на опората на кораба, а аз — върху една буца пръст на пет-шест крачки от тях.

Белокосият наставнически заговори:

— Изчислителя обмисли съдбата ти. Реши да те помилва, м-да… Ще стоиш тук. Ако има нещо — ще те изгорим. Разбра ли?

Не отговорих. Белокосият тежко се наведе към мене:

— Виж какво, Алексей. Къде хвърли оръжието? Не се преструвай, не е голяма работа. Ако се инатиш, ще прехвърлим в тебе Десантник. И той ще каже всичко вместо тебе, така че по-добре сам оправдавай оказаното ти доверие.

— Не съм ви молил да ми се доверявате…

Кой знае защо, останаха много доволни от отговора ми. Захилиха се. Кисельов каза нещо одобрително по повод психиката ми. И пак споменаха думата „комонс“, която вече бях чул, докато лежах в мъха. Китариста каза, че май не съм комонс, а нещо друго. И аз се опитах да се усмихна. Тарикатски се изплюх в пясъка, сякаш съм много поласкан от разговора им, само че не искам да го покажа. А всъщност изведнъж разбрах, че те могат да прехвърлят в мене „копие“ завинаги. По-рано не мислех за това. Не вярвах. Е, нали знаете, не вярваш, че ще умреш, макар всички хора да умират…

Пак се изплюх и точно в секундата, когато беше необходимо, казах:

— Вашето оръжие го изгубих някъде тук, наблизо.

Отговори ми белокосият:

— М-да… Деветоъгълника те е видял да тичаш с него. Къде точно?

— Не забелязах — свих рамене. — Голямо тичане му ударих, нали знаете. Сигурно наблизо, край входа.

— И това го знаем…

— Като знаете, тогава защо питате?

Още веднъж се спогледаха. Повярваха, че казвам истината.

… Действително съвсем малко излъгах. Помнех храста, под който остана бластерът в кафявия калъф за чертежи. До самия вход. Като са се захванали да го търсят, как не са го намерили?

Самолетът затрещя още веднъж. Само че мина малко по-настрани. И двамата не му обърнаха никакво внимание, сякаш си беше в реда на нещата. Белокосият измърмори: „Изчислителя“ — и затвори очи. После Кисельов го вдигна и го отнесе настрани от кораба. Тогава върху ръката на белокосия блесна часовник. Видях стрелките — седем без двадесет. От началото на разговора ни бяха минали петнадесетина минути. Тоест оставаха осемдесет минути до момента, когато ще им се „наложи да се бият“.

Направих глупашка физиономия и попитах:

— Фьодор, Фьодор… Какво ще има в осем часа?

— Млък! Ще си изработиш ти някое бонбонче…

Белокосият отвори очи и изкомандува:

— Край совхоза каца още един хеликоптер! Видео-връзка!