Александър Мирер
Главното пладне (27)

Сурен Давидович

А през това време аз, Альошка Соколов, си седях до Сурен Давидович върху опорната плоча на зеленото нещо, което приличаше на огромна преобърната запушалка на гарафа. Седях отдясно на Сур, а отляво се бе настанил дебелият заек. Той седеше с необикновено независим, даже като че ли наперен вид и така си бе опънал задните лапи, че стърчаха далеч напред и малко нагоре. Никога не бих могъл да си представя, че зайците могат да седят по такъв начин! Видът му ме порази много повече от невидимата ограда около „зоната на кораба“. Повече от здравото, леко дишане на Сур. Сигурно от търчането ми се беше замътил мозъкът или нещо от този род — блещих се срещу заека, докато най-после съобразих защо седи така, господарски изтегнал задните си крака. Питомните и дивите зайци винаги седят със свити задни крака, нали така? Защото се страхуват. Винаги са готови да скочат и да хукнат, а за да скочат веднага, трябва да държат задните си крака свити. Обяснявам объркано. Това дори не може да се обясни. Ако до мене не беше Сур, щях да се изплаша от тоя заек.

Сега не ме беше страх от нищо.

Сурен Давидович се намери! Онези не бяха го убили, а той ги беше надхитрил и се бе промъкнал в тяхната „зона“! Бях готов да замъркам като сит котарак. Знаех си аз — никакви пришълци не могат да се справят с нашия Сурен Давидович!

Сур мълчеше и поглеждаше ту към мене, ту към заека. Понякога размахваше ръце, сякаш разговаряше, а заекът местеше ушите си и мърдаше нос.

Разберете, аз нищо не знаех — заминах с докторката, изпратих я до Берьозовое и сега се връщах. Нищо не знаех, нищо! Усмихвах се и мърках. После казах:

— Сурен Давидович, астмата ви май е минала? И как успяхте да се промъкнете тук?

Кой знае защо, заекът подскочи.

— Кажи, ако обичаш, ти как се промъкна тук? — неприветливо ми отвърна Сур. — Откъде взе микрофона? Къде ти е микрофонът, кажи?

— В устата. Да го извадя ли? — Разбрах, че така нарича „голия охлюв“.

— Моля ти се, не го вади. Няма какво да го вадиш сега. Как се нарече пред селектора?

— Пред кой селектор? — учудих се аз. — Който говореше с гласа на Нелка ли? А-а, казах Триъгълник единадесети. Сгрешил ли съм?

Погледна ме странно, намръщено и притвори очи. А аз сякаш за миг дойдох на себе си и видях лицето му не такова, каквото бях свикнал, та затова сега се мъчех да го виждам същото, а такова, каквото бе станало: тясно, твърдо, обветрено. Тясно като брадва.

Устата му се чернееше между хлътналите бузи, разсичайки лицето наполовина.

Сърцето ми се обърна. „Не може да бъде, това не може да бъде!! Не, чувате ли, това не може да бъ-ъ-де!“ — започна нещо да вие вътре в мене. Виеше и нареждаше: „Не може да бъде. Сур е надхитрил онези. Той е стар войник. Той ги е надхитрил. Астмата му е минала като през време на войната — той казваше, че на фронта не боледуват.“

Опомних се, но ми се струваше, че сънувам. Защото седяхме тихо, мълчаливо върху кръглата грапава опора на странното съоръжение, което сигурно беше корабът на пришълците. Беше светло, но слънцето не се показваше. Дърветата, корабът, самите ние нямахме сенки. Пак погледнах нагоре и пак не видях небето, стените на оврага се бяха затворили над главата ми, много високо, в полумъгла, размито. В жълтата слънчева светлина, която сияеше някъде отвън. Беше много светло, сякаш около нас се бе затворил балон, излъчващ светлина.

Сур отвори очи:

— Альоша… Чуй разговора ни: Деветоъгълник двеста осемдесет и първи се изказва много интересно по твой адрес. Няма от какво да се страхуваш. Взех те под своя опека. Слушай.

„Микрофонът“ гъделичкащо запищя в устата ми с гласа на Сурен Давидович:

„Деветоъгълник, какво каза за детето?“

„Защо да не го пречукаме? — отговори гласът на Нелка. — Имаме сума грижи, а ти се занимаваш с него. Пречукай го, Квадрат сто и трети!“

Гласът на Сур сърдито се скара:

„Как смееш да говориш за убийство?! Взех детето за обучение! Я ми кажи не е ли време да патрулираш?“

Селекторът изруга. Никога не бих могъл да си помисля, че Нелка знае такива думи. Заекът подскочи. „Ама вие, висшите разряди, все глупости говорите — пищеше Нелка. — Голям майтап е с вас! Да беше се захванал с работа, Четириъгълник!“

Сур каза на глас:

— Отвратителен преводач! Жаргон, ругатни… Альоша, на тебе хареса ли ти Деветоъгълника? — И погъделичка заека по корема.

Заекът недоволно се дръпна и седна като пънче.

Зяпнах:

— Той ли е Деветоъгълника?! Те и зайци ли хипнотизират?

— Станал си съвсем несхватлив — сухо рече Сур. — Не ги хипнотизират. В него е прехвърлен Десантник.

— Сурен Давидович, какъв Десантник? Той е заек, вижте!

— Десантник е. Този, който слиза пръв на чуждите планети.

Стиснах очи, помъчих се да се събудя, промърморих:

— Слиза на чужди планети. Значи, такива били — като нашите зайци…

Изведнъж Сур дървено се засмя. И разбрах, че и той също като този нещастен заек си въобразява, че е Десантник. Не той бе надхитрил пришълците, те го бяха насвили.

Започнах да се клатя настрани и да се щипя по прасците, за да се събудя. По микрофона запищя гласът на Сур: „Деветоъгълник, запомни! Когато пускат вода от очите си, хората изразяват огорчение…“

Добре ме познаваше. От подигравката така се вбесих, че не улучих заека с крак, той весело отскочи, а аз закрещях:

— Сурен! Давидович!! Те са ви хипнотизирали-и! Не им се давайте!!

Той рече:

— Изтрий си сълзите.

Изтрих ги. И пак закрещях.

— Не им се давайте! Въшливи зайци!

Тогава каза почти с предишния си глас:

— Горе главата, гвардия! Та ти си смело момче. Каква е тая истерия? Нали видя, че гарантирах за тебе, а ти пак с твоите глупости за хипноза. Каква ти хипноза?

Укротих се.

— Виждаш ли, и ти не го разбираш. Поговори поне с Деветоъгълника и прецени: възможно ли е чрез хипноза да се научи заек да разговаря разумно? Между другото, когато искаш да говориш, натисни микрофона с език към небцето и разговаряй, без да си отваряш устата. Бързо ще се научиш.

— Не желая да се научавам. Не съм заек, човек съм! А те са фашисти, те са по-лоши и от фашистите, защото се преструват и се крият, а карат хората да вършат подлости вместо тях!

Той разсеяно-търпеливо кимаше, докато аз виках.

— Каза ли всичко? Каза. Альоша, обяснявам: никой не се преструва. Пришълците не се крият. И аз, и този заек — доста едър, но обикновен заек, — и двамата сме именно пришълци, както ти се изразяваш. Не се тръшкай. Постарай се да разбереш. Ние долетяхме на Земята с този кораб.

— Това е лъжа, лъжа! — извиках и ме задуши. — Лъ-жа-а!…

„А-а-а!“ — отвърна ми ехото и се запремята. Викът се носеше наоколо, отеквайки по стените на балона.

— Заекът е дре-есиран — промълвих. — А вие сте бо-ле-ен… — Кой знае защо, започнах да заеквам. На буквата „е“.

— Поеми три пъти дълбоко въздух и тръсни глава — каза Сурен Давидович. — Време е Деветоъгълника да отиде да патрулира, а ти засега си почини.

Видях как Деветоъгълника хукна да патрулира: скачаше малко на една страна, изнасяйки задните си лапи пред главата, и любопитно бляскаше с опуленото си око. На височината се скри, после вече на върха подскочи право нагоре и изчезна. И тогава пред очите ми притъмня, всичко изчезна, сви се в една точка. Дойдох на себе си легнал на влажния пясък в оврага, а до мене беше клекнал Сур.