Александър Мирер
Главното пладне (25)

Сантименталният боксьор

Стьопка пиеше студено кафе с бисквити и слушаше.

Отначало разбра, че учените са нарекли чуждопланетяните „зелени човечета“. Още по-рано, преди. Отдавна предполагали, че такива жители трябва да съществуват, и за по-голяма изразителност им дали това прозвище.

После Стьопка разбра, че огромният почернял младеж се страхува — лицето му даже под загара пребледня.

„Колко му е да се изплашиш“ — помисли си Стьопка. И тогава разговорът стана неразбираем и изглеждаше, че е тръгнал в съвсем друга посока. Благоволин попита:

— Значи транспортират чиста информация? — Внимателно пипна „посредника“ върху масичката.

— С някакъв субстрат. Сте… Маша казва, че това нещо е станало по-тежко, когато са ме… как да кажа?

— Реверсирали. Много по-тежко ли?

— Малко — рече Степан.

Домакинът се обърна към него:

— Аха! Малко… А в грамове?

Стьопка сви рамене. Благоволин още един път докосна „посредника“.

— Колко ли са вътре? Стоят си и чакат… Колко са, Шиваче?

— Ще го отворим и ще видим — мрачно рече Вячеслав Борисович. — Ще им се порадваме.

— Май не си струва. А ми се иска, Шиваче… Да го сложим на аналитичните везни и да дръпнем кончето…

— Сложи го — каза Вячеслав Борисович. — Сложи го в джоба ми и повече не го пипай, познавам те аз.

— Че кой ще стои вътре? — попита Стьопка. — Нали е хипнотизатор.

— Наистина, кой ли ще вземе да стои вътре? — промърмори Благоволин.

— Пришълците — сериозно обясни Вячеслав Борисович. — По-точно техните разуми, личностите им, разбираш ли? Е, съдържанието на мозъците им, ако така ти е по-ясно.

— На кого обясняваш, Слава… Ей там има книжка с картинки, тя е точно за нейната възраст.

— Машенка е човек и половина — рече Вячеслав Борисович. — Тя си има свои сметки със зеленичките. — И попипа драскотините по бузата си.

— Е, нека седи тогава, щом е човек и половина… Значи транспортират чиста информация. Прав бях. Помниш ли нашия разговор за кембриджките наблюдения?

— Митка, винаги съм те смятал за голям човек. Точно така е. Даже това, че цивилизациите с ядрена енергия не оцеляват, самоизгарят се.

— А! И затова ли стана дума? Кога?

— Маша, повтори — каза Портнов.

— „Гнусно оръжие — промърмори Стьопка. — Щом тези диваци го измислят, веднага го пускат в действие и унищожават целия материал.“ А какъв е този материал? Уран ли?

— Ние. Диваците. За тях ние сме материал. Добре. Дмитрий, какво предлагаш?

— А гнусното оръжие ейч-бомбата ли е?

Те изведнъж млъкнаха, сякаш се изплашиха от казаното. Портнов запуши. Ръката му с кибритената клечка трепереше. После с усилие проговори:

— Може би. Унищожава всичко наведнъж. Но ние трябва да им попречим да се разпълзят.

— По какъв начин?

— Главните им сили са някъде на орбита. Мисля, че без тях Десантниците няма да мръднат от Тугарино. Ще им изпратят сигнал чрез нашия телескоп.

— Могат и без тях. Бих обмислил тази работа по-широко. Кой може да забрани на комара да си бръмчи.

— Нямаме време.

— Стратегията трябва да се обмисля сериозно — рече Митя. — И в приказката комарите си бръмчали, избрали си стратегия и победили мечката… Шиваче, а защо са тръгнали из Космоса? Какво им трябва на тези Десантници? А?

— Пренаселение, недостиг на полезни изкопаеми… Какво още?

— Хитрото Шиваче облича пришълците в земни дрешки… По-удобно е да търсиш полезни изкопаеми на необитаеми планети. А колкото до пренаселението… Гледай сега: ако се съди по тази кутийка, „зелените човечета“ могат да свиват личността до размерите на вишна. Тогава за какъв дявол им е нужно жизнено пространство, след като в джоба ти удобно могат да се разположат десетина живи създания?

— Инстинкт на завоеватели — рече Портнов.

— Е, де! Нали си марксист, учил си политикономия! Инстинкти, страсти — господин Шопенхауер… Инстинктът може да бъде причина за прелетните птици, а за развитата цивилизация е нужно нещо по-сериозно. Пренаселение, пренаселение… Това вече е нещо. Работна хипотеза: пренаселили са се с мъртъвци.

— Прекалили… — проточи Вячеслав Борисович.

— Боже мой, толкова е просто! В джоба ти се намира апарат, който преписва от живия мозък пълната картина на съзнанието и я съхранява неограничено време. По-точно, докато се намери подходящо тяло, в което може да се пренесе това консервирано съзнание.

Инженерът изпухтя.

— А-а, запъшка ли… Отговорът е много прост… Да предположим, че ти си измислил това нещо… от най-хуманни подбуди, за да победиш смъртта. И после? Започват да спасяват старците и безнадеждно болните. Скриват съзнанието им в това апаратче, за да му намерят някога, по-късно свободно тяло. Например тялото на престъпник. Може да се смени личността на лудия със здрава, разбираш ли? Но какво ще стане после?

— После ще започнат неприятностите — подхвана Вячеслав Борисович. — Престъпниците и лудите са малко. И изобщо — това не е метод.

— А-а! Разбра ли сега? Две-три поколения са могли някак си да се оправят. Възможно е да са създали каста на безсмъртни властници, които с векове минават от едно тяло в друго. Възможно е и друго, но това не е могло да продължава дълго, защото…

— … кръгът на посветените се е разширявал и на планетата е нараствал, запасът от безсмъртни съзнания!

— Непоносима обстановка — приятели, роднини, най-добрите умове на планетата са скрити във „вишни“…

— И те тръгват из Космоса за тела!

— Като испанските колонисти за роби в Африка.

— Стройна картина — каза Вячеслав Борисович. — Ама има още нещо: как се оправят с моралните норми? Да преселиш своя по-възрастен роднина в чуждопланетянин… По-лошо, отколкото в плъх или хиена! Според мене това е непреодолима норма…

— А, моралът ли? — възрази Благоволин. — Моралът винаги отговаря на потребностите на обществото.

— Вероятно е така… Това е могло да става постепенно. Намерили са на близките планети себеподобни, а после са свикнали.

— Ето че се разбрахме. Практическите изводи ясни ли са?

— Засега не — каза Портнов.

— Боже мой! Даже простаците-роботърговци са се стараели да пазят „черното дърво“, тъй като живият роб е носел доход, а мъртвият — само загуба. Ако хипотезата ни е вярна, „зеленичките“ би трябвало направо да треперят за всяко тяло. За тях загубата на един роб не се изчислява в пиастри. Всеки човек, убит при нахлуването…

— Аха! Съответствува на един собствен живот! — извика Портнов. — Затова значи минават без кръвопролитие — трябват им тела за „вишните“!

— И ще продължават в същия дух. Да убиват — не-не, това е за друга психология… — продължи Митя. — Ако в куфара ти са затворени родителите, бабите и прапрадядовците ти, без да щеш, ще обичаш и ще пазиш такова момче като мене.

Стьопка се засмя. В себе си беше започнал да нарича този великолепен чичко Митя.

— Не тебе — възрази Портнов. — Твоята тленна обвивка.

— Да приемем, че е така — съгласи се Митя. — Друго е важно. Те си имат ясен метод за завоюване: подмяна на личността. Без убийство! Изпращат срещу тях полк, те се вселяват в офицерите и — щиковете са в земята… Би трябвало да се стремят да завоюват наведнъж колкото е възможно повече хора. Затова ядреното оръжие, способно да унищожи в определен район всичко живо, за тях е неприятен сюрприз. Бум! — и всички усвоени тела загиват. Следователно би трябвало презглава да бягат от района на Тугарино. Първият извод: трябва да обкръжим Тугарино така, че муха да не може да прехвръкне…

— Така — каза Портнов. — Така-така! А Десантниците им са малко, не им стигат даже за охраната на кораба.

— Звезден кораб… — мечтателно проговори Митя. — Да можех поне с едно оченце… Добре. Ето какво мисля. Да ги обкръжим, да ги заплашим с бомба — само да ги заплашим. Тогава десантът ще трябва да си отиде. Но преди това ще насочи цялата армада. Да речем, направо към генералните щабове на ядрените държави.

— Така… Първо — обкръжение; второ — заплаха… Запомних. Ако хипотезата ти е правилна…

— Слушай — каза Митя, — психологията си е психология. Моята е една, тяхната е друга. Може всичко да е точно обратното и те мечтаят да видят мегатонни взривове, както аз — техните кораби. Но засега бих ги заплашил с тези взривове и не бих им позволил да се възползуват от телескопа за насочващ сигнал.

— Нали точно затова съм дошъл! — викна Вячеслав Борисович.

— „Ай ду-ду“… — пропя с бас Митя. — С един удар по седмина убивам. Имай предвид, че на тях им трябва само антената на телескопа ни. Ако се каниш да развалиш не антената, а усилвателя, в такъв случай времето за тази акция трябва да се подбере съвсем точничко. За да не успеят до осем часа да включат техния усилвател.

— Нали затова съм дошъл! Надявах се, че ще дадеш някакъв практически съвет.

— А, практически ли? Съобщи в Москва, в Министерството на отбраната. Без това всичко останало е безсмислено. Нека се поразмърдат, ако вече не е късно. Ако „зелените“ са се разпълзели, няма да помогне и ейч-бомб…

След тази странна дума пак настъпи мълчание. После инженерът проговори умоляващо:

— Митя, сам няма да се справя.

— Не мога да ти помогна… Защо ли? Смята се, че ти си обработен, а аз не съм. Ще кажа нещо повече. — Благоволин безметежно се усмихваше. — От гледна точка на конспирацията ти май би трябвало да ме елиминираш, а?

— Стига си дрънкал!

— Защо? Аз съм посветен в плановете ти и ако ме обработят, така да се каже, ако ме завербуват, ще ги предупредя. Затова не искам да зная как се каниш да постъпиш. Между другото, имаш ли познат радиолюбител? Най-добре иди при него и се свържи с Москва… А пък аз…

В очите на Вячеслав Борисович проблесна нещо и той неопределено сви рамене. А Стьопка съвсем се обърка. Току-що си седеше и с блажено чувство на успокоение гледаше гърба на Благоволин — той беше като стена, могъщ и сигурен — и изведнъж тези думи: „Би трябвало да ме елиминираш“! Ужаси се. Ето защо Вячеслав Борисович го кара да се прави пред Митя на „момиченцето Маша“… Ето защо мълчи за инструкцията, написана в кабинета… Още в началото е имал предвид, че могат да обработят Митя и той ще предупреди пришълците за специалната задача на Стьопка!

Обърна гръб на всичко това и се замисли за своето си. Ейч-бомб… някъде го е чувал… Каква странна дума. Гледаше през прозореца и не можеше да мисли. Митя говореше:

— Ще се помъча по-дълго да не им се мяркам пред очите.

— Може би пистолет?

— На тебе ти е по-нужен, Слава. Не бих могъл да стрелям по жив човек.

— Сега би трябвало да изоставим принципите настрана.

— А! Принципите са си мои, ако искам — ги спазвам, ако искам — не, така ли? Ех, Шиваче… Ти не се притеснявай чак толкова. Имам си план.

— Чудесно — рече Вячеслав Борисович. — Маша, да тръгваме!

Стьопка не се обърна, чувствуваше че трябва още да си поговорят. И наистина, Портнов веднага попита:

— Е, какъв е планът?

— Не е секретен. Аз вече съм предупреден, така или иначе съм информиран, до известна степен си представям схемата на въздействието им върху мозъка и ще се опитам да си премеря силите с тях.

— Какво?!

— Струва ми се — много меко обясни Митя, — че силен и информиран разум би трябвало да се пребори с присаденото съзнание. Те оставят някои висши области на мозъка непокътнати — наистина аз не съм специалист, но центровете на речта, писането, цялата памет… Само добавят собствената си памет.

— И волята си — каза инженерът. — Маша, махни се най-после от тоя прозорец! А ти, Дмитрий, съвсем ненавреме си се заел с наука. Сам ли ще им отвориш вратата? За да си премерите силите?!

— Не бързам да стана опитно зайче — рече Благоволин. — Не бързам, но и не ме е страх. И ми е чудно да слушам как един учен отъждествява научния експеримент с предателството.