Метаданни
Данни
- Серия
- Домът на скитащите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Главный полдень, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Мая Халачева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Александър Мирер. Домът на скитащите
Издателство „Отечество“, София, 1984
Биб. Фантастика № 33
Редактор: Асен Милчев
Технически редактор: Иван Андреев
Художник: Венелин Вълканов
Коректор: Мая Лъжева
История
- —Корекция
- —Разделяне на двете книги. Повърхностна редакция от Mandor
- —Добавяне
Сантименталният боксьор
Стьопка пиеше студено кафе с бисквити и слушаше.
Отначало разбра, че учените са нарекли чуждопланетяните „зелени човечета“. Още по-рано, преди. Отдавна предполагали, че такива жители трябва да съществуват, и за по-голяма изразителност им дали това прозвище.
После Стьопка разбра, че огромният почернял младеж се страхува — лицето му даже под загара пребледня.
„Колко му е да се изплашиш“ — помисли си Стьопка. И тогава разговорът стана неразбираем и изглеждаше, че е тръгнал в съвсем друга посока. Благоволин попита:
— Значи транспортират чиста информация? — Внимателно пипна „посредника“ върху масичката.
— С някакъв субстрат. Сте… Маша казва, че това нещо е станало по-тежко, когато са ме… как да кажа?
— Реверсирали. Много по-тежко ли?
— Малко — рече Степан.
Домакинът се обърна към него:
— Аха! Малко… А в грамове?
Стьопка сви рамене. Благоволин още един път докосна „посредника“.
— Колко ли са вътре? Стоят си и чакат… Колко са, Шиваче?
— Ще го отворим и ще видим — мрачно рече Вячеслав Борисович. — Ще им се порадваме.
— Май не си струва. А ми се иска, Шиваче… Да го сложим на аналитичните везни и да дръпнем кончето…
— Сложи го — каза Вячеслав Борисович. — Сложи го в джоба ми и повече не го пипай, познавам те аз.
— Че кой ще стои вътре? — попита Стьопка. — Нали е хипнотизатор.
— Наистина, кой ли ще вземе да стои вътре? — промърмори Благоволин.
— Пришълците — сериозно обясни Вячеслав Борисович. — По-точно техните разуми, личностите им, разбираш ли? Е, съдържанието на мозъците им, ако така ти е по-ясно.
— На кого обясняваш, Слава… Ей там има книжка с картинки, тя е точно за нейната възраст.
— Машенка е човек и половина — рече Вячеслав Борисович. — Тя си има свои сметки със зеленичките. — И попипа драскотините по бузата си.
— Е, нека седи тогава, щом е човек и половина… Значи транспортират чиста информация. Прав бях. Помниш ли нашия разговор за кембриджките наблюдения?
— Митка, винаги съм те смятал за голям човек. Точно така е. Даже това, че цивилизациите с ядрена енергия не оцеляват, самоизгарят се.
— А! И затова ли стана дума? Кога?
— Маша, повтори — каза Портнов.
— „Гнусно оръжие — промърмори Стьопка. — Щом тези диваци го измислят, веднага го пускат в действие и унищожават целия материал.“ А какъв е този материал? Уран ли?
— Ние. Диваците. За тях ние сме материал. Добре. Дмитрий, какво предлагаш?
— А гнусното оръжие ейч-бомбата ли е?
Те изведнъж млъкнаха, сякаш се изплашиха от казаното. Портнов запуши. Ръката му с кибритената клечка трепереше. После с усилие проговори:
— Може би. Унищожава всичко наведнъж. Но ние трябва да им попречим да се разпълзят.
— По какъв начин?
— Главните им сили са някъде на орбита. Мисля, че без тях Десантниците няма да мръднат от Тугарино. Ще им изпратят сигнал чрез нашия телескоп.
— Могат и без тях. Бих обмислил тази работа по-широко. Кой може да забрани на комара да си бръмчи.
— Нямаме време.
— Стратегията трябва да се обмисля сериозно — рече Митя. — И в приказката комарите си бръмчали, избрали си стратегия и победили мечката… Шиваче, а защо са тръгнали из Космоса? Какво им трябва на тези Десантници? А?
— Пренаселение, недостиг на полезни изкопаеми… Какво още?
— Хитрото Шиваче облича пришълците в земни дрешки… По-удобно е да търсиш полезни изкопаеми на необитаеми планети. А колкото до пренаселението… Гледай сега: ако се съди по тази кутийка, „зелените човечета“ могат да свиват личността до размерите на вишна. Тогава за какъв дявол им е нужно жизнено пространство, след като в джоба ти удобно могат да се разположат десетина живи създания?
— Инстинкт на завоеватели — рече Портнов.
— Е, де! Нали си марксист, учил си политикономия! Инстинкти, страсти — господин Шопенхауер… Инстинктът може да бъде причина за прелетните птици, а за развитата цивилизация е нужно нещо по-сериозно. Пренаселение, пренаселение… Това вече е нещо. Работна хипотеза: пренаселили са се с мъртъвци.
— Прекалили… — проточи Вячеслав Борисович.
— Боже мой, толкова е просто! В джоба ти се намира апарат, който преписва от живия мозък пълната картина на съзнанието и я съхранява неограничено време. По-точно, докато се намери подходящо тяло, в което може да се пренесе това консервирано съзнание.
Инженерът изпухтя.
— А-а, запъшка ли… Отговорът е много прост… Да предположим, че ти си измислил това нещо… от най-хуманни подбуди, за да победиш смъртта. И после? Започват да спасяват старците и безнадеждно болните. Скриват съзнанието им в това апаратче, за да му намерят някога, по-късно свободно тяло. Например тялото на престъпник. Може да се смени личността на лудия със здрава, разбираш ли? Но какво ще стане после?
— После ще започнат неприятностите — подхвана Вячеслав Борисович. — Престъпниците и лудите са малко. И изобщо — това не е метод.
— А-а! Разбра ли сега? Две-три поколения са могли някак си да се оправят. Възможно е да са създали каста на безсмъртни властници, които с векове минават от едно тяло в друго. Възможно е и друго, но това не е могло да продължава дълго, защото…
— … кръгът на посветените се е разширявал и на планетата е нараствал, запасът от безсмъртни съзнания!
— Непоносима обстановка — приятели, роднини, най-добрите умове на планетата са скрити във „вишни“…
— И те тръгват из Космоса за тела!
— Като испанските колонисти за роби в Африка.
— Стройна картина — каза Вячеслав Борисович. — Ама има още нещо: как се оправят с моралните норми? Да преселиш своя по-възрастен роднина в чуждопланетянин… По-лошо, отколкото в плъх или хиена! Според мене това е непреодолима норма…
— А, моралът ли? — възрази Благоволин. — Моралът винаги отговаря на потребностите на обществото.
— Вероятно е така… Това е могло да става постепенно. Намерили са на близките планети себеподобни, а после са свикнали.
— Ето че се разбрахме. Практическите изводи ясни ли са?
— Засега не — каза Портнов.
— Боже мой! Даже простаците-роботърговци са се стараели да пазят „черното дърво“, тъй като живият роб е носел доход, а мъртвият — само загуба. Ако хипотезата ни е вярна, „зеленичките“ би трябвало направо да треперят за всяко тяло. За тях загубата на един роб не се изчислява в пиастри. Всеки човек, убит при нахлуването…
— Аха! Съответствува на един собствен живот! — извика Портнов. — Затова значи минават без кръвопролитие — трябват им тела за „вишните“!
— И ще продължават в същия дух. Да убиват — не-не, това е за друга психология… — продължи Митя. — Ако в куфара ти са затворени родителите, бабите и прапрадядовците ти, без да щеш, ще обичаш и ще пазиш такова момче като мене.
Стьопка се засмя. В себе си беше започнал да нарича този великолепен чичко Митя.
— Не тебе — възрази Портнов. — Твоята тленна обвивка.
— Да приемем, че е така — съгласи се Митя. — Друго е важно. Те си имат ясен метод за завоюване: подмяна на личността. Без убийство! Изпращат срещу тях полк, те се вселяват в офицерите и — щиковете са в земята… Би трябвало да се стремят да завоюват наведнъж колкото е възможно повече хора. Затова ядреното оръжие, способно да унищожи в определен район всичко живо, за тях е неприятен сюрприз. Бум! — и всички усвоени тела загиват. Следователно би трябвало презглава да бягат от района на Тугарино. Първият извод: трябва да обкръжим Тугарино така, че муха да не може да прехвръкне…
— Така — каза Портнов. — Така-така! А Десантниците им са малко, не им стигат даже за охраната на кораба.
— Звезден кораб… — мечтателно проговори Митя. — Да можех поне с едно оченце… Добре. Ето какво мисля. Да ги обкръжим, да ги заплашим с бомба — само да ги заплашим. Тогава десантът ще трябва да си отиде. Но преди това ще насочи цялата армада. Да речем, направо към генералните щабове на ядрените държави.
— Така… Първо — обкръжение; второ — заплаха… Запомних. Ако хипотезата ти е правилна…
— Слушай — каза Митя, — психологията си е психология. Моята е една, тяхната е друга. Може всичко да е точно обратното и те мечтаят да видят мегатонни взривове, както аз — техните кораби. Но засега бих ги заплашил с тези взривове и не бих им позволил да се възползуват от телескопа за насочващ сигнал.
— Нали точно затова съм дошъл! — викна Вячеслав Борисович.
— „Ай ду-ду“… — пропя с бас Митя. — С един удар по седмина убивам. Имай предвид, че на тях им трябва само антената на телескопа ни. Ако се каниш да развалиш не антената, а усилвателя, в такъв случай времето за тази акция трябва да се подбере съвсем точничко. За да не успеят до осем часа да включат техния усилвател.
— Нали затова съм дошъл! Надявах се, че ще дадеш някакъв практически съвет.
— А, практически ли? Съобщи в Москва, в Министерството на отбраната. Без това всичко останало е безсмислено. Нека се поразмърдат, ако вече не е късно. Ако „зелените“ са се разпълзели, няма да помогне и ейч-бомб…
След тази странна дума пак настъпи мълчание. После инженерът проговори умоляващо:
— Митя, сам няма да се справя.
— Не мога да ти помогна… Защо ли? Смята се, че ти си обработен, а аз не съм. Ще кажа нещо повече. — Благоволин безметежно се усмихваше. — От гледна точка на конспирацията ти май би трябвало да ме елиминираш, а?
— Стига си дрънкал!
— Защо? Аз съм посветен в плановете ти и ако ме обработят, така да се каже, ако ме завербуват, ще ги предупредя. Затова не искам да зная как се каниш да постъпиш. Между другото, имаш ли познат радиолюбител? Най-добре иди при него и се свържи с Москва… А пък аз…
В очите на Вячеслав Борисович проблесна нещо и той неопределено сви рамене. А Стьопка съвсем се обърка. Току-що си седеше и с блажено чувство на успокоение гледаше гърба на Благоволин — той беше като стена, могъщ и сигурен — и изведнъж тези думи: „Би трябвало да ме елиминираш“! Ужаси се. Ето защо Вячеслав Борисович го кара да се прави пред Митя на „момиченцето Маша“… Ето защо мълчи за инструкцията, написана в кабинета… Още в началото е имал предвид, че могат да обработят Митя и той ще предупреди пришълците за специалната задача на Стьопка!
Обърна гръб на всичко това и се замисли за своето си. Ейч-бомб… някъде го е чувал… Каква странна дума. Гледаше през прозореца и не можеше да мисли. Митя говореше:
— Ще се помъча по-дълго да не им се мяркам пред очите.
— Може би пистолет?
— На тебе ти е по-нужен, Слава. Не бих могъл да стрелям по жив човек.
— Сега би трябвало да изоставим принципите настрана.
— А! Принципите са си мои, ако искам — ги спазвам, ако искам — не, така ли? Ех, Шиваче… Ти не се притеснявай чак толкова. Имам си план.
— Чудесно — рече Вячеслав Борисович. — Маша, да тръгваме!
Стьопка не се обърна, чувствуваше че трябва още да си поговорят. И наистина, Портнов веднага попита:
— Е, какъв е планът?
— Не е секретен. Аз вече съм предупреден, така или иначе съм информиран, до известна степен си представям схемата на въздействието им върху мозъка и ще се опитам да си премеря силите с тях.
— Какво?!
— Струва ми се — много меко обясни Митя, — че силен и информиран разум би трябвало да се пребори с присаденото съзнание. Те оставят някои висши области на мозъка непокътнати — наистина аз не съм специалист, но центровете на речта, писането, цялата памет… Само добавят собствената си памет.
— И волята си — каза инженерът. — Маша, махни се най-после от тоя прозорец! А ти, Дмитрий, съвсем ненавреме си се заел с наука. Сам ли ще им отвориш вратата? За да си премерите силите?!
— Не бързам да стана опитно зайче — рече Благоволин. — Не бързам, но и не ме е страх. И ми е чудно да слушам как един учен отъждествява научния експеримент с предателството.