Александър Мирер
Главното пладне (23)

Стьопка получава инструкция

Въпреки всичко положението си беше отчайващо. Всеки момент можеха да се появят другите хипнотизирани — Стьопка не се съмняваше, че всички тукашни сътрудници са от онези. Биха могли да се появят или заради шума, или просто по работа, можеха да извикат Портнов и по „голия охлюв“. А Вячеслав Борисович нищо не помнеше. За него времето беше спряло в милиционерската барака, а се бе събудил на бюрото си. Той абсолютно нищо не знаеше. А отгоре на всичко — преоблеченият като момиче Степан, пистолетите, одрасканата буза и главата, която бучи след контузията…

— Вячеслав Борисович, аз ви разхипнотизирах! — крещеше Стьопка.

Вячеслав Борисович го избиха едри капки пот, кой знае защо, замрънка нещо с тънък глас:

— За болните, живеещи в селището, са организирани потилни стаи с такса за потене на едно легло 50 копейки.

— Какви стаи? — попита Стьопка.

— Потилни, какви други? Момиченце, за бога, какво означава този сън?

— Аз не съм момиче — изтърси Степан. — Това не е сън, а пришълци.

— А! Разбира се, разбира се, бях забравил — кротко каза инженерът. — Разбира се, пришълци! И трябва да се съобщи за тях на когото трябва, нали? Да, ама телефонът, така… А пък аз, колко жалко, проспал съм пришълците… Как изглеждат? Ти, значи не си момиче?

Стьопка смъкна забрадката от главата си.

— Аха… — Очите на Вячеслав Борисович пак се събраха на носа. — Наистина си бил момче… Е, ще вървим ли да разкажем за пришълците?

Стьопка притича до него:

— Вячеслав Борисович, не съм изперкал, честна дума! Разберете, вие не сте спал, вас пришълците ви хипнотизираха в бараката! Помните ли? А аз ви разхипнотизирах с това нещо… Ето това е техният апарат за хипнотизиране, само не дърпайте конеца.

За всеки случай държеше „посредника“ в ръката си.

— В бараката, точно така… — промърмори Портнов. Личеше, че се мъчи да си спомни и не може. Каза:

— Точно така… Заведоха ме в бараката, но бих искал да зная какво е станало по-нататък? Откъде знаеш за бараката?

— Бях от другата страна на стената, гледах. Те бяха сложили в бараката „посредник“, с който хипнотизираха! Първо вас, после шофьора ви, а после вие взехте „малкия посредник“ и заминахте. Не помните ли?

— Не помня — рече инженерът.

Погледът му блуждаеше по бюрото, търсеше да се закачи за нещо, да си спомни каква да е глупост, да запълни макар и с дреболия четиричасовата дупка в паметта си. Пак се изпоти, сякаш се бе къпал, но вече не говореше за „потилни“ стаи.

— Те хипнотизират — шепнеше Стьопка. — Те вече всички, всички — и от милицията, и от пощата, и от градския съвет… Искат да изпратят сигнал по вашия телескоп до корабите си на орбита в осем часа вечерта. Наричат телескопа „насочващ“, разбирате ли? Не дърпайте!! — Прибра кутийката.

— Какво?! — извика инженерът. — В двадесет часа?! — Най-сетне погледът му се хвана за нещо на бюрото. — Как се казваш? А-а, Степан? — Вдигна календара от бюрото, повъртя го, остави го. — Това, малкото, какво е?

Стьопка започна да му обяснява: радиостанция, такава, която се залепва в устата, на „твърдото небце“. А с това нещо може да се хипнотизира човек, той само ще притисне ръце до сърцето си и готово! Но пак с него може да се действува и в обратна посока — ако се дръпне късото конче — и той, Стьопка, точно така бе освободил Вячеслав Борисович от хипнозата. Те наричат това нещо „малък посредник“…

Разказваше бързо, не много свързано, защото всяка секунда беше скъпа. Дяволска работа! Портнов излезе много странен човек. Като разбра, че самите пришълци никъде не са видени, изведнъж се засмя и извика:

— Правилно! За какъв дявол да мъкнат със себе си тленните си тела из Космоса, като може да се ограничат само със съзнанието? Браво!

Скочи, затича от прозореца към стената, пак към прозореца, почука по стъклото и промърмори с неясна интонация — нито зла, нито весела:

— А? Проблемът за контакта! Първо ти ме повози, после аз ще те пояздя…

— Вячеслав Борисович, по-бързо, трябва… — напомни му Стьопка.

— Да, да, измислих нещо… — Обърна се, с един скок се озова при бюрото и със същото неразбираемо изражение на лицето погледна Стьопка. — Ще приемем, че приятелят ти не е стигнал до града. И че отговорността за съдбата на Земята се е стоварила върху нашите крехки рамене. Почини си пет минути… — И започна бързо да пише в големия бележник. — Сега ще измислим нещо интересничко за тях… Палавници! Насочващ им притрябвал… Така да се отнасят с благородния инструмент!

Степан гледаше през рамото му. Той бързо написа отгоре на листа: „Инструкция как да се повреди телескопът“ — и веднага задраска написаното. Стьопка мислено одобри поведението му: не биваше да се говори на глас за диверсията. Ако подслушат това — няма да се размине… Сигурно вече за десети път си спомни разговора, който самият той бе подслушал, скрит под кожуха на Сур. Как изръмжа Кисельов, когато Рубченко понечи да каже нещо за телескопа: „Спомни си за разпрашителя!“

Поклати глава. Тоя „разпрашител“ трябва да е дяволски страшно нещо — след тези думи цялата компания изплашено млъкна. Приятно му беше да си мисли, че и те се страхуват. И тогава Стьопка видя в настолния календар името си, написано с дребния, остър почерк на Портнов.

Пишеше:

„1. Степан Сизов, 1,5 м, набит, коса — светлоруса, очи — сиви, лесно пребледнява, късо подстриган, 13–14-годишен.

Да бъде сигурно изолиран за акселерация или +.

2. Завърш. на подготовката 19,40.“

— Охо, моите белези — рече Стьопка. — Това сте го писали под хипноза, нали? (Инженерът си промърмори нещо неразбрано под носа.) А кръстчето за какво е?

Писалката безшумно летеше по хартията и без да спира нейния бяг, инженерът отговори:

— За вечна памет. Ясно ли ти е? Тогава завържи по-добре забрадката, нали си момиче… — Посочи с ръка наляво, в ъгъла.

Ъгълът беше ограден със завеска. Вътре имаше умивалник и огледало. Стьопка въздъхна и си изплакна ръцете — прекалено мръсен беше за момиче. Избърса се със служебната кърпа и си завърза забрадката. Направи си презрителна гримаса — истинско момиче, чак да ти призлее. Обезпокоен изскочи от ъгъла, дотича до вратата… В коридора — никакво движение. Ако онези подслушват, отдавна вече щяха да са тук. А след изстрелите — положително. Впрочем „голият охлюв“ не би могъл сам да чува — за да разговарят, онези лягаха и си затваряха очите.

Вячеслав Борисович още пишеше. От прозореца не се виждаше нищо интересно — прашните брези стояха неподвижно, а телескопът и порталът бяха от другата страна, зад ъгъла. Някаква машина монотонно чукаше. Стьопка се сети за оръжието и зареди и двата пистолета. Добави в единия липсващите два патрона, а във втория сложи цял пълнител. Поколеба се, но постави „посредника“ на бюрото. Вячеслав Борисович шумно откъсна листа от бележника и каза:

— Дай и на мене една играчка. Благодаря. — И с отвращение пъхна пистолета в джоба си. — Страхувам се, че ще ми потрябва още преди залез слънце. „Посредника“ ли оставяш, правилно… Ето, на… — Подаде му изписания лист. — Ще го прочетеш, като излезеш от портала, на скришно място. Скрий го добре. И хайде, дим да те няма оттука. Съветвам те на първо време да пъхнеш играчката в пазвата си — в листа ще видиш докога. Седи си някъде на скрито, по-далеч оттука, не се мяркай пред очите на хората. Имаш ли часовник? Вземи този. Точен е.

Стьопка сви рамене, но взе часовника.

Дяволска работа! Никак не му се искаше отново да остава сам! Мрачно сгъна листа, пъхна го в деколтето на роклята. Изведнъж Портнов каза:

— Знаеш ли кой съм аз? Надувенна жаба.

— Какво?

— Надута жаба, на сръбски. Съвсем забравих за Благово!

Той радостно се усмихна и Стьопка разбра, че няма нужда да отива никъде. Честна дума, това беше чудесно!