Александър Мирер
Главното пладне (19)

Насочващи и „посредници“

Когато Сурен Давидович ни изгони от сутерена, Стьопка се пъхна в стария гълъбарник. Беше отчаян: Сурен Давидович бе останал сам в стрелбището — болен, задъхващ се, обгорен. Как ще се отбранява от Кисельов и неговите бандити? А Стьопка стреля не по-зле от възрастните — попаденията му с пистолет са за втори разряд. Пък го изгониха!

Степан седеше в прашния сандък на гълъбарника и си гризеше ноктите. На пясъка в двора си играеха дребосъците. После дотича Верка — само той му липсваше… Избягал от баба си, направо от масата. Цялата му уста беше в пържени яйца. Нямаше как, подсвирна му и Верка, много доволен, също се намъкна в гълъбарника. Наближаваше пладне, мързеливият вятър гонеше прахта към прозорците на сутерена. Там Сур очакваше враговете и под третия прозорец от ъгъла, върху тясното легло лежеше Павел Остапович. Като гледаше тези мътни, покрити с белезникав слой прах, оцветени от старост стъкла, Степан разбра, че е настъпило неговото главно пладне, за което ставаше дума в любимото стихотворение на Сур: „Лъжа е, че е преживяно — наш’то главно пладне на света!“

— Приличаш на котарак — изведнъж прихна Верка.

— Млъквай, глупчо! — сряза го Степан.

— А чичо Павел заровиха ли го вече?

Стьопка му тресна един по врата.

Тогава в двора се чуха стъпки. Целият в черно, стегнат, спокоен, Кисельов слезе към вратата на сутерена — чакаше да му отворят. Даже не се оглеждаше — стоеше и се взираше във вратата. После се понаведе малко и заговори в цепнатината до рамката. „Бу-бу-бу…“ — чу се в гълъбарника. Поговори така, извади от джоба си плоска зелена кутийка и я доближи до ключалката. Китариста дори не докосна дръжката на вратата — отвориха я отвътре, — блъсна я с коляно и изчезна в тъмния коридор. Стрелба, шум — нямаше нищо такова. Влезе си като у дома.

Верка захленчи:

— И аз искам при чичо Сурен!… — Стьопка го заплаши, че ще го заведе в къщи при баба му.

Това стана в дванадесет часа. Лелката от балкона на третия етаж крещеше на целия двор: „Льоня, Льо-оня, ела да обядваш!“ По нея човек можеше да си сверява часовника. Стьопка ядосано се обърна. Знаеше, че Сурен Давидович няма да позволи на Китариста да стреля. Даже кашлицата няма да му попречи да стреля пръв, такъв си е той… Но засега Сур не стреляше. А Кисельов… Бластерът стреля безшумно. На пряката слънчева светлина, при това през стъклата, пламъкът няма да се забележи…

„Дяволска работа! Какво става там? Сур би могъл да се забави с изстрела — мислеше си Стьопка. — Той държи Кисельов на прицел и аз точно сега му трябвам, за да го вържа или нещо друго. Вратата на сутерена не е заключена. Тоя гад не се сети да пусне секрета.“

— Хайде долу, Валерик!

Слязоха. На Верка бе наредено да постои с малчуганите — той захленчи. Стьопка му показа юмрук, промъкна се в прохладния полутъмен коридор и веднага чу иззад преградката високия, ръмжащ глас на Кисельов:

— … Не-ве-ро-ят-но! Да дадеш ключовете и оръжието на момчето — страшна глупост!

Сурен Давидович спокойно му отговори:

— Ъгъл трети, не се увличай. Ключовете и оръжието му даде Габриелян, а не аз.

Дяволска работа! „Габриелян, а не аз“! А той кой е? Намеси се слаб глас:

— Братя, чак толкова ли ви трябват тези дрънкулки? В милицията има цял арсенал. И ние си имаме достатъчно оръжие… как го наричаш ти?

— Бластери — рече Сур. — Момчетата го наричат така.

— „Момчетата“! — кресна Кисельов. — Незабавно, незабавно да се изолират тези момчета! Петоъгълник, свърза ли се с поста?

— Пътният пост не отговаря — докладва слабият глас. — Контролата показва смущения от автомобилни двигатели. Едни пътешественици са се навъдили…

— Докторката страшно кара — промърмори Кисельов. — Да предадем до Изчислителя запитване към чинията. Петоъгълник, още ли не виждаш?

— Засега още съм сляп.

— Ще почакаме. Дай запитване към чинията — каза Кисельов. — Квадрат сто и трети. Веднага намери момчето с ключовете!

Гласът на Сурен Давидович отговори:

— Тъй вярно, да намеря момчето…

Изскърца отместен стол.

— Така или иначе, това е необходимо… — заговори Кисельов, но Стьопка вече не слушаше. Излетя навън, подхвана Верка и го помъкна през улицата зад будката на РП. Сега дори самият Шерлок Холмс не можеше да ги види, а те виждаха през стъклата всичко наоколо.

— Валерик, бърза заповед! — изстреля Стьопка. — Тичай при Малгоша и измоли от нея роклята й на точки, синята, кажи й, че ми трябва. Заповед! И на никого нито дума!

Верка се опули. Стьопка каза да увият добре роклята и да я завържат с канапче. Ако Малгоша не е в къщи, Верка да я чака. Да донесе роклята в гълъбарника. И на никого, в никакъв случай да не казва какво има в пакета и къде е Степан. Даже на чичо Сурен.

Верка изписука „Слушам!“ и хукна. А Сурен Давидович излезе от сутерена и се скри в дъното на двора. Постоя малко, оправи си китела и си отиде.

Ама че дяволска работа — да се страхува от Сур! Проклети гадове! И до Сур се докопаха — разбирате ли? Това не може да се обясни. Вие не знаете колко обичахме Сур. Сега Стьопка го следеше, а нашият Сурен Давидович дружески разговаряше с враговете и бе станал един от тях — с прозвището „Квадрат сто и трети“.

— Дръж се сега… — промърмори си Степан. Претича през улицата. Докато тичаше, хвърли връзката с ключовете през решетката на канала пред задънения прозорец на сутерена. Надникна иззад комина и видя Сурен Давидович.

А, отиваш към гълъбарника, нали… Знаеш къде да търсиш… Ето скри се зад дъсчената долна част на гълъбарника и го повика: „Стьопик!“.

На една страна, като поглеждаше ту към краката на Сур, ту към полуотворената врата на сутерена, Степан се промъкна в коридора. При това злорадо си помисли: „Нали ми нареди да наблюдавам — моля…“

В коридора имаше грамадна закачалка от кафяво дърво. На нея през цялата година висеше риболовният кожух на Сурен Давидович, също огромен, до петите. „Ще си получиш ти твоето главно пладне“ — помисли си Степан, вмъквайки се под кожуха. В склада мълчаха. Колко време ще му трябва на Верка да донесе роклята? Ако Малгоша се е върнала от училище и ако веднага даде роклята — двайсетина минути. Досега са минали пет минути. Сур сигурно проверява входовете. Само Верка да не налети на него.

Малгоша Будзинская — едно момиче от нашия клас. Полякиня е, истинското й име е Малгожата. Тая работа с преобличането те със Степан вече веднъж я бяха правили, на Нова година — размениха си дрехите и на карнавала никой не ги позна.

В склада мълчаха. Стьопка, свит под кожуха, се терзаеше. Реши да преброи колко пъти през днешния ден му се наложи да се крие. Десет или единадесет пъти — истинска криеница. Най-после в склада заговориха:

— Няма да изпратят чинията — проговори Рубченко-Петоъгълника. — Рисковано е. Над тях минава спътник-фотограф.

— Желая ви щастие, страхопъзльовци — сърдито се обади Кисельов.

Рубченко се засмя:

— Е-ха-ха.

Стьопка чуваше как се обърна в леглото и как столът-инвалид изскърца под Кисельов.

— Стига си се хилил — тихо рече Кисельов. — Забравяш се…

— Виноват — каза Рубченко. — Виноват. На капитан Рубченко не му провървя, а на монтьора Кисельов късметът му проработи.

— Какво имаш предвид?

— Така…

— Какво, питам?!

— Единият стана Ъгъл, а другият — Петоъгълник — промърмори Рубченко.

— Така и ще си останеш в по-низш разряд — наставнически заобяснява Кисельов, — защото бъркаш себе си с тялото. Трябва да се бориш с това, Петоъгълник. Да не си се изключил от Изчислителя?

— Не, мълчи.

Кисельов изруга. Рубченко заговори унизено:

— Аз, разбира се, съм Петоъгълник… само че…

— Е-е?

— На моето тяло, на капитана от милицията, се полагаше Десантник от по-висок разряд…

— Може би. Би трябвало да има ценни знания. Казвай.

Рубченко се закашля. Усещаше се, че кашля предпазливо — сигурно още го болеше раната.

— Та какво искам да кажа… Бабата и момчето могат да се промъкнат в района. Така ли е? Фактът е неприятен, съгласен съм. Ама де да видим дали е толкова опасен този факт? Докато районното началство разбере, докато се свърже с командуването на окръга, а генералът поиска Москва — о-хо-хо! — минимум шест часа, преди подразделенията да тръгнат. Ми-ни-мум! Ама няма и да тръгнат, няма да повярват, ще изпратят пълномощник да се увери, а пък ние…

— Пък ние ще го използуваме — каза Кисельов.

— Да де! А той ще доложи в окръга: смахната бабичка, провокационни слухове и т.н.

— Ти по-добре ги разбираш тия работи. Нали си милицай, „боклук“…

— Точно така, точно така! — раболепно подхвана Рубченко. — А за „боклука“ ще си получите петнадесет денонощия, младежо!

Стьопка пъхна юмрук в устата си и се ухапа. После още веднъж. Той вече разбираше, че Павел Остапович не е бил винаги такъв, че едва тази сутрин са го превърнали в „Петоъгълник“, и отначало почувствува облекчение, защото най-страшното беше да си мисли, че цял живот са се престрували. Дори и Сурен Давидович.

Но облекчението беше само в началото. Сега Стьопка си хапеше юмрука, докато по устните му не пръсна кръв и чувствуваше с цялото си тяло колко е малък, слаб и седи като мишка в шкафа, вмирисан на овча кожа.

— Петоъгълника си е Петоъгълник — заговори Кисельов. — Окръг, подразделения… Не е там работата! Информацията, мили приятелю, винаги изтича. Затова е информация… — Изглежда, Кисельов мислеше на глас, не разговаряше с капитана. — Пречката е в друго, в друго… Изчислителя не помни нито една друга планета, запазила ядрено оръжие. Гнусно оръжие. Щом диваците го измислят, и веднага го пускат в ход и унищожават целия материал. Кошмарна работа.

— Виждал ли си такова нещо?

— Да. Преди много десанти. Планетата беше празна.

— Колко материал се похабява — каза Рубченко и изведнъж изсъска: — Гос-с-споди! Ама тук е пълно с ядрено оръжие! Как са оцелели, Ъгъл трети?

— Още не са успели да се сбият — равнодушно рече Кисельов. — Сега това не е важно. Знаеш ли радиуса на действие на водородната бомба?

— Откъде да го зная? Вярно, казваха го… на лекции…

— Е?

— Забравил съм. Склерозата ме хваща.

— Отвратителна планета — рече Кисельов. — Никой нищо свястно не знае. Бомби, ракети, деца… Гнусотия. А ти казваш — пълномощник. Той е по-необходим на нас, отколкото на тях: поне ще разберем радиуса на действие.

— Няма да посмеят да я хвърлят — нали върху своите!

— Може и да посмеят.

Замълчаха. Тропна врата, бързо мина Сурен Давидович. Колкото и да беше потресен, Стьопка се учуди: Сур дишаше съвсем тихо, без хриптене и свистене. Къде се беше дянала астмата му?

— Сякаш в земята потъна — каза Сур, Квадрат сто и три. — Обявявам белезите му.

— Вече ги обявих — изсъска Рубченко. — Белезите му са известни…

— Защо се крие от тебе? — попита Китариста.

— Умен и подозрителен е като дявол. Роден разузнавач.

Степан чак се изчерви от удоволствие. Кисельов изруга и каза:

— Да не губим време, Десантници. Квадрат сто и три, корабът не се охранява, а се очертава обстановката да е сложна. Ще се справиш ли? Там е и Деветоъгълника. Предупреждавам: лъчеметите да не се използуват!

— Тъй вярно — отговори Сур. — Петоъгълник, колата!

— Викам.

— Колите достатъчно ли са? — попита Квадрат сто и трети с гласа на Сур.

Кисельов отговори:

— Трийсет парчета. Засега стигат.

— Виждам, че наистина не сте си губили времето.

Замълчаха. Сигурно Квадрат сто и трети гледаше през прозореца — гласът на Сур проговори:

— Колко силен вятър. Прах.

— Не сме го губили… — потвърди Кисельов. — Айн момент! Квадрат, ти нали беше в „малкия посредник“?

— Разбира се. Нали ти ме пусна.

— Ама тогава нищо не знаеш за децата. Такава изненада. На тази планета има деца… (В това време Рубченко се закашля и Стьопка не чу последната дума.)

Квадрат сто и трети изхриптя:

— Какво-о-о?

А Ъгъла се наежи:

— Това, което ти казвам! И не ми каквокай! Горе-долу до шестнадесет години — сега уточняват.

Стьопка отново захапа юмрука си. Казват „деца“ и „уточняват“ нещо гадно и Федя Китариста крещи на Сур, а той с обикновения си тъжен глас казва:

— Колко неочаквано! До шестнадесет години — една трета от цялото население. Гледай ти, една трета! А до сигнала на насочването остават още седем часа, ох, колко лошо!… Насочващия трябва много да се пази.

Кисельов не отговори и вероятно ободрен от това, Рубченко подкрепи Сур:

— Проклета работа! Знаеш ли колко Десантници има на телескопа? Не взехме нашия насочващ…

— Млък! — избухна Кисельов. — Петоъгълник двеста, спомни си за разпрашителя! Я тръгвай в града и действувай по графика… Ако намериш момчето, обезвреди го. Тръгвай! Ескадрата чака на орбита, а някакъв си Петоъгълник си позволява да разсъждава…

Мишката пак се размърда под закачалката. Скръцна вратата на склада — като стъпваше тежко, мина Рубченко. Бинтовете ги нямаше на главата му.

Почти веднага след него излязоха Сур и Кисельов. Но първо си поговориха за това, че сигналът ще бъде изпратен в двадесет часа плюс минус пет минути, а дотогава трябва да се държат, ако ще да пукнат. Като минаваше по коридора, Сур попита:

— Следователно висшите разряди са съсредоточени при телескопа?

— Засега целият щаб е в движение.

Те затвориха вратата на стрелбището отвън. В коридора стана съвсем тъмно. Дисциплинираният завеждащ на стрелбището не беше забравил да изгаси осветлението в склада. Стьопка, за да се утеши, си промърмори: „Вие — с пръст в уста, а пък аз — с оръжие…“, Промъкна се в склада и вече протегна ръка към касата… Дяволска работа! Ключовете се въргаляха от другата страна на къщата, в канала пред задънения прозорец на залата за стрелба! Втурна се за ключовете. Спря. Вече са съобщили на своите по говорещите неща. Колко са, не се знае. Всеки може да го хване за яката. Даже Верка не е сигурен — ако го срещне някой от ония типове, край! Верка, Верка… Нещо не е наред с децата. Проверяват ги… Степан седна до масата да помисли. На пода в склада заедно с бетона от стената се въргаляха бинтове, памук. Сур затвори външната врата. Значи не се кани да се връща. Значи докато всичко свърши, той може да остане тук.

Има хляб, захар, яйца. Вода в чешмата. През нощта ще се измъкне, ще извади ключовете — и е въоръжен като в крепост. Ако рекат да нахълтат — ще стреля през вратата. Има газов котлон и фиде. И книги.

През прозореца виждаше гълъбарника — яркозелените стълбове, мрежата. Представи си как си стои като мишка под закачалката, а Верка го чака в гълъбарника, докато онези го намерят. Малчуганът вече трябва да се появи.

Стьопка поседя около пет минути, загледан през прозореца. Мислите му се удряха в „малкия посредник“ като в каменна стена. Значи така действуват! Оная зелена кутийка, която Кисельов доближи до вратата на сутерена; ето какво е донесъл в раницата сержантът — „малки посредници“. Те внушават на хората разни „Квадрати“ и „Ъгли“ и ги карат да помагат на пришълците. Стьопка за първи път твърдо произнесе тази дума в себе си. Да, пришълци, и те искат да хипнотизират всички хора! Не да ги убият, а да ги покорят с хипноза. Това е гнусно. Нямаше да е толкова страшно, ако имаха само един „посредник“-хипнотизатор. С него не можеш да обработиш много хора. Но ако всеки от хипнотизираните се разхожда с такова нещо в джоба? Тогава и цяла армия не може да им излезе насреща. Какво да прави? Дяволска работа! Когато заминаваше, Альошка не знаеше за малките „посредници“…

Слънцето беше заобиколило къщата и светеше в прашните стъкла; качи се на леглото, за да се увери — Валерик е. Тичаше с малко кафяво куфарче, краката му в къси панталонки бързо се стрелкаха. Стьопка сви рамене, въздъхна и излезе навън. Огледа се, с един скок се качи в гълъбарника.

Едва успя да убеди Верка да се прибере в къщи и там да чака следващата заповед. Като остана сам, облече роклята, скри панталона си в куфарчето и слезе от гълъбарника. Много му беше неудобно с роклята. Умницата Малгоша се бе сетила да му изпрати и забрадка от същия като на роклята плат на бели точки. Наскоро бяха чели как Хък Фин се преобличал като момиче. Степан запомни добре: не трябва да си пъхаш ръцете в джобовете, а когато ти хвърлят нещо в коленете, за да го хванеш, не трябва да ги свиваш, а да ги разтваряш. Така беше написано.

Първото нещо, което направи, бе да извади ключовете от дупката — ужасно неудобно беше да се пъха с пола. Върна се в стрелбището, пренесе всички винтовки от склада в залата за стрелба и ги скри под чувалите с пясък. След това сложи в куфарчето два бойни пистолета, две кутии с патрони, пълнители. Заключи касата, склада, ключовете сложи пак в куфарчето на Малгоша и излезе.