Александър Мирер
Главното пладне (18)

Зоната на кораба

Честно казано, искаше ми се да избягам. Но останах. Не желаех да тичам в кръг като оса, затворена в буркан от сладко. За това, че говорещото нещо служи за пропуск и за влизане, и за излизане, просто не се сетих, пък и изобщо нямаше начин да изоставя Сурен Давидович!

Ето следите от обувките му — редки и дълбоки. Изглежда, е тичал надолу по склона. Като се подхлъзвах от време на време на токовете си, помъкнах се по следите. В средата на сухото дере, върху мокрия тъмножълт пясък те се четяха като на хартия. Следите от танковете на Сурен Давидович и до тях широката крачка на тесни, гладки подметки. После още някакви следи — много големи и тъпоноси.

Седнах на едно повалено върбово стъбло. По коляното ми бързо-бързо притича рижо паяче. Очите си носеше отделно, на цял милиметър пред главата. До мене по ската се движеше кръгло слънчево зайче — подскачаше към листата на лещака над мене и пак се връщаше в краката ми. Погледнах нагоре. Нямаше слънце — само странна зеленикава мъгла на жълти петна.

Помня, че помигах на парцали, повъртях „голия охлюв“ в ръката си, лизнах го и го пъхнах в устата си. Не знаех кое небце е твърдо, кое — меко, затова го прилепих над средата на езика си. То залепна и в мига, когато разбрах, че кръглият лъч търси мене, скрит зад ската, заговори. Не се учудих. Какво толкова да му се чудя…

В главата ми прозвуча тънък глас, който познато разтягаше окончанията на думите: „Ти си включен, кажи името.“ Попипах нещото с език — замлъкна. Отпуснах го — пак: „Ти си включен…“

Нещото писукаше с гласа на Нела от универмага — маниерен и глупашки кокетиращ. Промърморих:

— Ей, Нелке, ти ли си? (Все пак позната!)

Гласът за трети път попита за името ми. По правилата на играта им трябваше да си кажа името. Добре. Наслуки казах: „Триъгълник единадесети.“ Да ме остави гласът на мира и тогава ще стана. Въпреки всичко ще се изправя и ще намеря Сур.

— Триъгълник единадесети — кокетливо повтори гласът и млъкна.

Докато говореше, нещо ме гъделичкаше в устата. Станах и направих една крачка. Лъчът трепкаше върху гърдите ми като медал. Някакво странно съоръжение блестеше с върха си и ме държеше в лъча. То стоеше на дъното на оврага. Кула, която много приличаше на огромна запушалка на гарафа. От зелено, мътно, непрозрачно стъкло. На височина беше около пет метра, с широка плоска основа. Отгоре имаше кълбо — аспидно черно, ръбесто, като накрайника на бластера. Промъквах се по оврага, като се стараех да бъда възможно по-далеч от зелената кула, но изведнъж ръбовете започнаха да бълват огън по клоните и тревата, по лицето ми. Ослепях, спънах се, паднах на ръцете си. Светлината беше страшно силна, почти изгаряща, но в очите ми, под алените петна остана усещането, че в подножието на кулата май бях забелязал полузакрита от клоните човешка фигура. Без да отварям очи, запълзях през храстите. Щом Сур е отишъл там, и аз ще отида. Ще отида. Ще отида…

— Деветоъгълник, в зоната на кораба — заговори гласът на Нелка. — Позволете ми да погледна малкото. Наоколо е спокойно.

Няколко секунди мълчание: Нелка изслушваше отговора.

Отново нейният глас:

— Деветоъгълника се движи към зоната.

Представяте ли си, аз дори се учудих, че пришълците водят със себе си и малките си. И позволяват на нашите — на хипнотизираните, разбира се — да гледат децата им. Понадигнах се и предпазливо отворих очи — кълбото не блестеше. Листата край него бяха жълти и сбръчкани. И никакво малко не видях, но човекът, който седеше върху плоската опора на кораба, вдигна ръка и извика:

— Альоша, престани да се криеш, ела тук! Тебе чакам.

Тръгнах като насън, спъвах се по пясъка и гледах как Сурен Давидович си седи на оная дяволия в обичайната си спокойна поза, кителът му, както винаги закопчан до гърлото, по челото му — сини точици, следи от барут, а пръстите му — жълти от „Астматола“. Приближих се. Дебелият заек доскача и седна до Сурен Давидович.