Александър Мирер
Главното пладне (17)

Намерено и изгубено

В гората беше тихо. Тук, далеч от шосето, даже синигерите мълчаха. Задушният въздух миришеше на прах, който вече бе успял да се слегне след колата. Следите от гумите се виеха по мекия път като шарени змии. На сто и петдесет метра от пътя завиха наляво. Учудих се: поляната на „посредника“ беше надясно. Колата бе криволичила между дърветата, но уверено се бе движила в една посока. Понякога бе боксувала, изтръгвайки тревата до корен… Хоп! Изпод краката ми изскочи заек! Голяма работа! Би било голяма работа, ако заекът беше избягал от мене, както си му е редът. А той, преди да се скрие зад храста, спря и няколко секунди седя и си въртя лявото око нагоре-надолу — разглеждаше ме, разбирате ли?

И тогава видях, че волгата се е движила по следите на друга кола. Следите бяха със същата ширина, но гумите имаха различен грайфер… Чак се дръпнах назад и шепнешком попитах заека: „На тебе пък какво ти влиза в работата?“ Излизаше, че той ми бе показал вторите следи: дългите отпечатъци на задните му лапи се точеха точно по следите на неизвестната кола.

Беше доста далеч от шосето. Стоях и гледах следите, когато забръмча двигател. Отдръпнах се и се скрих зад една елха. Между дърветата срещу мен плуваше черната кола. Шофьорът беше сам и източил шия, следеше пътя. Излизаше, че двете коли бяха спирали-съвсем наблизо: ето ги двата полукръга на следите, където са се обърнали и са тръгнали обратно. А наоколо е отъпкано с токове — много и най-различни. Но хора не се виждаха. Нито стъпки, нито гласове — тишина. И птиците мълчаха, сякаш бяха риби, а не птици.

Зашарих с очи — поне заекът тук ли е?

Тук беше. Седеше пред един хвойнов храст, повдигнал дебелата си муцуна над купчинка съчки. Като му тропнах с крак, премести ушите си и лениво отскочи зад храста. Наложих си да не му обръщам внимание и затърсих следите на Сурен Давидович.

Точно пред мен беше миналогодишната пътечка към оврага. Тя матово блестеше под гъстия лещак — още не беше изсъхнала. Отдалеч изглеждаше, че след като снегът се е стопил, по нея никой не е минавал. Пъхнах се там — по края й имаше следи… На десетина крачки по-нататък, вече по средата на пътеката, личеше следа от лявата обувка на Сур. Тъпоноса, с грайферна плоска подметка, така наречения танк.

Кой знае защо, претеглих в ръката си бластера и тръгнах към оврага.

Сега слушайте. Вървях по тази пътечка за стотен път през последните две години и много добре знаех, че тя води към дълбокия вир на ручея, който е в дъното на оврага. Знаех с краката си — не с главата, че от мястото, където се беше обърнала волгата, до оврага са петдесетина метра. Първият завой наляво е до сухия бор, а след двадесет метра, там, дето свършва лещака, има втори завой и веднага започва спускането към оврага. Та така, минах аз през първия завой, без да изпускам следите на Сур, но след втория завой пътеката изчезна. Като че ли потъна в земята заедно със следите, а отпред вместо склона се показа равна, гъста трепетликова горичка.

Отначало си помислих, че съм отминал втория завой. Върнах се при сухия бор… Пак същото! Щом отминах лещака, пътеката изчезна заедно със следите. Добре де. Може пък дъждовете през пролетта да са отмили пътеката. Тръгнах направо през трепетликовата горичка и излязох при оврага, но не при вира, а много по-наляво. Странна работа… Тръгнах надясно, като вървях над оврага, и го изгубих. Направо започнах да вия от бяс — бях се загубил също като някой градски глезльо! А пък тук човек няма къде да се изгуби — оврагът през цялото време ми беше от дясната страна. Естествено тръгнах още по-надясно, за да се върна при склона, и се намерих — представяте ли си къде? На същото място, откъдето тръгнах — при завоя на пътеката. Съвсем бесен се промъкнах направо през храстите надолу по склона и тръгнах покрай ручея, като едва си измъквах краката от калта. И след двадесет метра опрях в скат. Оврагът, който трябваше да продължава още цял километър, внезапно свършваше. Като ругаех и едва не плачех, изкачих се нагоре и се намерих пак при втория завой на пътеката. Малко по-нататък, под един глогов храст седеше заекът — същинско пънче — и се правеше, че моите мъчения хич не го интересуват…

Бях изгладнял и изморен. От обувките ми течеше кал. Калъфът с бластера беше целият изцапан. Изобщо не можех да разбера какво става, докато в главата ми не се завъртя една мисъл. Под капака на калъфа беше намотана хартия, а в джоба ми беше писалката на Стьопка. Извадих и едното, и другото и начертах план на местността, както я помнех преди всички тези свличания. Ето го този план:

Маршрут I — тръгвам от кръстчето по пътеката направо и трябва да изляза при вира, а се озовавам — виждате ли къде? Далеч надясно. Маршрут II — от кръстчето тръгвам по-наляво и се озовавам вляво от вира. Маршрут III — като вървя отдолу покрай ручея, се натъквам на скат и се изкачвам до кръстчето. Разбирате ли? Голямо парче от оврага заедно с пясъчния вир, малиновите храсти, дяволските пръсти по дъното на ручея, блатната трева, птичите гнезда и отличната ски-писта не съществуваше. Част от оврага бе изчезнала и на нейно място нямаше нищо. Как да ви обясня? Ако вземете един чаршаф и в средата изрежете дупка, част от плата няма да го има. Но ще остане дупката. Ако оврагът се беше срутил на някое място, щеше да остане нещо като дупка. А сега излизаше, че по края на изрязаното място са прокарали конец и са го стегнали, така че нищо не е останало — нито изрязаният плат, нито дупката. Да се побърка човек! Струваше ми се, че трябва да опитвам пак и пак, и пак. Целият се изподрах в храстите, но се катерех към несъществуващия вир като костенурка в кутия. А заекът се мяркаше ту тук, ту там и когато съвсем губех надежда, нагло сядаше отстрани.

После ми показа бонбона. Или ми го донесе — и досега не зная. Прескочи пътя, изправи муцуната си — едното му ухо стърчеше — и изчезна, а на метър от края на пътеката, под един лист живовляк, блесна на слънцето обвивката на бонбон. Същата, с розовия котарак в нескопосаните чизми.

Вдигнах котарака. В него нещо завито — не беше бонбон, с друга форма. „Гол охлюв“! Говорещото зелено нещо!

Докато го развивах и разглеждах, машинално вървях напред. Е, като вдигнах очи, видях, че стоя на изчезналия край на пътеката, след втория завой. Пред мене беше склонът, надупчен от токове, отляво светлееше издраният дънер на изсъхналото дърво, за което всички се хващат, когато се изкачват, а отдолу по пясъка край вира се виждаше нова пътечка…

Стоп, а къде е калъфът с бластера? Бях го оставил на земята, като взимах „голия охлюв“.

Огледах се назад и видях, че лещака, откъдето току-що се бях измъкнал, го няма. Че пътеката излиза от храстите, а те продължават и наоколо, даже и зад оврага. Че няма пътека, няма следи и разбира се, няма го и калъфа с бластера. Бях влязъл във вътрешността на „дупката“. Краищата й се бяха затворили, сякаш невидима ръка внимателно и безшумно беше затегнала конеца.