Александър Мирер
Главното пладне (15)

Аз съм „инфекциозно болен“

— Хайде, изпълнявай заповедта! — проговори Стьопка, силно смръщил нос и устни. — Изпълнявай!

— А ти?

Изруга и хукна. След двайсетина крачки се обърна и извика: „Върви!“ — и хукна нататък. Разбрах накъде тича — към празния гълъбарник насред двора. Май че заревах. При гаражите се появих с мокра физиономия — това си го спомням. От третото или четвъртото тухлено гаражче изпълзяваше москвич, кротко похърквайки с мотора си. На волана седеше Анна Егоровна, както си беше с престилката. Отвори дясната задна врата и аз се качих в колата.

— Изтрий си лицето — рече докторката. Бръкнах в джоба си за кърпа.

— Чакай, Альоша. Знаеш ли, не се изтривай. Така ще е по-добре.

Не я разбрах. Тогава ми обясни:

— Нали виждаш, аз съм с престилка. Карам те в районната болница. Силно те боли под лъжичката и ето тук, запомни. Легни на задната седалка, подложи си палтото ми под главата… Чакай! Това го скрий под моята седалка.

Сложих бластера под седалката и легнах. Сигурно съвсем съм заприличал на болен — докторката одобрително кимна.

— Случи ли се нещо друго, Альоша?

— Случи се. Кисельов идва на помощ на Рубченко.

— Ти видя ли го?

— Не. Малкото нещо заговори…

— Ясно… — прекъсна ме Анна Егоровна. — Дръж се. Тръгнахме. От гаражчето веднага наляво, като се промъквахме през западната покрайнина и заобикаляхме града. Така беше малко по-близо, а и пътят беше не по-лош от асфалта по улица „Ленин“, но аз си знаех — нарочно заобикаляме града. „Лежи, моето момче, лежи“ — казваше от време на време Анна Егоровна. След последната къща тя подкара направо, по едва засъхналия строителен път, за да избегне крайградския участък на шосето. После рече: „Седни“. Седнах и погледнах през задното стъкло. Градът беше вече далеч. Прозорците на — къщите не се виждаха, малки димни облачета висяха над червеното кубче на млекозавода.

— В чантата има храна — каза докторката, без да се обръща. — Хапни си.

— Не ми се яде, благодаря.

— Като отхапеш първия залък, ще ти се дояде. — Послушах я, но без полза. Едва сдъвках сандвича и затворих чантата. Страшно тресеше — така юркаше колата, че чак вятърът свистеше по покрива.

— Нарочно ли оставихте гаража отворен? — попитах.

— А, голяма работа! Ти гледай твоят властер да не тресне изпод седалката.

— Няма, Сур добре го опакова. И малкото нещо също — в стоманена кутийка.

— За да не разговаря ли? Досетлив е твоят Сур… Как го казват в действителност?

Казах й.

— Арменците са хубав народ… Ама я гледай — вече минахме осем километра, а никого не сме настигнали.

Възразих й, че настигахме много коли. Анна Егоровна ми обясни, че те всички отиват към околните села, а към районния център или към железопътната линия, откъде го знае? Шофьорско око. Тридесет години кара, от войната.

Говорехме си така и изведнъж тя нареди:

— Лягай и си затвори очите. Дишай през устата, не отваряй очите. Май че пристигнахме…

— А очите защо?

— За по-болен вид.

„Върви си, върви“ — сякаш скандираше клаксонът. След това изскърцаха спирачките и Анна Егоровна извика:

— На автостоп не взимам — инфекциозно болен! — Отвърна й мъжки глас:

— Забранено е минаването! На пътя има авария.

— Ще заобиколя. Детето е в тежко състояние.

— Минаването е забранено до седемнадесет часа.

Намеси се втори мъжки глас:

— Извинете, докторе, служба. На драго сърце бихме ви пуснали, ама началството няма да ни похвали за това…

Първият глас:

— Какво има да си говорим, връщай се! В Тугарино болницата е добра. Докато говорите, момчето ще умре.

Анна Егоровна:

— Покажете ми удостоверението си, сержант. Трябва да знам от кого да се оплача в областта.

Вторият глас:

— Моля ви, моля ви! Ние на драго сърце!

Нов мъжки глас:

— Докторе, няма ли да ме вземете до града? Тези ме забавиха, а пък моето авточудо от яд се развали.

— Не мога, гълъбче… — флегматично проговори басът на Анна Егоровна. — Карам болен. Продухайте си жигльора… Сержант, гарантирам ви едно мъмрене.

Някой се отдалечи от москвича ни — стана по-светло. Тогава третият глас зашепна:

— Докторе, зная един обиколен път през Берьозовое… Ако ще да пукна, но трябва да отида в района… Вземете ме, аз съм имунизиран.

— И ще си зарежете колата?

— Отивам да се женя, не ми е до кола. Ония ще я откарат на буксир, ще им дам петарка! — припираше гласът.

— От какво сте боледували като дете? — попита Анна Егоровна. (Едва не прихнах.)

— От заушка, варицела, от онова… коклюш…

— Разберете се за колата, само че по-бързо! — И след пауза: — Альоша, ти си лежи. Като кихна, започвай да пъшкаш… Хайде, хайде!

Предната врата тропна, слънцето се премести от краката върху главата ми — пътувахме обратно.

— Какво му е на момчето? — попита новият ни спътник.

— Заушка — заяви докторката.

— Ох-ох… Много ли е зле?

Не му отговори. После попита:

— Та казвате, да обръщам към Берьозовое? Ама там има бариера.

— Нищо, ще заобиколим. Прекрасен черен път. Две хиляди пъти съм минавал оттам като ходя за риба. Или малко по-малко.

— Нещо много сте се разбързали, а, годенико?

— Годенишка му работа, докторе. Почти младоженска.

— Значи и обиколният път през Берьозовое също е забранен? И там ли има авария?

— Защо? — попита спътникът ни.

— Не зная. Пред милицията не споменахте за този вариант. Искахте да се върнете в града…

Мълчание. Леко поотворих очи и видях, че спътникът ни внимателно оглежда докторката. Имаше чип нос и рижи мигли.

— Ето я и бариерата — рече тя. — А вие, младежо, не сте ли малко старичък за годеник?

Тогава той изстреля:

— Ох, докторе! В Тугарино става нещо лошо.

Колата спря. Изпреварваше ни камион. Анна Егоровна присви очи към пътника.

— Имате ангина — каза тя. — Господи, къде ми е запалката?

— Докторе! — изпъшка пътникът. — Каква ангина?

— Покажете си гърлото… Е? (Той изплашено отвори уста.) Добре. Альоша, можеш да седнеш. Отиваме в Берьозовое. Какво нередно забелязахте в града?… Внимателно, дупка… Как се казвате?

Разбирате ли, чичкото също отиваше в района, за да вдигне тревога. Той знаеше дреболии: че междуградските телефони не работят, че автобусите са отменени до седемнадесет часа и че на завода за тракторно оборудване било забранено да изпраща продукцията си по железницата — най-близката гара също е в районния център. Говореше и се объркваше от вълнение.

— Като малък останах в окупация, при фрицовете. Вие сигурно сте военен лекар. Майор от медицинската служба? Е, вие не познавате страха…

— Кой знае…

— Моля да ме извините, разбира се — бързо каза спътникът ни. — Вие не познавате оня страх. Сякаш въздухът се е вмирисал, отвсякъде е страшно. От заповедите е страшно, от всичко… И сега замириса. Но кой е виновен сега? — Страхливо погледна към Анна Егоровна. — Наистина има авария. Разрушен е мостът, разбира се, паднали са стълбовете… — Той се въртеше на седалката, поглеждайки ту към мене, ту към докторката. — И телефонът е прекъснат. Докторе! — извика. — Аз ви казвам! Сигурно е! Факти няма, но вони. Нататък не може, насам…

— Тогава защо сте тръгнали без факти?

— От страх — с жалък глас призна чичкото. — И някаква полза все ще има, пък и ще спася кожата. Страх ме е. Мене са ме били в гестапо.

— А, така ли — каза докторката. — Този път нюхът не ви е подвел. Понякога и от страх човек действува правилно.

— Не съм се излъгал? И факти ли има? — извика той. — Та затова, значи, гледам, момчето изобщо не е болно.

— Няма какво да гледате — рече докторката.

Не си спомням как се казваше спътникът ни — Николай Иванович ли, или Иван Николаевич. Много скоро се разделихме. В Берьозовое, при брода.

Берьозовският дървен мост беше изгорял малко преди нашето пристигане — стълбовете още димяха. Въглените съскаха, падайки във водата. Стръмният бряг пред радиатора на колата не се виждаше от дим.

— Чиста работа — каза Анна Егоровна. — Нямат ли си ферибот?

Момчета с викове обградиха колата.

— Леличко, веднага след старото русло има брод! Добър е, камионите минават!

Едно мъниче изфъфли:

— Овшите шъщо минават.

Друг малчуган окръгли уста, зарева и хукна накъдето му видят очите — изплаши се от бялата престилка. Спътникът ни каза:

— Така е, добър е бродът! При ниски води спирачките са сухи.

— Тръгваме! — И тя подкара колата в обход на старото русло.

Аз също познавах тези места — малко по-нагоре по реката се въдеха едри раци. Оттук до града имаше не повече от пет километра и от високия стар бряг можеше да се види телескопът. Още от самото начало не исках да тръгвам и сега, когато започнахме да се въртим, без да се отдалечаваме от града, ми стана чоглаво. Нека сега рижият страхливец да се прави на болен! И страшно се зарадвах, когато Анна Егоровна попита:

— Алексей, какво ще кажеш, да се върнеш в къщи, а?

Пушеше и сърдито гледаше към тъмния склон на противоположния бряг. По-добро място за засада не можеше да се измисли: ние сме долу, осветени от слънцето — могат да ни избият като патици.

— Ще почакам тук, докато минете оттатък — рекох. — Няма да се изгубя, телескопът се вижда.

— Вижда се, но по пътя все пак е по-сигурно — каза тя. — Вземи пакета със сандвичите, дай ми кутийката.

Дадох й кутийката с „голия охлюв“, взех ненужните сандвичи, отворих вратата и се спънах в калъфа с бластера. „За какво са ми тези сандвичи?“ — помислих си и хвърлих едно око към Анна Егоровна. Тя нещо бърникаше по таблото. Закачих калъфа с върха на обувката си, изхвърлих го в тревата, излязох и затворих вратата. Спътникът ни, със запретнати крачоли, вече шляпаше по водата — той щеше да върви пред колата.

— Всичко хубаво, моето момче…

Сивият москвич бавно пропълзя към водата, заблестяха мокрите колела, а аз стоях на брега и гледах, докато колата, отбивайки в ляво, не превали през гребена на високия бряг. Мярна се бял ръкав, хлопна врата и остана само миризмата на бензин. Тогава вдигнах калъфа с бластера и направо през хълмовете затичах към града.