Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът на скитащите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Главный полдень, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Mandor(2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Александър Мирер. Домът на скитащите

Издателство „Отечество“, София, 1984

Биб. Фантастика № 33

Редактор: Асен Милчев

Технически редактор: Иван Андреев

Художник: Венелин Вълканов

Коректор: Мая Лъжева

История

  1. —Корекция
  2. —Разделяне на двете книги. Повърхностна редакция от Mandor
  3. —Добавяне

Връзката

Тялото на Рубченко все още беше на леглото.

Беше ме страх да заговоря, да взема бластера, да погледна Сурен Давидович. А Стьопка не беше такъв. Попипа бластера и каза нарочно високо:

— Съвсем студен!

Сур чу и се обърна. Ох, дълго ще има да помня тази картина… Как гледа с кафяви, яростни очи разрушенията, треперещия Верка, винтовките, които се търкаляха в локвите, и бластера… Погледна и внезапно се защура — отвори желязната каса с оръжието и припряно започна да пъха вътре винтовките. Посегна към бластера — Стьопка хвана ръката му.

— Това е спусъкът, Сурен Давидович, ето тези крилца.

Сур силно затърка слепоочията си. Търкаше ги с яд, дълго. После продума:

— Разбира се, че е спусъкът. Точно така… Къде е връзката?

Стьопка показа с пръст към пода, а аз я вдигнах. Черна връзка за обувки, по-точно, две връзки, завързани заедно. И четирите им крайчета бяха здрави, стърчаха от възлите.

— Разбирам — каза Сур. — Отвращава те… — Взе от мене връзките и ги прибра в касата. — Все пак няма защо да се отвращаваш, Степан.

— Той е предател — каза Стьопка, като сочеше Рубченко, — а вие го съжалявате!

Потръпнах — до мен закрещя Верка:

— Лъжеш! Чичо Павел е татков приятел, не е никакъв предател, лъжеш!

— Точно така, моето момче… Степан, изслушай ме: ако Павел Рубченко е предател, и аз също съм предател. Такива хора като него… — Сур се закашля. — Той е не само честен воин. Не само храбър и добър човек. Пред очите ми вече двадесет години работи в милицията. И на фронта. И винаги е бил истински рицар…

Стьопка мълчеше. Трудно беше да не се съгласиш — такъв човек е пред очите на всички, като в стъклена будка. Но Сур се бе отърсил от отчаянието и продължи:

— Изгубихме много време… Нужен е лекар. Кой ще се обади в „Бърза помощ“? Льошик, ти ли? Подръжте вратата. — Внимателно взе бластера и го пренесе в касата. Превъртя ключа два пъти. — Ех, Остапович!… Ех, Остапович!… По-добре… — И млъкна.

Знаех защо. Беше готов сто пъти да го изгорят с този бластер, само и само да не бе стрелял в приятеля си. Но стреля, за да спаси нас.

Погледна ни, стегна се, тръсна глава и на вид пак стана какъвто си беше винаги, даже погали Верка както обикновено — от носа към врата.

— Да, положението е тежко… Не бива да се обаждаме в „Бърза помощ“. Стьопа, Альоша! Идете в четвърти вход, апартамент шестдесет и едно. Доктор Анна Георгиевна… Поканете я тук. Какво да й кажете? Че има ранен.

Затичахме. Стьопка в движение рече:

— Правилна заповед.

— Защо? — попитах. Отговори ми:

— Ами ако онези са проникнали и в „Бърза помощ“?

— Кои онези?

— С бластерите.

— Защо им е да проникват?

Стьопка само подсвирна. Тогава му възразих:

— Доктор Анна Георгиевна също е могла да проникне.

— Чуден човек… — изпухтя Стьопка. — Тя е пенсионерка и приема в къщи. Виждаш ли табелката?

Виждах я. На апартамент 61 имаше блестяща медна табелка: „Доктор А. Е. Владимирская“

Степан позвъни и изведнъж каза със свистящ шепот:

— Той и мене искаше… така. Вашият Рубченко…

— Ама той не стреля в тебе, а в Сур!

— Не бе — прошепна Стьопка, — не с бластера. Той така… Сякаш с очи. Аз като че ли умрях за половин секунда.

— Ох, а пък мене… — забързах аз, но в този момент вратата се отвори и от тъмния коридор попитаха:

— При мене ли?

Отговорих, че при доктора и че в стрелбището има ранен.

— Сега, чакайте тук — каза глас, който ми се стори мъжки.

В коридора светна лампа. Влязохме, но вече нямаше никого. Сякаш бяхме разговаряли с огромния часовник, който тиктакаше срещу вратата. Страшен часовник! По-висок от мене, с три гири, лъснати по-добре и от табелката на вратата. Часовникът веднага изсвири някаква мелодия с камбанки и започна да бие с троен звън — единадесет часът. Изохках, защото всичко беше започнало точно в осем и половина, само преди два часа и половина. В училище са минали три часа, а пък се струпаха толкова неща изведнъж! И Верка отгоре на всичко. Верка е много нежен и доверчив. Оня ден се приближи до един милиционер и попита: „Чичо, на вас защо не ви дават побойни палки!…“

Звънна стъкло. Някой се завайка с тънък, старчески глас. Вратата рязко се отвори, в коридора изскочи жена с бяла престилка, с куфарче, съвсем побеляла. Тя стремително ни огледа със сини емайлови очи. Попита басово:

— Раненият в стрелбището ли е? — И вече беше на стълбището.

Едва успяхме да я настигнем. Това се казва пенсионерка! От апартамента крещяха: „Егоровна!“ — тя мълчаливо се носеше надолу по стълбата, после по пътечката край къщата и по четирите стъпала на сутерена. Стьопка изтича напред, отвори вратата и поведе докторката по коридора към склада.