Александър Мирер
Главното пладне (1)

Федя Китариста

Този ден от сутринта беше много горещо и слънчево. От жегата се събудих в зори, закусих заедно с мама и рано, много преди осем, тръгнах за училище. Помня, че на булеварда силно и тръпчиво миришеше на тополов пух и липите бяха като окадени, светлозелени, и слънцето светеше във витрините на универсалния магазин. Вратата на магазина беше заключена, но Федя Китариста вече седеше на стъпалата с китарата си и примигваше. Даже си помислих, че нощната смяна в млекозавода е свършила и Федя направо от работа е дошъл на среща с Нела, продавачката от щанда за обувки. Минах по другия тротоар, свих зад ъгъла към училището и чак тогава се учудих — Федя не е такъв човек, че да седи и да чака. По-скоро ще пресрещне момичето пред къщи и ще го изпрати с гръм, с китарен звън — ехе-ей, я ме вижте!… Такова си е момчето. Сутрин ли е, вечер ли е — все му е едно. Мислех си за него и се усмихвах, защото такива хора ми харесват. После започнах да си мисля дали ще имам време през деня след училище да изкопая червеи за риболов.

Изкачих се по празното стълбище, оставих си чантата и погледнах през прозореца.

Федя Китариста все така си седеше на стъпалата на универмага и държеше китарата в протегнатите си ръце. Разбирате ли? Той я разглеждаше и се мръщеше, сякаш питаше: това пък какво е? Сви рамене. Взе няколко акорда и пак сви рамене. После започна да потрепва с крак и с учудване се вторачи в обувката си, поглеждайки я отстрани като петел — пречеше му китарата.

Пак се усмихнах — нашият знаменит китарист сякаш тепърва щеше да се учи да свири на китара. Какво го е прихванало — ама че развлечение си е намерил, и то толкова рано!

След две-три минути пред универмага се появи началникът на пощата. Федя го извика. През стъклата не можех да чуя какво му каза, но началникът зави и се приближи до стъпалата.

И ето какво се случи тогава. Началникът направи една несигурна крачка, хвана се с две ръце за гърдите, веднага се изпъна, отпусна ръце и тръгна напред, без да се оглежда. След половин минута стъклената врата на пощата се отвори, началникът се скри зад нея, а после до мен достигна резкият удар от затварянето й. Федя си седеше, сякаш нищо не се бе случило, и почукваше по китарата с кокалчетата на пръстите си. А пък аз вече не откъсвах очи от него — какъв ли още номер ще направи? Улицата вече се оживи — чиновници отиваха на работа, от входовете изскачаха деца и тичаха към училището.

* * *

До звънеца оставаха още пет минути. Стьопка припряно „стреляше“ от тетрадката ми задачите по геометрия. Значи гледах вече от половин час, а Федя все си седеше, опрял китарата на крака си, и равнодушно мигаше срещу минувачите. И изведнъж вдигна глава… Полюлявайки се тежко на всяка крачка, към пощата бързаше побелелият дебел телеграфист, важен като генерал. Той винаги по това време минаваше оттук, винаги бързаше и преди да стигне ъгловата витрина на универмага, поглеждаше часовника си и се опитваше да ускори крачка. Най-малко сто кила тежи, честна дума! Именно него избра Федя сред всички минувачи и умолително наклонил глава, му каза нещо. Онзи се обърна — даже гърбът му, стегнат в униформата, изразяваше недоволство.

Понадигнах се. Старият телеграфист сякаш се спъна в невидимо въже. Залитна с цяло тяло, заситни и спря, като се хвана с две ръце за гърдите. Помислих, че ще падне. Китариста равнодушно гледаше потрепващата си обувка и даже не се помръдна, животното му с животно! Старецът можеше да се пребие в стъпалата. За щастие не падна — изправи се и като че ли взе нещо бяло от Китариста. И веднага продължи с предишната си походка. Вратата на пощата хлопна, само слънцето вече не блесна в стъклото. А Федя Китариста стана и си тръгна. Китарата остана на стъпалата.

Огледах се — учителят още го нямаше, — прескочих през чиновете и право към вратата. Някой извика „Уха!“, аз излетях в коридора и ходом тръгнах надолу, като гледах по-бързо да мина покрай учителската, да не би случайно да срещна Тамара Евгениевна.

Когато изхвърчах навън, звънецът биеше с всичка сила. Улицата съвсем не изглеждаше така, както отгоре, и Китариста го нямаше на стъпалата на универмага. Затичах напред към лехата между тополите и съвсем близо видях Федя — беше успял да се върне за китарата и пак да се отдалечи на двайсетина крачки. Черният лак на инструмента отразяваше всичко като изпъкнало огледало на автобус: къщите, дърветата, бледожълтата каросерия на минаващия камион. И мене, а до мене, и още някого. Огледах се. Беше Стьопка — съвсем пребледнял от вълнение.