Сидни Шелдън
Тънки сметки (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Да си губернатор беше дори по-вълнуващо, отколкото Оливър си беше представял. Властта беше изкусителна метреса и той я обичаше. Решенията му се отразяваха на стотици хиляди хора. Стана специалист по отклоняване на щатското правораздаване, а влиянието и репутацията му все повече се разширяваха. „Аз наистина променям нещата“ — радостно си мислеше. Той си спомни думите на сенатора Дейвис: „Това е само началото, Оливър. Карай внимателно.“

И той беше внимателен. Преживя многобройни любовни авантюри, но те никога не станаха достояние на хората. Знаеше, че така и трябваше да бъде.

 

 

От време на време Оливър се обаждаше в болницата, за да се осведоми за състоянието на Мириам.

— Все още е в кома, господин губернатор.

— Дръжте ме в течение.

 

 

Едно от задълженията му като губернатор беше да организира официални вечери. Сред почетните гости имаше поддръжници, изтъкнати спортисти, хора от шоубизнеса, изявени политици и други видни личности. Джан беше изискана домакиня и на Оливър му харесваше отношението на хората към нея.

— Току-що говорих с татко — каза му тя един ден. — Следващата събота и неделя организира парти в дома си. Иска да отидем. Ще има хора, с които трябва да те запознае.

 

 

Същата събота в импозантния дом на сенатора Дейвис в Джорджтаун Оливър откри, че се ръкува с едни от най-влиятелните личности във Вашингтон. Партито беше чудесно и той много се забавляваше.

— Добре ли се забавляваш, Оливър?

— Да. Партито е чудесно. За по-хубаво и не можеш да си мечтаеш.

— Като си говорим за мечти — каза Питър Тейгър, — спомних си нещо. Оня ден Елизабет, шестгодишната, беше в лошо настроение и не искаше да се облече. Бетси направо се беше изнервила. Елизабет я погледна и попита: „Мамо, за какво си мислиш?“, а Бетси каза: „Скъпа, просто си мечтаех да си в добро настроение, да се облечеш и да закусиш като послушно момиче“. А Елизабет й отвърна: „Мамо, мечтата ти е неизпълнима!“ Не е ли страхотно? Тия деца са невероятни. Ще се видим по-късно, губернаторе.

На прага се появи една двойка и сенаторът Дейвис отиде да ги посрещне.

Италианският посланик Атилио Пиконе беше внушителен шейсетгодишен мъж, мургав и със сицилиански черти. Съпругата му Силва беше една от най-красивите жени, които Оливър бе виждал през живота си. Преди да се запознае с Атилио била актриса и все още била популярна в Италия. Ръсел разбираше защо. Очите й бяха големи, кафяви и чувствени, лицето й беше като на мадона, притежаваше изкусителното тяло на женски портрет на Рубенс. Беше с двадесет и пет години по-млада от съпруга си.

Сенаторът Дейвис заведе двойката при зет си и му ги представи.

— Приятно ми е да се запознаем — изрече Оливър.

Не можеше да откъсне очи от жената.

— Много съм слушала за вас — усмихна се тя.

— Надявам се, че не е било нещо лошо.

— Аз…

— Сенаторът Дейвис има много високо мнение за вас — намеси се мъжът й.

— Поласкан съм — отвърна той и погледна Силва.

Сенаторът отведе гостите.

— Това излиза от рамките, господин губернаторе — отбеляза Дейвис, когато се върна при Оливър. — Забранен плод е. Отхапеш ли го, можеш да се простиш с бъдещето си.

— Спокойно, Тод. Аз не…

— Сериозно ти говоря. Така веднага можеш да развалиш отношенията между двете ни страни.

— Радвам се, че се запознахме — каза Атилио в края на вечерта.

— За мен беше удоволствие.

— С нетърпение очакваме да ви видим отново — тихо каза Силва и хвана Оливър за ръка.

Погледите им се срещнаха.

— Да.

„Трябва да внимавам“ — помисли си той.

 

 

Две седмици по-късно, отново във Франкфорт, Оливър работеше в кабинета си, когато секретарката му се обади:

— Господин губернатор, сенаторът Дейвис е дошъл да ви види.

— Сенаторът Дейвис е тук?

— Да, господине.

— Покани го. — Оливър знаеше, че тъстът му се опитва да прокара някакъв важен закон във Вашингтон, и се почуди какво прави във Франкфорт. Вратата се отвори и сенаторът влезе. С него беше Питър Тейгър.

Тод Дейвис се усмихна и прегърна зет си.

— Губернаторе, радвам се да те видя.

— И аз, Тод. — Той се обърна към Питър Тейгър: — Добро утро, Питър.

— Добро утро, Оливър.

— Надявам се, че не ти преча — каза сенаторът.

— Не, не. Да не би нещо… да не е наред?

Дейвис погледна Тейгър и се усмихна.

— О, не смятам, че нещо не е наред, Оливър. Всъщност бих казал, че всичко си е както трябва.

Младият мъж озадачено наблюдаваше двамата.

— Не разбирам.

— Имам добри новини за теб, синко. Може ли да седнем?

— О, извинете. Какво ще желаете? Кафе? Уиски…

— Не. Доста сме се освежили вече.

Той отново се почуди какво ставаше.

— Току-що идвам от Вашингтон. Там има една много влиятелна групировка, която смята, че ти ще си нашият следващ президент.

Оливър почувства как леко потръпва.

— Аз… така ли?

— Всъщност това, което ме води тук, е, че е време да започваме с кампанията ти. До изборите остават по-малко от две години.

— Моментът е изключително благоприятен — разпалено заяви Тейгър. — Преди да свършим, всички в света ще разберат кой си.

— Питър ще се заеме с кампанията ти — добави сенаторът Дейвис. — Той ще движи всичко. Знаеш, че няма по-добър от него за тази работа.

— Съгласен съм — отвърна Оливър и погледна Тейгър.

— За мен е удоволствие. Много ще се забавляваме, Оливър.

— Това няма ли да струва много? — обърна се Оливър към сенатора Дейвис.

— Не се притеснявай за това. Всичко ще е наред. Успях да убедя много от приятелите ми, че ти си човекът, в когото си струва да инвестират. — Той се приведе напред. — Не се самоподценявай, Оливър. В проучването, което излезе преди два месеца, те сочат като третият най-работещ губернатор в страната. Е, ти притежаваш нещо, което другите двама нямат. Казах ти го още преди — чар. Това е нещо, което не се купува с пари. Хората те харесват и ще гласуват за теб.

Вълнението на Оливър нарастваше.

— Кога започваме?

— Вече започнахме — заяви сенаторът. — Ще сформираме силен екип и ще започнем да подбираме заместници из цялата страна.

— Имам ли реални шансове?

— В първичните избори ще пометеш всички — отговори Тейгър. — Що се отнася до общите, президентът Нортън има доста добри позиции. Ако трябва да се бориш с него, сигурно ще ти е трудно. Добрата новина, разбира се, е, че тъй като това му е втори мандат, той не може да се кандидатира отново, а вицепрезидентът Канън е само една бледа сянка. Малко слънце да грейне и той ще изчезне.

 

 

Събранието продължи четири часа.

— Питър, би ли ни извинил за малко? — обърна се сенаторът към Тейгър, когато то свърши.

— Разбира се, сенаторе.

Те го изпратиха с поглед.

— Тази сутрин говорих с Джан — каза сенаторът.

Смътна тревога обзе Оливър.

— Да?

Дейвис погледна зет си и се усмихна.

— Много е щастлива.

Оливър въздъхна с облекчение.

— Радвам се.

— И аз, синко. Просто поддържай огъня в семейното огнище. Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Не се притеснявай за това, Тод. Аз…

Усмивката на сенатора помръкна.

— Но аз наистина се притеснявам, Оливър. Не мога да те виня, че си похотлив — просто не допускай това да те превърне в подлец.

 

 

— Искам да започнеш да набираш екип — нареди сенаторът, докато двамата с Питър Тейгър вървяха по коридора на щатския капитолий. — Не щади разходите. Като първа стъпка искам да открием предизборни бюра в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Сан Франциско. Първичните избори започват след една година. До гласуването в щатите, от които се събират електорални гласове, остава година и половина. След това вече нещата трябва да тръгнат по мед и масло. — Бяха стигнали до колата. — Ела с мен до летището, Питър.

— От него ще излезе чудесен президент.

Сенаторът Дейвис кимна. „А аз ще си го водя за носа — мислеше си. — Той ще ми е марионетка. Конците ще дърпам аз, а президентът на Съединените щати ще говори.“

Извади от джоба си златна табакера.

— Пура?

 

 

Предварителните избори в страната тръгнаха добре. Сенаторът Дейвис се беше оказал прав по отношение на Питър Тейгър. Той беше един от най-добрите политически мениджъри в света, а организацията, която създаде, беше превъзходна. Заради силната привързаност към семейството и църквата Тейгър успя да привлече религиозната десница. Той също така беше наясно с механизмите на политиката и успя да убеди либералите да забравят за различията помежду си и да работят заедно. Питър блестящо беше организирал кампанията, а черната превръзка на окото му стана позната гледка по всички телевизионни канали.

 

 

Тейгър знаеше, че ако иска да постигне успех, Оливър ще трябва да влезе в конгреса с минимум двеста електорални гласа. Възнамеряваше да се погрижи той да ги получи.

Програмата, изготвена от него, включваше многобройни пътувания из всеки щат.

— Това… това е невъзможно, Питър! — възкликна Оливър, като я погледна.

— Не и по начина, по който сме я подготвили — успокои го той. — Всичко е съгласувано. Сенаторът ти предоставя самолета си. Ще имаш хора, които да ти помагат на всяка крачка, а аз ще бъда плътно до тебе.

 

 

Сенаторът Дейвис запозна Оливър със Сайм Ломбардо. Той беше огромен, висок и грубоват, с тъмна коса и мрачно лице, човек, който не говореше много.

— Той как се вмества в сценария? — попита Оливър сенатора, когато останаха насаме.

— Сайм е човекът, който ни разрешава проблемите. Понякога на хората им е нужен лек натиск, за да склонят. Той е много убедителен.

Не пожела да научи нещо повече за Ломбардо.

 

 

Когато президентската кампания навлезе в най-острата си фаза, Питър Тейгър инструктираше Оливър какво да каже, кога да го каже и как да го каже. Погрижи се той да посети всички електорални щати. И където и да отидеше, Оливър казваше това, което хората искаха да чуят.

В Пенсилвания:

— Производството е кръвта на тази страна. Ние няма да забравим това. Ние отново ще отворим фабриките и ще върнем производствената слава на Америка!

Аплодисменти.

В Калифорния:

— Самолетната промишленост е една от жизненоважните придобивки за Америка. Няма причина нито един от заводите ви да бъде затворен. Ние отново ще ги отворим.

Аплодисменти.

В Детройт:

— Ние изобретихме автомобилите, а японците ни откраднаха технологията. Е, сега ще си върнем заслуженото първо място в тази област. Детройт отново ще стане автомобилният център на света!

Аплодисменти.

На територията на колежите се говореше за заеми, гарантирани от федералното правителство.

В речите във военните бази се говореше за подготовка.

В началото, когато сравнително малко хора познаваха Оливър, малцина вярваха, че той ще успее. С напредването на кампанията проучванията на общественото мнение отчетоха, че рейтингът му се покачва.

 

 

През първата седмица на юли повече от четири хиляди делегати и техни заместници, заедно със стотици партийни служители и Кандидати, се събраха на конгреса в Кливланд и обърнаха града наопаки с паради, веселби и празненства. Телевизионни камери от цял свят следяха спектакъла. Питър Тейгър и Сайм Ломбардо се погрижиха Оливър неизменно да е пред обективите.

 

 

В партията на Оливър имаше още пет-шест възможни кандидати, но сенаторът Тод Дейвис задкулисно се беше погрижил те един по един да отпаднат. Той безмилостно преследваше хора, на които беше правил услуги, някои от които бяха чак отпреди двайсет години.

— Тоби, обажда се Тод. Как са Ема и Сузи?… Хубаво. Иска ми се да си поговорим за сина ти Андрю. Безпокоя се за него, Тоби. Знаеш ли, според мен той е прекалено обвързан с либералите. Югът никога няма да го приеме. Ето какво предлагам…

— Алфред, обажда се Тод. Как е Рой?… Няма нужда да ми благодариш. С удоволствие му помогнах. Иска ми се да си поговорим за твоя кандидат Джери. Според мен той прекалено клони към десницата. Ако го подкрепим, ще загубим на Севера. Ето какво ти предлагам…

— Кенет… Тод е. Просто исках да ти кажа колко се радвам, че сделката ти с недвижимия имот се получи. Всички добре поработихме, нали? Между другото, мисля си, че трябва малко да си поговорим за Слейтър. Той е слаб. Ще загуби. Не можем да си позволим да застанем зад човек, който ще загуби, нали?…

И така нататък, докато на практика единственият възможен кандидат в партията се оказа губернаторът Оливър Ръсел.

 

 

Процесът по номинацията мина гладко. На първото гласуване Ръсел събра седемстотин гласа: повече от двеста от шест североизточни промишлени щати, сто и петдесет от шест щати от Нова Англия, четиридесет от четири южни щати и още сто и осемдесет от два селскостопански щата, а останалите от три тихоокеански.

Питър Тейгър трескаво работеше, за да осигури нужната реклама. Още след първото преброяване на гласовете Оливър Ръсел излезе победител. А заради вълнуващата циркова атмосфера, която внимателно беше създавана, изборът му беше приет възторжено.

Следващата стъпка беше да се избере вицепрезидент. Мелвин Уикс беше идеалният кандидат. Той беше политически безупречен калифорниец, богат предприемач и обичан конгресмен.

— Ще се допълват един друг — заяви Тейгър. — Сега започва истинската работа. Ще опитаме с вълшебния номер двеста и седемдесет. — Това беше броят на щатските електорални гласове, който му беше необходим, за да спечели президентския пост.

— Хората искат млад лидер… — каза той на Оливър. — Хубав, с чувство за хумор и прозорлив… искат да им кажеш колко са страхотни — и искат да го повярват. Е, дай им да разберат, че си умен, но не прекалявай с това. Ако нападаш противника си, избягвай личните нападки. Никога не подценявай репортерите. Отнасяй се с тях като с приятели и те наистина ще ти бъдат такива… Не допускай да издребняваш. Запомни — ти си държавник.

 

 

Кампанията беше в разгара си. Самолетът на сенатора Дейвис закара Оливър в Тексас за три дни, в Калифорния за един, в Мичиган за половин ден, Масачузетс за шест часа. Планирана бе всяка минута. В някои дни той посещаваше до десет града и изнасяше по десет речи. Всяка нощ хотелът беше различен: „Дрейк“ в Чикаго, „Сейнт Реджис“ в Детройт, „Карлайл“ в Ню Йорк, „Плас Дарм“ в Ню Орлийнз, докато най-накрая сякаш всички се бяха слели в един. Където и да отидеше, колата му се съпровождаше от полицейска охрана, събираха се много любопитни и аплодиращи го гласоподаватели.

 

 

Джан придружаваше Оливър през по-голямата част от пътуванията му и той не можеше да не признае, че тя много му беше помогнала. Беше хубава и умна и репортерите я обичаха. От време на време той четеше за последните придобивки на Лесли: вестник в Мадрид, телевизионна станция в Мексико, радиостанция в Канзас. Радваше се на успеха й, същевременно той го караше да се чувства виновен за това, което й беше причинил.

 

 

Не можеше и крачка да направи без репортерите да го снимат, интервюират и цитират. Повече от сто кореспонденти отразяваха кампанията му, някои от тях от страни на другия край на света. Когато кампанията наближи кулминацията си, проучванията на общественото мнение показаха, че Оливър Ръсел е начело в надпреварата. Но съвсем неочаквано вицепрезидентът Канън излезе напред.

Питър Тейгър се разтревожи.

— Рейтингът на Канън върви нагоре. Трябва да го спрем.

Насрочени бяха два телевизионни дебата между вицепрезидента и Оливър.

— Канън ще обсъжда икономиката и ще се справи добре — предупреди го Тейгър. — Ние ще трябва да убедим зрителите, че твърденията му са неверни. Ето какво съм намислил…

 

 

Вечерта преди първия дебат пред телевизионните камери вицепрезидентът Канън говори за икономиката.

— Америка никога не е била по-стабилна икономически. Бизнесът процъфтява… — Той продължи още десет минути в същия дух, като подкрепяше твърденията си с факти и числа.

— Представена ни бе една твърде впечатляваща икономическа картина — започна Оливър Ръсел, когато дойде неговият ред да застане пред микрофона. — Убеден съм, че всички ние се радваме на големия напредък на бизнеса и невероятно високите приходи от промишлеността. — Той се обърна към опонента си: — Но вие забравихте да споменете, че една от причините за прогреса на компаниите е това, което просто наричате „орязване на щата“. Но „орязването на щата“ просто означава, че се уволняват хора, за да се пуснат машини. Безработните са повече от всякога. Това, върху което трябва да насочим нашето внимание, е социалната страна на въпроса. Аз не съм на вашето мнение, че финансовият успех на компаниите е по-важен от хората…

И така нататък.

Ако вицепрезидентът Канън беше говорил за бизнес, то Оливър Ръсел възприемаше един по-различен подход и говореше за чувства и възможности. До края на дебата Ръсел беше успял да представи Канън като хладнокръвен политик, напълно безразличен към благоденствието на американския народ.

На сутринта след дебата в проучванията на общественото мнение се забеляза промяна, която постави Оливър Ръсел само на три пункта от вицепрезидента. Предстоеше още един национален дебат.

 

 

Артър Канън се беше поучил от грешките си. В последния дебат той застана пред микрофона и каза:

— Америка е страна, в която на всички трябва да се предоставят еднакви възможности. В нашата страна хората се радват на свобода, но само тя не е достатъчна. На народа ни трябва да се предостави възможността да работи и да печели достойно…

Той успя да лиши Оливър от големия му коз, като се съсредоточи върху всичките си чудесни планове за благоденствието на хората. Но Питър Тейгър беше очаквал подобен ход. Когато Канън свърши, към микрофона пристъпи Оливър Ръсел.

— Речта ви беше много прочувствена. Всички се развълнувахме от това, което казахте за съдбата на безработните, но забравихте да споменете по какъв начин ще осъществите всички тези чудесни неща, които им обещахте. — По-нататък там, където вицепрезидентът беше въздействал емоционално, Оливър се спираше на проблеми и излагаше плановете си за икономиката по такъв начин, че в сравнение с неговата реч тази на вицепрезидента беше твърде скучна.

 

 

Оливър, Джан и сенаторът Дейвис вечеряха в имението на сенатора в Джорджтаун.

— Току-що видях последните резултати от проучванията на общественото мнение. — Усмихна се сенаторът на дъщеря си. — Смятам, че можеш да започнеш да пренареждаш Белия дом.

Лицето й светна.

— Наистина ли смяташ, че ще спечелим, татко?

— За много неща греша, скъпа, но за политиката — никога. Това ми е в кръвта. През ноември ще имаме нов президент, а той седи точно до теб.