Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Best Laid Plans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 65гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria(2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1998

История

  1. —Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

Сенаторът Дейвис беше много ангажиран сутринта. Беше заминал със самолет за Луисвил от Вашингтон, за да може да присъства на продажбата на чистокръвни коне.

— Породата трябва да се пази — каза той на Питър Тейгър, докато седяха и наблюдаваха чудесните коне, които вкарваха и изкарваха от големия манеж. — Ето това е от значение, Питър.

В центъра на манежа доведоха една прекрасна кобила.

— Това е Сейл Ауей. Искам я.

След десет минути, когато наддаването приключи, Сейл Ауей беше собственост на сенатора Дейвис.

 

 

Клетъчният телефон на сенатора иззвъня и Питър Тейгър се обади.

— Да? — Послуша за малко, а после се обърна към сенатора: — Искате ли да разговаряте с Лесли Стюарт?

Сенаторът Дейвис се намръщи. Поколеба се, после взе телефона.

— Госпожице Стюарт?

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин сенатор, но бих искала да се срещнем. Имам нужда от една услуга.

— Довечера заминавам за Вашингтон, така че…

— Мога да дойда веднага. Наистина е важно.

Сенаторът за миг се поколеба.

— Е, щом е толкова важно, разбира се, че ще ви вместя в програмата си. След няколко минути отивам в моята ферма. Искате ли да се срещнем там?

— Чудесно.

— Ще се видим след час.

— Благодаря.

Дейвис приключи разговора и се обърна към помощника си:

— Сгреших. Мислех, че е по-умна. Трябваше да ми поиска пари, преди Джан и Оливър да се оженят, а не след това. — Той за миг се замисли, а после на устните му заигра широка усмивка. — Ще се държа като кучи син.

— Какво има, господин сенаторе?

— Сетих се защо толкова се е разбързала. Госпожица Стюарт е открила, че е бременна от Оливър и че ще й е нужна малко финансова подкрепа. Това е най-старата въдица за глупаци на света.

 

 

Един час по-късно Лесли влизаше с колата си в двора на Дъч Хил, фермата на сенатора. Пред главната къща чакаше пазач.

— Госпожица Стюарт?

— Да.

— Сенаторът Дейвис ви очаква. Оттук, моля.

Той я въведе в къщата по един широк коридор, от който се влизаше в голяма облицована с дърво библиотека, претъпкана с книги. Сенаторът Дейвис беше зад бюрото и прелистваше някаква книга. Той вдигна поглед и стана, когато младата жена влезе.

— Радвам се да ви видя. Моля, заповядайте.

Лесли седна, а сенаторът й показа книгата.

— Невероятна е. Тук има имената на всички победители в големите конни надбягвания от първото до последното. Знаете ли кой е бил първият победител в дербито в Кентъки?

— Не.

— Аристид, през 1875. Но знам, че не сте тук, за да си говорим за коне. — Той остави книгата. — Казахте, че искате услуга.

Чудеше се по какъв начин ще му съобщи. Как ли Лесли щеше да го формулира. Току-що открих, че съм бременна от Оливър и не знам какво да правя… Не искам да вдигам скандал, но… имам желание да отгледам детето, а нямам достатъчно пари…

— Познавате ли Хенри Чеймбърс? — попита тя.

Сенаторът примигна, напълно неподготвен за въпроса й.

— Дали… Хенри? Да, познавам го. Защо?

— Ще ви бъда благодарна, ако ме запознаете с него.

Той я погледна.

— Това ли е услугата? Искате да се запознаете с Хенри Чеймбърс?

— Да.

— Опасявам се, че вече не е тук, госпожице Стюарт. Живее във Финикс, Аризона.

— Знам. Заминавам за Финикс сутринта. Реших, че ще е добре да познавам някого там.

За миг я погледна изпитателно. Усети, че става нещо, което той не разбира.

Внимателно зададе следващия си въпрос:

— Знаете ли нещо за Хенри Чеймбърс?

— Не. Само това, че е от Кентъки.

Той стоеше и се чудеше какво да прави. „Много е красива — помисли си. — Хенри трябва да ме черпи.“

— Ще се обадя по телефона.

Пет минути по-късно говореше с Хенри Чеймбърс.

— Хенри, Тод се обажда. Ще се пукнеш от яд, като разбереш, че тази сутрин купих Сейл Ауей. Знам, че й беше хвърлил око. — Замълча за момент, докато слушаше, а после се засмя. — Не се и съмнявам, че си го направил. Дочувам, че току-що отново си се развел. Жалко. Джесика ми харесваше.

Лесли послуша разговора още няколко минути, а после сенаторът Дейвис каза:

— Хенри, ще ти направя една услуга. Една моя приятелка пристига утре във Финикс и не познава никого там. Ще съм ти благодарен, ако я наглеждаш… Как изглежда ли? — Погледна към младата жена и се усмихна. — Не изглежда зле. Само не си въобразявай това-онова.

Той помълча още малко, докато слушаше, после отново се обърна към Лесли:

— Кога ще пристигне самолетът ви?

— В три без десет. Делта 159.

Сенаторът повтори информацията по телефона.

— Казва се Лесли Стюарт. Ще ми благодариш за това. Е, умната, Хенри. Ще поддържаме връзка.

— Благодаря ви — каза тя.

— Друго, с което да мога да ви бъда полезен?

— Не. Имах нужда само от това.

„Защо? За какво й е притрябвал на Лесли Стюарт Хенри Чеймбърс?“ — питаше се той.

 

 

Голямото унижение, причинено й от Оливър Ръсел, се беше оказало сто пъти по-лошо от всичко, което Лесли би могла да си представи. Кошмарът я преследваше навсякъде. Където и да отидеше, шушукаха:

— Тя е. Той направо я отхвърли пред олтара…

— Пазя си сватбената покана за сувенир…

— Какво ли ще прави със сватбената рокля?

Клюките още повече огорчаваха Лесли, а унижението беше непоносимо. Тя никога вече нямаше да се довери на мъж. Никога. Единствената й утеха беше, че по някакъв начин щеше да накара Оливър Ръсел да си плати за непростимата обида, която й беше нанесъл. Още не знаеше как ще го направи. С подкрепата на сенатора Дейвис Оливър щеше да си осигури пари и власт. „В такъв случай ще трябва да потърся начин да се сдобия с повече пари и повече власт от него — мислеше си. — Но как? Как?“

 

 

Церемонията по встъпването в длъжност се състоя в градината на щатския капитолий във Франкфорт, близо до красивия десетметров часовник от цветя.

Джан стоеше до Оливър и гордо наблюдаваше красивия си съпруг, който даваше клетва като губернатор на Кентъки.

Ако Оливър се държеше прилично, следващата стъпка щеше да е Белият дом, увери я баща й. А тя възнамеряваше да не позволи на нищо да се изпречи на пътя му. На нищо.

 

 

След церемонията Оливър и тъстът му седнаха в просторната като дворец библиотека на Екзекютив Маншън, красива сграда по модел на Пти Трианон, вилата на Мария Антоанета близо до двореца Версай.

Сенаторът Тод Дейвис се огледа в луксозната зала и кимна в знак на задоволство.

— Тук ще се чувстваш много добре, синко. Много добре.

— Всичко дължа на тебе — с благодарност отвърна Оливър. — Никога няма да го забравя.

— Не е така, Оливър. Ти си тук, защото го заслужаваш. Е, може да съм помогнал малко да попришпорим нещата. Но това е само началото. От дълго време съм в политиката, синко, и има някои неща, с които съм наясно.

Погледна зет си в очакване и той веднага отвърна:

— Иска ми се да ги чуя, Тод.

— Хората не могат да разберат една проста истина. Не е важно кого познаваш — поясни сенаторът, — а това, което знаеш за него. Всеки си има по някоя тайна, която не иска да се разкрива. Само да се поразровиш и направо ще се учудиш с какво голямо удоволствие ще ти помогнат с всичко, от което имаш нужда. Случайно научих, че във Вашингтон има конгресмен, който е прекарал една година в психиатрична клиника. Представител от Севера е бил в изправително училище за кражба. Е, сам се досещаш как би се отразило на кариерата им, ако това излезе наяве. Но тези неща вършат работа.

Сенаторът отвори скъпо кожено куфарче и извади няколко листа хартия.

— Това са хората, с които ще си имаш работа тук в Кентъки. Те са силни мъже и жени, но всички си имат ахилесова пета. — Той се ухили. — Ахилесовата пета на кмета хи я бива. Той е травестит.

Оливър удивено преглеждаше документите.

— И да ги държиш заключени, ясно ли е? Това си е чисто злато.

— Не се тревожи, Тод. Ще внимавам.

— Но, синко, избягвай да притискаш прекалено много тези хора. Не ги прекършвай — само ги поогъни. — За миг изгледа Оливър. — Как я карате двамата с Джан?

— Страхотно — бързо отвърна той. И в известен смисъл си беше така. Що се отнасяше до него, това си беше брак по сметка и той със задоволство отбелязваше, че с нищо не нарушава сделката. Никога нямаше да забрави какво щеше да му струва предишният му гаф.

— Чудесно. Много държа Джан да е щастлива. — Това си беше предупреждение.

— Аз също.

— Между другото, как ти се струва Питър Тейгър?

Оливър отвърна:

— Харесвам го. Невероятно много ми помогна.

— Радвам се да го чуя. Няма да намериш по-добър от него. Ще ти го предоставя, Оливър. Може много врати да ти отвори.

Младият мъж се усмихна.

— Чудесно. Наистина съм ти много задължен.

Сенаторът се изправи.

— Е, трябва да се връщам във Вашингтон. И да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря, Тод. Ще се обадя.

 

 

В неделя след срещата си със сенатора Дейвис Оливър се опита да потърси Питър Тейгър.

— Той е на църква, господин губернатор.

— О, да, наистина. Забравих. Ще му се обадя утре.

Всяка неделя Тейгър ходеше със семейството си на църква. В известен смисъл Оливър му завиждаше. „Той вероятно е единственият щастлив човек, когото познавам“ — мислеше си.

 

 

В понеделник сутринта Тейгър дойде в кабинета му.

— Искал си да ме видиш, Оливър?

— Имам нужда от услуга. Лична.

Питър кимна.

— На твоите услуги.

— Имам нужда от апартамент.

Тейгър огледа огромното помещение с престорено недоверие.

— И това ти се струва прекалено малко, господин губернатор?

— Не. — Оливър погледна в единственото му око. — Понякога имам лични срещи нощем. Трябва да са дискретни. Знаеш за какво намеквам, нали?

Последва неловка пауза.

— Да.

— Искам да е някъде далече от центъра на града. Можещ ли да ми го уредиш?

— Предполагам.

— И да си остане между нас, разбира се.

Питър нещастно кимна.

 

 

— Оливър ме помоли да му наема апартамент, господин сенаторе. Нещо дискретно.

— Толкова скоро? Е, той бързо се учи, Питър. Наеми го. Само се погрижи Джан никога да не разбере за това. — Сенаторът за миг се замисли. — Намери му квартира извън Индиан Хилс. Нещо с частен вход.

— Но не е редно той да…

— Питър, просто го направи.