Сидни Шелдън
Тънки сметки (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Къде беше снощи, Оливър? — попита Джан, докато закусваха на следващата сутрин.

Сърцето му подскочи. Изключено беше да е разбрала какво се е случило. Никой не знаеше. Никой.

— Имах среща с…

Тя бързо го прекъсна:

— Срещата беше отменена. Ти обаче се прибра вкъщи едва в три часа през нощта. Опитах се да се свържа с теб. Къде беше?

— Е, наложи се да отсъствам. Защо? Да не би да?… Да не би нещо да се е случило?

— Вече няма значение — заяви жена му отегчено. — Оливър, ти не само че нараняваш мен, ти нараняваш себе си. Дотам си стигнал. Не искам да видя как губиш всичко, защото… защото не можеш… — Очите й се изпълниха със сълзи.

Оливър стана, приближи се до нея и я прегърна.

— Няма нищо, Джан. Всичко е наред. Аз много те обичам.

„И наистина е така — мислеше си, — по моему. Това, което се случи снощи, не беше по моя вина. Тя ми се обади, не аз. Аз никога нямаше да отида на срещата. — Беше взел всички мерки, за да не бъде забелязан. — С чисти ръце съм“ — реши.

 

 

Питър Тейгър се тревожеше за Оливър. Ясно му беше, че е невъзможно да упражнява контрол върху похотливостта му, и най-накрая се бяха споразумели. През няколко вечери той му уреждаше измислени срещи извън Белия дом и така нагласяваше нещата, че тайните служби да ги няма за по няколко часа.

Когато се оплака за това на сенатора, Дейвис спокойно му каза:

— Е, Оливър се оказа много темпераментен, Питър. Понякога е невъзможно да се укротят такива страсти. Аз много се възхищавам на твоя морал, Питър. Знам колко много държиш на семейството си и колко ужасно ти се струва поведението на президента. Но нека не го съдим прекалено строго. Ти просто се погрижи всичко да става по възможно най-дискретния начин.

 

 

Детектив Ник Рийс ненавиждаше да влиза в зловещата бяла зала за аутопсии. От нея вонеше на формалдехид и смърт. Когато влезе, на вратата го посрещна хубавата и дребничка Хелън Чуан.

— Добро утро — каза той. — Свършихте ли с аутопсията?

— Имам предварителен доклад за тебе, Ник. Джейн Доу не е починала от раната на главата. Сърцето й е спряло да бие, преди да се удари в масата. Починала е от свръхдоза метилендиоксиметамфетамин.

— Спести ми това, Хелън — въздъхна той.

— Съжалявам. По улиците го наричат „Екстази“. — Тя му подаде доклада. — Ето с какво разполагаме досега.

ПРОТОКОЛ ОТ АУТОПСИЯ

Име на починалата: Джейн Доу

Изходен номер: С-Л 961

 

Анатомична справка

1. Дилатирана и хипертрофична кардиомиопатия

А. Кардиомегалия (750 г)

Б. Лява вентрикуларна хипертрофия; сърце (2,3 см)

В. Конгестивна хепатомегалия (2750 см)

Г. Конгестивна спленомегалия (350 мг)

2. Остра опиатна интоксикация

А. Остра пасивна конгестия, всички вътрешности

3. Токсикология (вж. специален доклад)

4. Мозъчен кръвоизлив (вж. специален доклад)

Заключение: (причина за настъпилата смърт) Дилатирана и хипертрофична кардиомиопатия

Остра опиатна интоксикация

Ник вдигна поглед.

— Значи, ако това трябва да се преведе на нормален език, излиза, че тя е умряла от свръхдоза „Екстази“?

Точно така.

— Имало ли е сексуално насилие?

Хелън Чуан се поколеба.

— Хименът й е разкъсан, има и следи от сперма и малко кръв по бедрата.

— Значи е била изнасилена.

— Не съм на това мнение.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Рийс.

— Следи от насилие не са открити.

Детективът учудено я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че Джейн Доу е била девствена. Това е било първото й сексуално преживяване.

Рийс стоеше и се опитваше да възприеме информацията. Някой е успял да убеди една девственица да се качи в президентския апартамент и да спи с него. Сигурно е бил някой, когото е познавала. Или пък някоя известна или влиятелна личност.

Телефонът иззвъня и Хелън Чуан го вдигна. Известно време тя само слушаше, а после подаде слушалката на Ник.

— За теб е.

Той взе слушалката.

— Рийс. — Лицето му светна. — О, да, госпожо Холбрук. Благодаря, че се отзовахте на обаждането ми. Пръстенът е от вашето училище и на него има инициалите П.Й. Имате ли ученичка с тези инициали?… Ще съм ви много задължен. Благодаря. Ще изчакам.

Той вдигна поглед към Хелън.

— Сигурна ли си, че е изключено да е била изнасилена?

— Не открих следи от насилие. Никакви.

— Възможно ли е някой да я е изнасилил, след като е починала?

— Не вярвам.

Госпожа Холбрук отново заговори.

— Господин Рийс?

— Да.

— Според нашия компютър наистина имаме ученичка с инициалите П.Й. Казва се Полин Йънг.

— Бихте ли ми я описали, госпожо Холбрук?

— Да, разбира се. Полин е на осемнайсет години. Ниска и пълна, с тъмна коса…

— Ясно. Не е тя. И тя е единствената?

— Единственото момиче, да.

— Искате докажете, че има и момче с тези инициали?

— Да. Пол Йърби. Той е абитуриент. Всъщност Пол в момента е във Вашингтон.

Сърцето на Ник учестено заби.

— Той е тук?

— Да. Група ученици от денвърската гимназия са на екскурзия във Вашингтон, за да разгледат Белия дом, Конгреса и…

— И сега всички са в града?

— Точно така.

— Имате ли представа в кой хотел са отседнали?

— В хотел „Ломбарди“. Там ни направиха отстъпка за групово посещение. Позвъних в други хотели, но не пожелаха…

— Благодаря ви много, госпожо Холбрук. Много съм ви задължен.

Ник Рийс приключи разговора и се обърна към съдебната лекарка:

— Ще ми се обадиш, когато получиш всички резултати от аутопсията, нали, Хелън?

— Разбира се. Наслука, Ник.

Той кимна.

— Мисля, че току-що ми провървя.

 

 

Хотел „Ломбарди“ се намира на Пенсилвания Авеню, на две преки от „Уошингтън Съркъл“ и на няколко минути пеша от Белия дом, няколко паметника и станция на метрото. Детективът влезе в старомодното фоайе и се приближи към рецепцията.

— В този хотел има ли регистриран човек на име Пол Йърби?

— Съжалявам. Не даваме… — започна администраторът.

Рийс показа значката си.

— Много бързам, мой човек.

— Да, господине. — Той прегледа регистъра на гостите. — Има господин Йърби в стая 315. Да…

— Не, ще го изненадам. Не се обаждайте.

Изкачи се с асансьора на третия етаж и тръгна по коридора. Спря пред стая 315. Отвътре се чуваха гласове. Той разкопча якето си и почука на вратата. Отвори я едно двайсетинагодишно момче.

— Здравейте.

— Пол Йърби?

— Не. — Момчето се обърна към някого в стаята: — Пол, търсят те.

Ник Рийс влезе вътре. Високо рошаво момче по дънки и пуловер излизаше от банята.

— Пол Йърби?

— Да. Вие кой сте?

Рийс си извади значката.

— Детектив Ник Рийс. Отдел „Убийства“.

Момчето пребледня.

— Аз… с какво мога да ви помогна?

Ник Рийс усещаше кога някой се страхува. Извади пръстена на мъртвото момиче от джоба си и му го подаде.

— Виждал ли си преди този пръстен, Пол?

— Не — бързо каза Йърби. — Аз…

— На него има твоите инициали.

— Така ли? О, да. — Той се поколеба. — Може и мой да е. Сигурно съм го загубил някъде.

— Или си го дал на някого?

Момчето нервно заоблизва устни.

— О, да. Може би.

— Хайде да отидем в центъра на града, Пол.

Момчето нервно го изгледа.

— Арестуван ли съм?

— За какво? — попита Рийс. — Извършил ли си престъпление?

— Разбира се, че не. Аз…

— Тогава защо да те арестувам?

— Аз… аз не знам. Не знам защо искате да отидем в центъра.

Гледаше отворената врата. Рийс се протегна и го хвана за рамото.

— Хайде да вървим без много шум.

— Искаш ли да се обадя на майка ти или на някой друг, Пол? — попита го другото момче.

Йърби нещастно поклати глава и отвърна шепнешком:

— Не. Не се обаждай на никого.

 

 

Сградата „Хенри Първи Дейли“ на Индиана Авеню № 300 в центъра на Вашингтон е непретенциозна шестетажна сива тухлена постройка, която служи за районно полицейско управление. На третия етаж се намира отдел „Убийства“. Докато снимаха и вземаха отпечатъци от Пол Йърби, Рийс отиде при капитан Ото Милър.

— Мисля, че ще излезе нещо от случая „Монроу Армс“.

Милър се облегна на стола си.

— Продължавай.

— Хванах приятеля на момичето. Момчето е загубило ума и дума от страх. Сега ще го разпитаме. Искаш ли да участваш.

Капитанът кимна към купчината книжа на бюрото си.

— Имам работа за няколко месеца напред. Напиши ми доклад.

— Добре. — Рийс тръгна към вратата.

— Ник, не забравяй да му прочетеш правата.

 

 

Пол Йърби беше отведен в стая за разпит. Тя беше малка, два на три метра, с очукано бюро, четири стола и видеокамера. Имаше и огледало, за да могат и полицаите от съседната стая да наблюдават разпита.

Пол Йърби седеше срещу Ник Рийс и още двама детективи — Дъг Хоугън и Едгар Бърнстайн.

— Наясно сте, че записваме този разговор на видео, нали? — попита детектив Рийс.

— Да, господине.

— Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен, който да ви представлява.

— Искате ли на разпита да присъства адвокат? — попита детектив Бърнстайн.

— Нямам нужда от адвокат.

— Добре. Имате право да мълчите. Ако се откажете от това право, всичко, което кажете тук, ще бъде използвано срещу вас в съда. С това наясно ли сте?

— Да, господине.

— Как е пълното ви име?

— Пол Йърби.

— Адресът ви?

— Марион Стрийт № 320, Денвър, Колорадо. Вижте, аз нищо лошо не съм направил. Аз…

— Никой не казва, че сте. Просто се опитваме да получим малко информация. И вие ще ни помогнете, нали?

— Разбира се, но аз… аз не знам за какво става въпрос.

— Не се ли досещате?

— Не, господине.

— Имаш ли си приятелки, Пол?

— Ами, вижте…

— Не виждаме. Защо не ни кажеш?

— Ами добре. Виждам се с момичета…

— Искаш да кажеш, че се срещаш е момичета? Излизаш с тях?

— Да.

— А към някое момиче да имаш по-специално отношение?

Последва мълчание.

— Имаш ли си приятелка, Пол?

— Да.

— Как се казва? — попита Бърнстайн.

— Хлое.

— Хлое коя? — попита Рийс.

— Хлое Хюстън.

Рийс си записа името.

— Адреса й, Пол?

— Оук Стрийт № 602, Денвър.

— Как се казват родителите й?

— Тя живее с майка си.

— А тя как се казва?

— Джаки Хюстън. Тя е губернаторката на Колорадо.

Детективите се спогледаха. Ама че работа! Само това им липсваше!

Рийс му подаде един пръстен.

— Това твой пръстен ли е, Пол?

Той за миг го разгледа, после неохотно отговори:

— Да.

— Ти ли го даде на Хлое?

Той нервно преглътна.

— Аз… аз мисля, че да.

— Но не си сигурен?

— Сега си спомням. Да, аз й го дадох.

— Дошъл си във Вашингтон със съученици, нали? Група от училище?

— Точно така.

— Хлое беше ли в групата?

— Да, господине.

— Къде е Хлое в момента, Пол? — попита Бърнстайн.

— Не… не знам.

— Кога я видя за последен път? — обади се Хоугън.

— Мисля, че преди два дни.

— Преди два дни? — изненада се Рийс. — Да.

— И къде я видя? — въпросът бе зададен от Бърнстайн.

— В Белия дом.

Детективите изненадано се спогледаха.

— Тя е била в Белия дом? — попита Рийс.

— Да, господине. Бяхме на частно посещение. Майката на Хлое го беше уредила.

— И Хлое беше с теб?

— Да.

— По време на обиколката ви из Белия дом случи ли се нещо необичайно?

— Какво искате да кажете?

— Срещнахте ли се, говорихте ли с някого по време на обиколката?

— Ами, да, с гида.

— И само с него?

— Да.

— Хлое беше ли през цялото време е групата?

— Да… — Йърби се замисли. — Не. Тя отиде до тоалетната. Нямаше я около четвърт час. Когато се върна, тя… — млъкна.

— Тя какво? — попита Рийс.

— Нищо. Тя просто се върна.

Момчето очевидно лъжеше.

— Синко — започна Рийс, — знаеш ли, че Хлое Хюстън е мъртва?

Тримата зорко го наблюдаваха.

— Не! За бога! Как? — Изненадата му можеше и да е престорена.

— Не знаеш ли?

— Не! Не мога да го повярвам.

— И ти нямаш нищо общо със смъртта й?

— Разбира се, че нямам. Аз обичам… обичах Хлое.

— Спал ли си с нея?

— Не. Ние… ние изчаквахме. Щяхме да се женим.

— Но понякога сте вземали заедно наркотици?

— Не! Никога не сме вземали наркотици.

Вратата се отвори и в стаята влезе якият детектив Хари Картър. Приближи се до Рийс и му прошепна нещо на ухото. Той кимна. Седеше с поглед, вперен в Пол Йърби.

— Кога за последен път видя Хлое Хюстън?

— Казах ви, в Белия дом. — Неловко започна да се върти на стола си.

Детективът се наведе напред.

— В голяма каша си се забъркал, Пол. Отпечатъците ти са из целия президентски апартамент в хотела „Монроу Армс“. Как се е стигнало до това?

Пол Йърби седеше без да помръдне с пребледняло лице.

— Вече можеш да престанеш с лъжите.

— Аз… аз нищо не съм извършил.

— Ти ли резервира апартамента в „Монроу Армс“?

— Не, аз не съм го резервирал. — Ударението падна на „аз“.

Детективът веднага се хвана за това.

— Но знаеш кой го е направил?

— Не. — Отговорът прозвуча прекалено прибързано.

— Признаваш ли, че си бил в апартамента?

— Да, но… но Хлое беше жива, когато си тръгнах.

— Защо си тръгна?

— Тя ме помоли. Тя… тя очакваше някого.

— Хайде, Пол. Знаем, че ти си я убил.

— Не! — Момчето трепереше. — Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта й. Аз… аз просто я придружих до апартамента. Останах там съвсем малко.

— Защото тя очакваше някого?

— Да. Тя… тя се вълнуваше.

— Каза ли ти с кого ще се среща?

Той нервно облизваше устни.

— Не.

— Лъжеш. Със сигурност е споделила с теб.

— Каза, че тя се вълнувала. За какво?

Пол отново си облиза устните.

— За… за човека, с когото щеше да се срещне за вечеря.

— Кой беше този човек, Пол?

— Не мога да ви кажа.

— Защо не?

— Обещах на Хлое, че няма да кажа на никого.

— Хлое е мъртва.

Очите на Пол Йърби се изпълниха със сълзи.

— Просто не мога да повярвам.

— Кажи ни името на този човек.

— Не мога да го направя. Дадох обещание.

— Ето какво ще стане с теб. Тази нощ ще прекараш в затвора. На сутринта, ако ни кажеш името на човека, с когото е щяла да се срещне, ще те пуснем. В противен случай ще те съдим за убийство.

Почакаха да проговори. Той мълчеше.

Ник Рийс кимна на Бърнстайн.

— Отведи го.

 

 

Детектив Рийс се върна в кабинета на капитан Милър.

— Имам и добри, и лоши новини.

— Това не ми харесва, Ник.

— Лошата новина е, че не съм сигурен, че момчето й е дало наркотика. Още по-лошата новина е, че майката на момичето е губернаторката на Колорадо.

— О, боже! Вестниците ще гръмнат. — Капитанът дълбоко си пое дъх. — Защо смяташ, че момчето е невинно?

— Признава, че е било в апартамента на Хлое, но заяви, че тя го помолила да си върви, защото очаквала някого. Смятам, че момчето е твърде умно, за да ми минава с такава история. Предполагам, че знае кого е очаквала Хлое Хюстън, но не иска да ни каже.

— А ти подозираш ли някого?

— За пръв път е била във Вашингтон и е отишла на обиколка на Белия дом. Там никого не е познавала. Казала, че отива в тоалетната. В Белия дом няма обществена тоалетна. Трябвало е да излезе до Павилиона на посетителите на Елипсата на Петнадесета улица и И Стрийт или до Посетителския център на Белия дом. Отсъствала е около петнайсетина минути. Това, което предполагам, че се е случило, е, че докато се е опитвала да намери тоалетна, тя се е натъкнала на някого в Белия дом, някого, когото може би е разпознала. Може би е бил човек, когото е виждала по телевизията. Както и да е, сигурно е бил някоя важна личност. Завел я е в частна тоалетна и я е впечатлил достатъчно, за да се съгласи да се срещне с него в „Монроу Армс“.

Капитан Милър се замисли.

— По-добре да се обадя в Белия дом. Те помолиха да ги държа в течение. Не изпускай момчето. Искам да чуя името.

— Добре.

Когато Рийс излезе от стаята, капитанът взе слушалката и набра някакъв номер.

— Да, господине — казваше той няколко минути по-късно. — Разполагаме със задържан свидетел. Затворен е в килия на полицейското управление на Индиана Авеню… Няма, господине. Мисля, че утре момчето ще ни каже името на този човек… Да, господине. Разбирам.

Като приключи разговора, капитан Милър въздъхна и отново се върна към купищата хартия на бюрото си.

 

 

В осем часа на следващата сутрин, когато Ник Рийс отиде до килията на Пол Йърби, тялото на момчето висеше от една от гредите на тавана.