Сидни Шелдън
Тънки сметки (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бяха изминали шест месеца, откакто колата на Дейна беше взривена. Тя се отърва само със сътресение на мозъка, пукнато ребро, счупена китка и болезнени натъртвания. Йован имаше счупен крак, охлузвания и натъртвания. Същата вечер Мат Бейкър й се беше обадил и й беше заповядал да се върне във Вашингтон, но този инцидент затвърди решението й да остане.

— Това са отчаяни хора — каза му Дейна. — Не мога просто ей така да си ида. Ако ми заповядаш да се върна, напускам.

— Да ме изнудваш ли се опитваш?

— Да.

— Така си и помислих. Обаче аз не позволявам да ме изнудват. Ясно ли ти е? — Тя не отговори и той продължи: — Какво ще кажеш да си вземеш отпуска?

— Нямам нужда от отпуска. — Чу го как въздъхна.

— Добре. Остани там. Но, Дейна…

— Да?

— Обещай ми, че ще внимаваш.

Отвън се чуваше стрелба на автоматично оръжие.

— Добре.

 

 

Цяла нощ градът беше под мощен обстрел. Дейна не можа да заспи. Всяка експлозия на паднал снаряд означаваше още една разрушена сграда, още едно бездомно семейство или избити хора.

Рано сутринта тя и екипът й излязоха на улицата, готови за снимки. Бен Албъртсън изчака да отзвучи грохотът на снаряда, а после й кимна.

— Десет секунди.

— Готово — каза тя.

Той вдигна пръст, Дейна се обърна с гръб към развалините зад нея и погледна към обектива.

— Това е град, който бавно изчезва от лицето на земята. Без електричество той вече няма очи… Телевизията и радиото са закрити и няма уши… Замрял е целият градски транспорт и вече няма крака…

Камерата се завъртя, за да покаже една опустяла и разрушена от снаряди детска площадка с ръждясали скелети на люлки и пързалки.

— В един друг живот децата тук са играели и са се смеели.

Отново се чуваше тътенът на миномет на близко разстояние. Прозвуча сигнал за въздушна тревога. Хората, които вървяха по улицата зад Дейна, продължиха като че ли нищо не бяха чули.

— Това, което чувате, е поредният сигнал за въздушна тревога. Той означава хората да побързат и да се скрият. Но за гражданите на Сараево скривалища няма. Тези, които успеят, напускат страната и зарязват жилищата си и цялото си имущество. Много от тези, които остават, умират. Изборът е жесток. Носят се слухове за мир — прекалено много слухове, а прекалено малко мир. Ще настъпи ли мир? И кога? Дали децата ще излязат от мазетата и един ден отново ще играят на тази детска площадка? Никой не знае. Остава им само надеждата. Дейна Еванс, репортер за У ТЕ от Сараево.

Червената лампичка на камерата изгасна.

— Да се махаме оттук — каза Бен.

Анди Казарес, новият оператор, бързо започна да прибира оборудването.

На тротоара стоеше момченце и наблюдаваше Дейна. Беше дете от улицата, облечено в мръсни, овехтели дрехи и скъсани обувки. На мръсното му лице блестяха кафяви очи. Дясната му ръка липсваше.

Дейна забеляза, че момченцето я гледа.

— Здравей — усмихна му се тя.

Отговор не последва. Дейна сви рамене и се обърна към Бен:

— Да тръгваме.

След няколко минути вече се връщаха в хотел „Холидей Ин“.

 

 

„Холидей Ин“ беше пълен с репортери за радиото, телевизията и вестниците, и всички те бяха като едно разнородно семейство. Бяха съперници, но заради опасната обстановка, в която се намираха, бяха готови при нужда да си подадат ръка. Заедно отразяваха важните новини:

В Черна гора е избухнало въстание.

Бомбардирали са Вуковар.

В Петрово село е обстрелвана болница.

Жан-Пол Юбер си беше заминал, тъй като му бяха възложили друга задача. Той ужасно липсваше на Дейна.

 

 

Когато една сутрин излизаше от хотела, момченцето, което беше видяла на улицата, стоеше на алеята.

Йован отвори вратата на новата кола, за да влезе Дейна.

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро. — Момченцето не помръдваше и не сваляше поглед от нея. — Добро утро.

Отговор не последва.

— Как е „добро утро“ на словенски? — попита Дейна Йован.

— Добро ютро — отговори момченцето.

— Значи разбираш английски — обърна се тя към детето.

— Може би.

— Как се казваш?

— Кемал.

— На колко си години, Кемал?

Той се обърна и си тръгна.

— Плаши се от непознати — каза шофьорът.

Тя погледна след Кемал.

— Не го виня. Аз също се боя от непознати.

 

 

Четири часа по-късно, когато ландровърът се върна на алеята зад „Холидей Ин“. Кемал чакаше близо до входа.

— На дванайсет — каза той, когато Дейна излезе от колата.

— Какво? — После тя си спомни. — О! — За възрастта си беше дребен. Погледна празния му десен ръкав и понечи да го попита нещо, но се въздържа. — Къде живееш, Кемал? Да те закараме ли вкъщи?

Момчето се обърна и си тръгна.

— Няма обноски — каза Йован.

— Може би ги е загубил, когато е загубил ръката си — тихо изрече Дейна.

 

 

Същата вечер в трапезарията на хотела репортерите обсъждаха слуховете за предстоящ мир.

— Най-накрая се намеси ООН — заяви Габриела Орси.

— Крайно време беше.

— Според мен вече е прекалено късно.

— Никога не е прекалено късно — обади се Дейна.

 

 

На следващата сутрин по телеграфа постъпиха две новини. Първата беше за мирно споразумение с посредничеството на Съединените щати и ООН. Втората беше, че сградата на „Ослободженье“, сараевския вестник, е срината до основи.

— Нашите бюра във Вашингтон отразяват мирното споразумение — каза Дейна на Бен. — Хайде да напишем нещо за „Ослободженье“.

 

 

Тя стоеше пред разрушената сграда, в която някога се беше помещавала редакцията на вестника. Червената лампичка на камерата светеше.

— Тук всеки ден умират хора — каза Дейна пред обектива — и се рушат сгради. Но тази сграда беше убита. В нея се издаваше единственият свободен вестник в Сараево — „Ослободженье“. Това е вестник, осмелил се да каже истината. Когато заради бомбите се принудили да напуснат сградата, се преместили в сутерена. Когато вече не останали сергии, от които да се продават вестниците, репортерите му излезли на улицата, за да го продават сами. Те продавали нещо повече от вестници. Те продавали свобода. Със смъртта на „Ослободженье“ тук загива още една частица мир.

 

 

Мат Бейкър гледаше новините от кабинета си и си мислеше: „Бива си я, да му се не види!“

— Искам да я снабдите със собствена сателитна станция. Действай по въпроса — обърна се той към помощника си.

— Да, господине.

 

 

Когато Дейна се върна в стаята си, там я чакаше посетител. Полковник Гордан Дивяк се беше изтегнал на един стол.

— Не ми съобщиха, че имам посетител — изненада се тя.

— Посещението ми е неофициално. — Той впи острите си очички в нея. — Гледах репортажа ви за „Ослободженье“.

— Да? — предпазливо го наблюдаваше Дейна.

— Позволено ви беше да дойдете в страната ни да правите репортажи, а не да изказвате мнението си.

— Не съм…

— Не ме прекъсвайте. Вашата представа за свобода не съвпада задължително с нашата. Разбирате ли ме?

— Не. Опасявам се, че…

— Тогава позволете да ви обясня, госпожице Еванс. Вие сте гостенка в страната ми. Може би сте шпионка за вашето правителство.

— Не съм…

— Не ме прекъсвайте. Предупредих ви на летището. Тук не си играем. Ние воюваме. Екзекутираме всеки, когото хванем да шпионира. — Думите му прозвучаха още по-зловещо, защото ги беше изрекъл тихо. — Това е последно предупреждение. — Той се изправи.

Дейна го гледаше как излиза. „Няма да му позволя да ме изплаши“ — мислеше си тя.

Беше уплашена.

 

 

Пристигна колет от Мат Бейкър. Беше огромен пакет със сладкиши, шоколадови блокчета, консерви и други трайни продукти. Дейна го занесе във фоайето, за да се почерпят с останалите репортери. Те бяха очаровани.

— Това се казва шеф — каза Сатоми Асака.

— Как да си намеря работа в „Уошингтън Трибюн“? — пошегува се Хуан Сантос.

 

 

Кемал отново чакаше на алеята. Вехтото и тънко яке, което носеше, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

— Добро утро, Кемал.

Той стоеше, мълчеше и я наблюдаваше.

— Отивам на пазар. Искаш ли да дойдеш с мен?

Отговор не последва.

— Тогава да го кажа по друг начин — нервно изрече Дейна. Тя отвори задната врата на колата. — Качвай се в колата. Веднага!

Момчето шокирано постоя там още малко, а после бавно се приближи към колата.

Дейна и Йован го гледаха как се качва на задната седалка.

— Можеш ли да намериш магазин за дрехи, който да е отворен? — попита тя шофьора.

— Знам един.

— Давай натам.

След известно мълчание Дейна попита момчето:

— Имаш ли родители, Кемал?

Той поклати глава.

— Къде живееш?

Кемал сви рамене.

Младата жена почувства как момчето се приближава до нея, сякаш искаше да погълне топлината на тялото й.

 

 

Магазинът за дрехи се намираше в Баскарсия, стария сараевски пазар. Макар че наблизо се стреляше, магазинът работеше. Дейна хвана Кемал за лявата ръка и го вкара в магазина.

— Какво обичате? — попита една от продавачките.

— Искам да купя яке за един мой приятел. — Погледна Кемал. — Горе-долу неговия размер.

— Оттук, моля.

В отдела за момчета имаше цял рафт е якета.

— Кое ти харесва най-много? — обърна се Дейна към Кемал.

Той стоеше и нищо не казваше.

— Ще купим кафявото — каза младата жена на продавачката. После погледна панталона му. — И ми се струва, че имаме нужда от панталон и нови обувки.

 

 

Когато след половин час излязоха от магазина, момчето беше облечено с новите си дрехи. Пъхна се на задната седалка на колата, без да каже дума.

— Не знаеш ли да кажеш „благодаря“? — възмути се Йован.

Кемал избухна в сълзи.

— Няма нищо — прегърна го Дейна. — Няма нищо.

Когато колата спря пред хотела, Кемал слезе и си тръгна, без да каже дума.

— Къде живеят такива като него? — обърна се Дейна към Йован.

— На улиците, госпожо. В Сараево има стотици сираци като него. Тя нямат дом, нямат семейство…

— Как успяват да оцелеят?

— Не знам.

 

 

На следващия ден, когато младата жена излезе от хотела, Кемал я чакаше, облечен в новите си дрехи. Беше си измил лицето.

 

 

Голямата новина беше мирният договор и шансовете му за успех. Дейна реши да отиде при професор Младич Стака, тъй като искаше да разбере неговото мнение.

Той изглеждаше още по-слаб от последния път, когато го беше видяла.

— Радвам се, че дойдохте госпожице Еванс. Чух, че правите чудесни репортажи, но… — Сви рамене. — За нещастие нямам ток за телевизора. С какво мога да ви бъда полезен?

— Исках да чуя вашето мнение за новия мирен договор, професоре.

— За мен е интересно, че в Дейтън, Охайо, решават бъдещето на Сараево — замислено изрече той и се облегна на стола.

— Споразумели са се да има трима президенти — мюсюлманин, хърватин и сърбин. Смятате ли, че с това въпросът ще се реши, професоре?

— Само ако вярвате в чудеса — намръщи се той. — Ще има осемнадесет национални законодателни органа и още сто и девет различни местни правителства. Това е една политическа Вавилонска кула. Нещо, което вие, американците, наричате „брак по пушка“. Нито един от тях не иска да се откаже от автономията си. Настояват за свои национални знамена, свои номера на колите, своя валута. — Поклати глава. — Това е сутрешен мир. Пазете се от нощта.

 

 

Като репортер Дейна Еванс вече ставаше известна и в чужбина. С репортажите си създаваше впечатление на интелигентна и пламенна жена. И тъй като беше съпричастна към това, което предаваше, зрителите й също не бяха безразлични.

Започнаха да се обаждат на Мат Бейкър от други новинарски агенции с молба да пускат филмите на Дейна Еванс. Той много се радваше на успеха й. „Тя отиде там, за да прави добро — мислеше си, — а накрая ще излезе, че на себе си е направила добро.“

 

 

Със своята подвижна телевизионна станция Дейна вече не зависеше от благоволението на югославските власти. Двамата с Бен решаваха какви репортажи да правят, а тя ги пишеше и пускаше. Някои от материалите се излъчваха на живо, а други се записваха предварително. Дейна, Бен и Анди излизаха на улиците и заснемаха всичко, което им беше нужно за фон, после тя записваше коментара си в монтажната зала и го изпращаше във Вашингтон.

 

 

На обяд в ресторанта на хотела имаше големи плата със сандвичи. Журналистите бързо се самообслужваха. Родерик Мън от Би Би Си влезе в трапезарията със статия на. „Асошиейтед Прес“.

— Чуйте това. — Прочете статията на глас. — Материалите на Дейна Еванс, чуждестранната кореспондентка за УТЕ, в момента се излъчват от няколко новинарски агенции. Госпожица Еванс е номинирана за престижната награда „Пийбоди“…

— Какъв късмет да работим с толкова прочута колежка! — саркастично подхвърли един от репортерите.

Точно в този момент влезе Дейна.

— Здравейте. Днес нямам време за обяд. — Тя взе няколко сандвича и ги зави в хартиени салфетки. — Ще се видим по-късно.

Всички мълчаливо я наблюдаваха.

 

 

Когато тя излезе, видя Кемал, който я чакаше.

— Добър ден, Кемал.

Никакъв отговор.

— Влизай в колата.

Момчето се пъхна на задната седалка. Тя му подаде сандвич и го загледа как лакомо го поглъща. Подаде му още един.

— По-бавно — каза Дейна.

— Накъде? — попита Йован.

Тя се обърна към Кемал.

— Накъде? — Той я погледна учудено. — Ще те караме у дома, Кемал. Къде живееш?

Той поклати глава.

— Искам да разбера къде живееш?

След двайсет минути колата спря пред един празен паркинг близо до брега на река Миляка. Наоколо бяха пръснати десетки големи кашони, беше осеяно с най-различни боклуци.

Дейна излезе от колата и се обърна към Кемал.

— Тук ли живееш?

Той неохотно кимна.

— И други момчета ли живеят тук?

Той отново кимна.

— Искам да напиша нещо за това, Кемал.

Той поклати глава.

— Не.

— А защо не?

— Полицията ще дойде и ще ни отведе. Недей.

Дейна за миг го изгледа.

— Добре. Обещавам.

 

 

На следващата сутрин Дейна се изнесе от стаята си в „Холидей Ин“.

— Къде е Дейна? — попита Габриела Орси от италианския канал „Алтре“, когато тя не слезе на закуска.

— Отиде си — отвърна Родерик Мън. — Наела е някаква стопанска постройка, където да живее. Каза, че искала да е сама.

— Всички ние искаме да сме сами — отбеляза Николай Петрович от „Горизонт 22“. — Значи ли това, че тя не ни одобрява?

Всички много се възмутиха.

 

 

Следващия следобед още един голям колет пристигна за Дейна.

— След като я няма тук — каза руският кореспондент, — не е ли по-добре да го отворим и да се почерпим, а?

— Съжалявам — отвърна администраторката. — Госпожица Еванс е изпратила човек да го прибере.

След няколко минути пристигна Кемал. Репортерите гледаха как той взема пакета и си тръгва.

— Тя дори не ни черпи вече — оплака се Хуан Сантос. — Май че от целия този шум около нея главата й се е позамаяла.

 

 

През следващата седмица Дейна работеше, но не се появи отново в хотела. Възмущението към нея нарастваше.

Беше станала основна тема на разговор. След няколко дни, когато още един голям колет пристигна в хотела, Николай Петрович се приближи до администраторката.

— Госпожица Еванс ще изпрати ли някого да прибере колета?

— Да, господине.

Руснакът бързо се върна в трапезарията и каза:

— Пристигнал е още един колет. Някой ще дойде да го вземе. Защо не го проследим и да кажем на госпожица Еванс мнението си за репортерите, които се мислят за прекалено велики, за да общуват с другите?

Всички одобриха предложението.

— Това на госпожица Еванс ли го носиш? — попита Николай Кемал, който бе дошъл за пакета.

Той кимна.

— Тя е поискала да се видим. Ще дойдем с теб.

Момчето за миг го изгледа, после кимна.

— Ще те закараме с една от нашите коли — каза Николай Петрович. — Ти ще ни показваш пътя.

Десет минути по-късно цял кортеж коли тръгна по опустелите задни улички. В покрайнините на града Кемал посочи една стара и разрушена от бомби стопанска постройка. Колите спряха.

— Ти влизай и й предай пакета — каза руснакът. — Ние ще я изненадаме.

Те изчакаха момчето да влезе в постройката, после се приближиха и нахълтаха през входната врата. Там обаче спряха ужасени. Стаята беше пълна с деца на различна възраст, ръст и цвят на кожата. Повечето бяха инвалиди. Десетина казармени легла бяха подредени покрай стените. Дейна тъкмо раздаваше съдържанието на пакета, когато вратата се отвори със замах. Тя изумена погледна колегите си.

— Какво… какво правите тук?

Родерик Мън неловко се заоглежда.

— Съжалявам, Дейна. С-сгрешихме. Мислехме…

— Разбирам. Това са сираци. Няма къде да отидат и няма кой да се грижи за тях. Повечето от тях са били в болница, която е обстрелвана. Ако полицията ги открие, ще ги настанят в нещо, което наричат сиропиталище, и там ще си умрат. Ако останат тук, пак ще умрат. Опитвам се да намеря начин, по който да мога да ги измъкна от страната, но засега нищо не се получава. — Тя умолително ги погледна. — Имате ли идеи?

— Мисля, че имам — отвърна Мън. — Тази нощ самолет на Червения кръст излита за Париж. Пилотът ми е приятел.

— Ще поговориш ли с него? — с надежда попита младата жена.

— Да — кимна той.

— Чакайте! — каза Николай Петрович. — Не можем да бъдем замесвани в подобни неща. Всички ще ни изхвърлят от страната.

— Ти няма нужда да участваш — заяви му Мън. — Ние ще се оправим.

— Аз съм против — упорстваше руснакът. — Това би изложило всички ни на опасност.

— Ами децата? — попита Дейна. — Става въпрос за живота им.

 

 

Късно следобед Родерик Мън дойде да се види с Дейна.

— Говорих с моя приятел. Каза, че с удоволствие ще вземе децата в Париж, където ще са в безопасност. И той има две момчета.

— Това е чудесно. Толкова съм ти благодарна.

Мън я погледна.

— Ние трябва да ти благодарим.

 

 

В осем часа същата вечер минибус с емблемата на Червения кръст от двете Страни спря пред стопанската постройка. Шофьорът угаси светлините и под прикритието на мрака Дейна и децата бързо влязоха вътре.

Четвърт час по-късно той вече бързаше по посока на летище „Бутмир“. Летището беше временно затворено, като се допускаха само самолетите на Червения кръст, които доставяха помощи и откарваха ранените. На Дейна пътуването й се стори най-дългото в живота й. Когато най-после видя светлините на летището, тя успокои децата:

— Почти стигнахме.

Кемал я стискаше за ръката.

— Няма да имате проблеми — увери го. — За всички вас ще се погрижат. — А наум си каза: „Ще ми липсвате.“

На летището един пазач им махна да минават и те се приближиха до очакващия ги товарен самолет с емблемата на Червения кръст. Пилотът стоеше до самолета.

— За бога, закъснявате! Бързо ги качвайте на борда. Трябваше да излетим още преди двадесет минути.

Тя заведе децата по стълбичката в самолета. Кемал беше последен.

— Ще те видя ли отново? — с разтреперани устни се обърна той към нея.

— Разбира се — отвърна му. Прегърна го, за миг го задържа до себе си и тихо се помоли. — Сега се качвай на самолета.

След секунди вратата се затвори. Моторите зареваха и самолетът тръгна по пистата.

Дейна и Мън стояха и го наблюдаваха. На края на пистата самолетът се отлепи от земята и от източното небе се устреми на север към Париж.

— Това, което направихте, беше много благородно — каза шофьорът. — Искам да изкажа…

Профуча някаква кола, спря зад тях и те се обърнаха. Полковник Гордан Дивяк изскочи от колата и яростно се загледа в небето, където вече едва се виждаше самолетът. До него беше Николай Петрович, руският журналист.

Полковникът се обърна към Дейна:

— Вие сте арестувана. Предупредих ви, че наказанието за шпионаж е смърт.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Господин полковник, ако възнамерявате да ме съдите за шпионаж…

— Някой да е споменавал нещо за съд? — изрече тихо той и впи очи в нейните.