Сидни Шелдън
Тънки сметки (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

С наближаването на изборите надпреварата за президентския пост ставаше все по-ожесточена.

— Трябва да спечелим в Охайо — каза Питър Тейгър. — От там ще дойдат двадесет и един електорални гласа. В Алабама нямаме проблеми — девет гласа, а във Флорида — двадесет и пет. — Вдигна таблицата. — Илинойс — двадесет и два гласа… Ню Йорк — тридесет и три, Калифорния — четиридесет и четири. По дяволите, прекалено рано е да се обявим за победители.

Всички бяха загрижени, с изключение на сенатора Дейвис, който заяви:

— Аз имам нюх. Предусещам победата.

 

 

В една франкфортска болница Мириам Фридланд все още беше в кома.

 

 

В деня на изборите, първия вторник през ноември, Лесли остана вкъщи да гледа репортажите по телевизията. Оливър Ръсел печелеше с повече от два милиона обикновени гласа и с огромно предимство при електоралните. Сега той беше президент — най-голямата мишена в света.

Нямаше човек, който толкова внимателно да беше следил предизборната кампания, като Лесли Стюарт Чеймбърс. Тя трескаво разширяваше империята си и се беше сдобила с цяла верига от вестници и радио и телевизионни канали навсякъде из Съединените щати, както и в Англия, Австралия и Бразилия.

— Кога най-после ще се наситиш? — попита Дарин Солана, главната редакторка.

— Скоро — отвърна Лесли. — Скоро.

Трябваше да направи само една крачка още и това стана на вечеря в Скотсдейл.

— Дочух от едно място, че Маргарет Портман се развежда — спомена един от гостите. Жената беше собственичка на „Уошингтън Трибюн“ в столицата Вашингтон.

Лесли нищо не каза, но рано на следващата сутрин се свърза с един от адвокатите си — Чад Мортън.

— Искам да разбера дали „Уошингтън Трибюн“ е обявен за продажба.

Отговорът дойде малко по-късно през деня.

— Не знам откъде сте получили информацията, госпожо Чеймбърс, но като че ли сте права. Госпожа Портман и съпругът й се развеждат и си поделят имуществото. Смятам, че „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ ще бъде обявен за продажба.

— Искам да го купя.

— Става дума за крупна сделка. Компанията представлява верига от вестници, списание, телевизионна мрежа и…

— Искам я.

Същия следобед Лесли и Чад Мортън заминаха за Вашингтон.

 

 

Лесли се обади по телефона на Маргарет Портман, с която се беше запознала преди няколко години.

— Във Вашингтон съм — съобщи й — и…

— Знам.

„Слуховете бързо плъзват!“ — помисли си Лесли.

— Говори се, че може би ще продадеш „Трибюн Ентърпрайсиз“.

— Вероятно.

— Може ли да се запозная с компанията?

— Проявяваш ли интерес да го купиш, Лесли?

— Вероятно.

Маргарет Портман извика Мат Бейкър.

— Знаеш ли коя е Лесли Чеймбърс?

— Ледената принцеса. Разбира се.

— Тя ще пристигне тук след няколко минути. Искам да я разведеш из сградите.

На всички в „Трибюн“ им беше ясно, че предстои продажба.

— Ще бъде грешка, ако продадем „Трибюн“ на Лесли Чеймбърс — безцеремонно заяви Мат Бейкър.

— Какво те кара да мислиш така?

— Най-напред, съмнявам се дали изобщо разбира от вестникарски бизнес. Видя ли какво е направила с останалите вестници, които купи? Превърнала е сериозни вестници в евтини таблоиди. Тя ще унищожи „Трибюн“. Тя е… — Той се обърна. Лесли Чеймбърс стоеше на прага и слушаше.

— Лесли! — извика Маргарет Портман. — Радвам се да те видя! Това е Мат Бейкър, главният редактор на „Трибюн Ентърпрайсиз“.

Двамата хладно се поздравиха.

— Мат ще те разведе из вестника.

— Горя от нетърпение.

Бейкър си пое дъх:

— Добре. Хайде да започваме.

 

 

В началото на обиколката Мат Бейкър започна да й обяснява:

— Структурата на вестника е следната: най-отгоре стои главният редактор…

— Значи вие, господин Бейкър.

— Точно така. Освен това имаме изпълнителен директор и редактори, които водят местните, националните и новините от чужбина, както и различни рубрики „Спорт“, „Бизнес“, „Живот и стил“, „Календар“, „Книги“, „Недвижими имоти“… Вероятно съм изпуснал някои.

— Изумително. А колко хора работят за „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“, господин Бейкър?

— Над пет хиляди. Искате ли да видите печатарските зали?

— О, да. Всичко искам да видя.

Той измърмори нещо.

— Моля?

— Казах, чудесно.

Те слязоха с асансьора и отидоха в другата сграда. Печатницата беше разположена на четири етажа. Вътре имаше тридесет кари-роботи, които разнасяха огромни рула хартия.

— Всяко руло хартия тежи около тон — обясняваше Бейкър. — Ако се развие, дължината му ще е шестнайсет километра. Хартията минава през пресите със скорост петдесет километра в час. Някои от големите кари могат да носят едновременно по шестнадесет рула.

Лесли и Мат Бейкър стояха и наблюдаваха как вестниците автоматично се комплектоват, разрязват, сгъват, подреждат и се натоварват на камионите, които чакат да ги откарат.

— Едно време около тридесет човека са били необходими да вършат това, което днес се върши от един човек — отбеляза Мат. — Това е ерата на технологията.

Лесли за миг го изгледа.

— Ерата на съкращенията.

— Не знам дали ви интересува икономическата страна — сухо отбеляза той. — Може би бихте предпочели вашите адвокати или счетоводителят ви да…

— Много ме интересува, господин Бейкър. Редакторският ви бюджет е петнадесет милиона долара. Дневният ви тираж е осемстотин и шестнадест хиляди, четиристотин седемдесет и четири, и един милион, сто и четиридесет хиляди, четиристотин деветдесет и осем в неделя, а рекламата ви е шейсет и осем цяло и два процента.

Мат я погледна и примигна.

— Заедно с всички вестници, които притежавате, дневният ви тираж е над два милиона, а в неделя — два милиона и четиристотин хиляди. Това, разбира се, не е най-големият вестник в света, нали, господин Бейкър? Два от най-големите вестници в света се печатат в Лондон. „Сън“ е най-големият, като дневният му тираж е четири милиона. „Дейли Мирър“ продава над три милиона.

Той дълбоко си пое дъх.

— Съжалявам. Не разбрах, че вие…

— В Япония има над двеста ежедневника, сред които „Асахи Шимбун“, „Маиничи Шимбун“ и „Йомиури Шимбун“. Следите ли ми мисълта?

— Да. Извинете за тона, е който ви говорих.

— Извинението е прието, господин Бейкър. Нека се върнем в кабинета на госпожа Портман.

 

 

На следващата сутрин Лесли и госпожа Портман в присъствието на адвокатите им се срещнаха в залата за конференции на „Уошингтън Трибюн“.

— Предлагам да обсъдим цената — започна Лесли.

Преговорите продължиха четири часа, а когато приключиха, Лесли Стюарт Чеймбърс стана собственичка на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“.

Цената беше по-висока, отколкото беше очаквала. Но това беше без значение.

Съществуваше нещо, което беше по-важно.

 

 

В деня, в който сделката беше сключена, тя извика Мат Бейкър в кабинета си и го попита:

— Какви са ти плановете?

— Напускам.

Изненадано го изгледа.

— Защо?

— Създали сте си репутация на жена, за която хората не искат да работят. Мисля, че думата, която използват най-често за вас, е „безпощадна“. Не ми трябва такова нещо. Това е един хубав вестник и не ми се иска да го напускам, но направо съм засипан от предложения за работа.

— От колко време работиш тук?

— Петнайсет години.

— И ще допуснеш това време да отиде на вятъра?

— Нищо няма да отиде на вятъра, аз…

Тя го погледна в очите.

— Слушай сега. И аз смятам, че „Трибюн“ е добър, но искам да се превърне в най-търсения вестник. Искам да ми помогнеш.

— Не, не…

— Шест месеца. Опитай за шест месеца. За начало ти удвоявам заплатата.

Той дълго време я наблюдава.

Млада, красива и интелигентна. И все пак… Изпитваше недоверие към нея.

— Кой ще движи нещата тук?

Тя се усмихна.

— Ти си главен редактор на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“. Ти ще си шефът.

И той й повярва.