Сидни Шелдън
Тънки сметки (1)

ПЪРВА ГЛАВА

На първата страница в дневника на Лесли Стюарт пишеше:

Мило дневниче, тази сутрин срещнах човека, за когото ще се омъжа.

Изречението беше кратко и оптимистично, без да загатва дори за драматичните събития, които щяха да последват.

 

 

Беше един от онези рядко щастливи дни, когато нищо не можеше да тръгне наопаки. Лесли Стюарт не се интересуваше от астрология, но тази сутрин, докато прелистваше „Лексингтън Хералд Лийдър“, погледът й беше привлечен от хороскопа на Золтер в рубриката за астрология. В него пишеше:

ЗА ЛЪВОВЕТЕ (23 ЮЛИ — 22 АВГУСТ). НОВОЛУНИЕТО СЕ ОТРАЗЯВА НА ЛЮБОВНИЯ ВИ ЖИВОТ. В МОМЕНТА ТРЯБВА ДА ОТДЕЛИТЕ ГОЛЯМО ВНИМАНИЕ НА ЕДНО ВЪЛНУВАЩО НОВО СЪБИТИЕ В ЖИВОТА СИ. ЗНАКЪТ, КОЙТО ВИ ПОДХОЖДА, Е ДЕВА. ДНЕШНИЯТ ДЕН ЩЕ БЪДЕ ЗНАМЕНАТЕЛЕН. БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА МУ СЕ НАСЛАДИТЕ.

„Бъдете готови да се насладите на какво? — кисело си помисли тя. И днешният ден с нищо нямаше да е по-различен от другите. — Астрологията е просто залъгалка за наивници.“

Лесли Стюарт отговаряше за връзките с обществеността и рекламата на фирмата на Бейли и Томкинс в Лексингтън, щата Кентъки. За същия следобед имаше насрочени три срещи, първата с производителите на изкуствени торове „Кентъки Фъртилайзър Къмпани“, чиито служащи много радушно приеха новата рекламна кампания, която им подготвяше. Особено им харесваше началото: Ако искате да помиришете розите… Втората среща беше с развъждащата расови коне ферма „Брийдърс Стъд“, а третата — с въглищната компания „Лексингтън Коул“. Знаменателен ден ли?

 

 

Лесли Стюарт беше около трийсетгодишна, изключително красива жена — с божествено тяло, сиви очи, високи скули и дълга мека коса с лешников цвят.

— Ако наред с ум и вагина притежаваш и красота, светът е твой — беше й казал някога един неин приятел.

Лесли Стюарт беше красива, коефициентът й за интелигентност беше далеч над средния, а природата се беше погрижила за останалото. Но тя намираше красотата си за недостатък. Мъжете постоянно или й се натрапваха, или пък й правеха предложения, но малцина си даваха труда да се опитат да я опознаят.

Освен двете секретарки, които работеха в „Бейли и Томкинс“, Лесли беше единствената жена във фирмата. Останалите двадесет служители бяха мъже. Необходимо й беше по-малко от седмица, за да разбере, че е по-интелигентна от всички тях. Това откритие реши да запази за себе си.

В началото всеки един от двамата партньори се опита да я вкара в леглото си.

— Още веднъж да ми намекнете, и напускам — заяви тя и така беше сложен край на мераците им. Младата жена беше прекалено ценен кадър, за да си позволят да я изпуснат.

През първата й работна седмица по време на почивката за кафе тя разказа на колегите си един виц.

— Трима мъже попаднали на дух-жена, която обещала на всеки да изпълни по едно желание. Първият мъж казал: „Иска ми се да съм с двадесет и пет процента по-умен.“ Духът примигнал и мъжът възкликнал: „Хей, вече се чувствам по-умен.“ Вторият мъж казал: „Иска ми се да съм с петдесет процента по-умен.“ Духът примигнал и мъжът възкликнал: „Чудесно! Мисля, че сега знам неща, които преди не знаех.“ Третият мъж казал: „Иска ми се да съм със сто процента по-умен.“ Духът пак примигнал, а мъжът се превърнал в жена.

Лесли погледна в очакване мъжете на масата. Те всички се бяха втренчили в нея с леден поглед. Ясно.

 

 

Знаменателният ден, който астрологът обещаваше, започна в единадесет часа същата сутрин. Джим Бейли влезе в малкия претъпкан кабинет на Лесли.

— Имаме нов клиент — заяви той. — Искам ти да го поемеш.

Тя вече беше натоварена с повече работа от всеки друг във фирмата, но беше достатъчно опитна, за да не протестира.

— Чудесно. За какво става дума?

— Не е какво, а кой. Сигурно си чула за Оливър Ръсел?

Всички бяха чували за Оливър Ръсел — местен адвокат и кандидат за губернатор. Плакати с лика му бяха разлепени из целия Кентъки. Блестящ адвокат, на тридесет и пет години той беше най-търсеният ерген в щата. Канеха го да изрази отношението си по най-големите телевизионни канали в Лексингтън и по-популярните местни радиостанции. Поразително красив, с черна непослушна коса, тъмни очи, атлетично тяло и топла усмивка, за него се говореше, че е спал едва ли не с всички жени в Лексингтън.

— Да, слушала съм за него. И какво ще му правим?

— Ще се опитаме да му помогнем да стане губернатор на Кентъки. Всеки момент ще пристигне тук.

 

 

Оливър Ръсел пристигна няколко минути по-късно. На живо беше още по-привлекателен.

Когато го представиха на Лесли, той топло се усмихна.

— Много съм слушал за вас. Толкова се радвам, че вие ще се заемете с кампанията ми.

Той изобщо не беше това, което тя очакваше. В този човек имаше нещо поразително искрено. В първия миг не знаеше какво да му отговори.

— А-а… благодаря. Моля, заповядайте.

Оливър Ръсел седна.

— Да започнем отначало — предложи Лесли. — Защо се кандидатирате за губернатор?

— Много е просто. Кентъки е чудесен щат. Знаем го, защото живеем тук и можем да се наслаждаваме на магията му, но в по-голямата част от страната ни смятат за селяндури. Искам да променя това мнение. Кентъки може да предложи повече, отколкото десет други щата, взети заедно. Историята на тази страна започва тук. Имаме една от най-старите сгради-капитолии в Америка. Кентъки е дал на тази страна двама президенти. Това е земята на героите-каубои Даниъл Буун, Кит Карсън и съдията Рой Бийн. Имаме най-красивата природа в света — невероятни пещери, реки, ливади. Искам всичко това да стане достояние на света.

Говореше пламенно и Лесли внезапно се почувства привлечена от него. Тя се сети за рубриката за зодиите. Новолунието се отразява на любовния ви живот. Днешният ден ще бъде знаменателен. Бъдете готови да му се насладите.

— Кампанията няма да въздейства на хората — казваше Оливър Ръсел, — ако вие не сте убедена в това толкова пламенно, колкото и аз.

— Убедена съм — увери го Лесли. Дали не беше прибързано? — Наистина я очаквам с нетърпение. — За миг тя се поколеба. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Каква зодия сте?

— Дева.

 

 

Когато Оливър Ръсел си тръгна, Лесли отиде в кабинета на Джим Бейли.

— Харесва ми. Наистина проявява загриженост. Смятам, че от него ще излезе чудесен губернатор.

Той я погледна замислено.

— Няма да е лесно.

— Така ли? Защо? — изненада се тя.

Бейли сви рамене.

— Не знам. Става нещо, което не мога да си обясня. Сигурно си видяла Ръсел по плакатите и по телевизията?

— Да.

— Ами с това вече е свършено.

— Не разбирам. Защо?

— Носят се всякакви слухове. Твърди се, че някой стоял зад Ръсел и финансирал кампанията му, а после изведнъж го отрязал.

— По средата на много успешна кампания. Не разбирам, Джим.

— Знам.

— Защо е дошъл при нас?

— Държи да стане губернатор. Амбициозен е. Освен това смята, че може нещо да промени. Но предупреди, че няма средства за голяма кампания. Не може вече да си позволи да се появява по телевизията. Затова ще се наложи да се ограничим с уреждането на интервюта, публикуването на статии по вестниците и други. — Поклати глава. — Губернаторът Адисън харчи цяло състояние по кампанията си. През последните две седмици рейтингът на Ръсел главоломно пада. Жалко. Добър адвокат е. Готов е да работи дори и без хонорар. Смятам, че от него ще излезе и добър губернатор.

Същата вечер Лесли написа в дневника си: Мило дневниче, тази сутрин срещнах човека, за когото ще се омъжа.

 

 

Детството на Лесли Стюарт беше като по филмите. Тя беше изключително интелигентно дете. Баща й беше професор по английски в Лексингтън Къмюнити Колидж, а майка й — домакиня. Бащата на Лесли беше красив, благороден и интелигентен. Беше любящ баща и се грижеше семейството му да прекарва почивките си заедно и заедно да пътуват. Обожаваше дъщеря си. „Ти си момичето на татко“ — често й казваше. Казваше й колко е красива и я хвалеше за оценките, поведението, приятелките. В неговите очи Лесли не можеше да сгреши. За деветия й рожден ден й купи красива кафява кадифяна рокля с дантелени маншети. Караше я да си я облича и я показваше на приятелите си, които идваха на вечеря. „Не е ли красавица?“ — питаше той.

Дъщеря му го обожаваше.

Чудесният свят на Лесли внезапно изчезна. Една сутрин майка, й със сълзи на очи я накара да седне.

— Миличко, баща ти… ни напусна.

Първоначално тя не я разбра.

— Кога ще се върне?

— Няма да се връща.

Всяка нейна дума пронизваше Лесли като с нож.

„Майка ми го е прогонила“ — помисли си тя. Изпитваше съжаление към нея, защото сега щеше да има развод и битка за настойничество. Баща й никога нямаше да я изостави. Никога. „Ще дойде да ме вземе“ — казваше си.

Но минаха седмици, а той не идваше. „Не му позволяват да ме вижда — реши Лесли. — Мама го наказва.“

Наложи се възрастната й леля да й съобщи, че няма да има битка за настойничество. Баща й се бил влюбил в една вдовица, която преподавала в университета, и отишъл да живее при нея, в къщата й на Лаймстоун Стрийт.

Един ден, когато бяха излезли на пазар, майка й й показа къщата и горчиво изрече:

— Ето там живеят.

Лесли реши да посети баща си. „Когато ме види — мислеше си тя, — ще му се прииска да се върне у дома.“

Един петък след училище тя отиде до къщата на Лаймстоун Стрийт. Вратата отвори момиче на нейната възраст. Беше облечено в кафява кадифяна рокля с дантелени маншети. Лесли ужасена се втренчи в него. Момиченцето любопитно я наблюдаваше.

— Ти коя си?

Лесли избяга.

 

 

През следващата година майка й се затвори в себе си и загуби желание за живот. Лесли си мислеше, че „да умреш от разбито сърце“ е безсмислена фраза, но тя безпомощно наблюдаваше как майка й чезне. След смъртта й, когато хората я питаха от какво е починала майка й, тя отговаряше:

— От разбито сърце.

Тогава взе решение, че няма да позволи на никой мъж да й причини същото.

След смъртта на майка си отиде да живее при леля си. Завърши с отличие гимназията „Брайън Стейтън“ и университета в Кентъки. През последната година в колежа беше провъзгласена за кралица на красотата и отхвърли редица предложения на агенции за модели.

 

 

Лесли изживя две кратки авантюри — първата с един колежански футболен герой, а другата с преподавателя й по икономика. Беше по-умна и от двамата и те бързо й омръзнаха.

Точно преди да се дипломира, леля й почина. Лесли завърши и подаде молба за работа в агенцията за реклама и връзки с обществеността „Бейли и Томкинс“. Агенцията се помещаваше на Вайн Стрийт в тухлена сграда с покрив от медна ламарина и фонтанче в двора.

Джим Бейли, старшият сътрудник, прегледа кратката биография на Лесли и кимна:

— Много внушително. Имате късмет. Нуждаем се от секретарка.

— Секретарка? Надявах се…

— Да?

— Нищо.

 

 

Лесли почна като секретарка, водеше протокола на всички събрания, но през цялото време се мъчеше да измисля начини за подобряване на рекламните кампании, които компанията предлагаше. Една сутрин тя чу един от рекламния отдел да казва:

— Измислил съм страхотен фирмен знак за етикетите на производителите на говеждо с чили „Ранчо“. На етикета на консервата показваме снимка на каубой, който хваща с ласо крава. Това говори, че говеждото е прясно и…

„Какво ужасно предложение“ — помисли си Лесли.

Всички я бяха зяпнали и за свой ужас тя осъзна, че го е изрекла на глас.

— Бихте ли пояснили, млада госпожице?

— Аз… — Искаше й се да потъне вдън земя. Всички очакваха отговора й. Лесли си пое дълбоко дъх. — Когато хората си купуват месо, не искат да им се напомня, че е от мъртво животно.

В стаята се възцари гробно мълчание. Джим Бейли се прокашля.

— Ще трябва да пообмислим този въпрос малко по-обстойно.

 

 

През следващата седмица по време на събрание за начините за реклама на някакъв нов козметичен сапун един от служителите отбеляза:

— Ще използваме момичета, спечелили конкурси за красота.

— Извинете — плахо каза Лесли, — мисля, че това вече са го правили. Защо да не използваме красиви стюардеси от цял свят, за да покажем, че нашият козметичен сапун се ползва по целия свят?

След този случай мъжете вече започнаха да се съветват с нея.

Една година по-късно тя вече беше младши сътрудник, а след още две години започна да отговаря за рекламата и за връзките с обществеността.

 

 

Кампанията на Оливър Ръсел беше първото истинско предизвикателство за Лесли в агенцията. Две седмици след неговото посещение Бейли й намекна, че може би ще е по-добре да не се заемат е тази кампания, защото Ръсел не можеше да си позволи да плати обичайната за агенцията такса, но тя го убеди да не го правят.

— Наречи го доброволен труд — каза.

Бейли я изгледа за момент.

— Добре.

 

 

Лесли и Оливър Ръсел седяха на една пейка в Траянгъл Парк. Беше хладен есенен ден, а от езерото подухваше лек ветрец.

— Мразя политиката — каза той.

— Тогава защо, за бога, си… — изгледа го изненадано тя.

— Защото искам да променя системата, Лесли. Превзели са я лобисти и големи компании, които издигат на власт неподходящи хора, а после ги контролират. Искам да направя много неща — изрече с плам. — Хората, които управляват страната, са я превърнали в пенсионерски клуб. Повече се грижат за себе си, отколкото за държавата. Не бива да е така и аз ще се опитам да го променя.

Докато й говореше, Лесли си мислеше: „Той наистина може да го направи.“ Толкова заразителен беше ентусиазмът му. Не беше изпитвала подобно нещо към друг мъж и това я опияняваше. Нямаше как да разбере какво изпитваше той към нея. „Винаги се държи твърде официално. — Струваше й се, че до пейката постоянно идват хора да се ръкуват с Оливър и да му пожелаят успех. Жените обикновено гневно я стрелкаха с поглед. — Явно всички те са излизали с него — помисли си. — Вероятно всички те са спали с него. Е, това не ми влиза в работата.“

Беше чула, че наскоро се е разделил е приятелката си — дъщеря на някакъв сенатор. Почуди се какво ли се беше случило. И това не й влизаше в работата.

 

 

Кампанията на Оливър вървеше зле. Тъй като нямаше средства, за да плаща на сътрудниците си и на телевизията, радиото или за реклами във вестниците, беше невъзможно да се състезава с губернатора Кари Адисън, чийто лик като че ли беше навсякъде. Лесли уреди Оливър да се появи на служебни пикници, по фабрики и на десетина обществени мероприятия, но й беше ясно, че тези прояви бяха без особено значение, и това я изнервяше.

— Видя ли последните проучвания на общественото мнение? — попита я Джим Бейли. — Твоето момче смъква графиките.

„Да можех само да го предотвратя“ — помисли си тя.

 

 

Лесли и Оливър вечеряха в ресторант „Ше Ну“.

— Не се получава, нали? — тихо попита той.

— Все още има много време — успокои го тя. — Когато избирателите те опознаят…

— И аз следя проучванията на общественото мнение — поклати глава той. — Искам да ти кажа, че високо ценя всичко, което се опита да направиш за мен, Лесли. Наистина си страхотна.

Младата жена седеше срещу него и си мислеше: „Той е най-прекрасният мъж, когото някога съм познавала, а не мога да му помогна. — Искаше й се да го вземе в обятията си, да го задържи и да го утеши. — Да го утеша? Кого ли заблуждавам?“

Една жена, един мъж и две малки момиченца се приближиха до масата им.

— Оливър! Как си? — човекът, който изрече това, беше на около четирийсет години, изглеждаше добре и носеше черна превръзка на окото, което му придаваше вид на добродушен пират.

Оливър стана и подаде ръка.

— Здравей, Питър. Искам да се запознаеш е Лесли Стюарт. Питър Тейгър.

— Приятно ми е, Лесли. — Мъжът кимна по посока на семейството си. — Това е жена ми Бетси, това е Елизабет, а това — Ребека. — В гласа му се четеше неимоверна гордост.

— Страшно съжалявам за това, което се случи — обърна се той към Оливър. — Много жалко, наистина. Крайно неприятно ми беше да го направя, но нямах друг избор.

— Разбирам, Питър.

— Ако има нещо, с което да мога да ти бъда полезен…

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Знаеш, че ти мисля само доброто.

 

 

На път за вкъщи Лесли попита:

— За какво толкова ставаше дума?

Оливър понечи да й отговори, но се отказа.

— Не е важно.

 

 

Лесли живееше в елегантен едностаен апартамент във винарския район на Лексингтън. Когато се приближиха до сградата, Оливър колебливо каза:

— Лесли, знам, че агенцията ти ме пое почти безплатно, но честно казано, мисля, че си губиш времето. Може би ще е по-добре, ако се откажа.

— Не — възрази тя пламенно и сама се изненада от реакцията си. — Не можеш да се откажеш. Ще намерим начин, който да ти осигури успеха.

Оливър се обърна, за да я погледне.

— Наистина не ти е безразлично, нали?

„Да не би случайно да влагам прекалено много чувства?“

— Да — тихо отвърна. — Наистина не ми е безразлично.

Когато стигнаха до апартамента, тя си пое дълбоко дъх:

— Искаш ли да влезеш?

Той продължително я изгледа.

Не би могла да каже кои направи първия ход. Единственото нещо, което си спомняше, беше, че се събличаха един друг и че тя беше в обятията му, че се любиха буйно и нетърпеливо, а след това бавно и с наслада потъваха в един безкраен ритъм и екстаз. Това беше най-хубавото чувство, което Лесли беше изпитвала.

Тази нощ бе като вълшебство. Оливър бе ненаситен, едновременно даваше и вземаше. В него имаше нещо животинско и Лесли си помисли: „О, боже, и аз съм като животно!“

 

 

Сутринта, докато закусваха портокалов сок, бъркани яйца, препечени филийки и бекон, Лесли каза:

— В петък има пикник на езерото Грийн Ривър, Оливър. Ще се съберат хора. Ще уредя да изнесеш реч. Ще откупим малко ефирно време, за да кажем по радиото на всички, че ще бъдеш там. После ще…

— Лесли — запротестира той. — Нямам пари за това.

— О, не се притеснявай — весело изрече тя. — Агенцията ще плати.

Знаеше, че нямаше никакви изгледи агенцията да покрие разноските. Възнамеряваше сама да го направи. Щеше да каже на Джим Бейли, че парите са дарени от поддръжник на Ръсел. А и това щеше да е самата истина. „Готова съм на всичко, за да му помогна“ — помисли си тя.

 

 

На пикника на езерото Грийн Ривър присъстваха двеста души, а речта на Оливър беше блестяща.

— Половината от хората в тази страна не гласуват — заяви той. — Статистиките сочат, че в сравнение с другите индустриални страни у нас гласоподавателите са най-пасивни — по-малко от петдесет процента. Ако искате нещата да се променят, вие отговорно трябва да се заемете с това. Но всъщност възможността да гласуваш не е само отговорност, това е привилегия. Наближават избори. Няма значение дали ще предпочетете мен или моя противник. Просто гласувайте.

Последваха бурни аплодисменти.

 

 

Лесли уреждаше Ръсел да произнася речите си пред възможно най-многобройна публика. Той откри детската клиника, после мост, води разговори с женски групи, профсъюзи, държа речи на благотворителни мероприятия и в старчески домове. Независимо от това рейтингът му спадаше. Когато беше свободен, двамата с Лесли отделяха време за себе си. Разходиха се с конски файтон в Траянгъл Парк, прекараха събота следобед на пазара за антики и вечеряха в „А ла Люси“. Оливър й подаряваше цветя по случай някой местен празник и оставяше романтични съобщения на телефонния й секретар: „Скъпа, къде си? Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми. Лудо съм влюбен в телефонния ти секретар. Имаш ли представа колко секси звучи? Мисля, че сигурно е незаконно да съм толкова щастлив. Обичам те.“

За Лесли не беше от значение къде ходеха — на нея просто й харесваше да е с него.

 

 

Едно от най-интересните им преживявания беше спускането със сал по река Ръсел Форк. Всичко беше като на шега, докато реката не започна да се бунтува в подножието на планината под един огромен праг, от който започваше поредица оглушителни, зашеметяващи вертикални спускания в бързеите — метър и половина… два метра и половина… близо три метра… на ужасяващото разстояние от само един сал. Пътуването отне три часа и половина, а когато най-после стъпиха на брега, Лесли и Оливър бяха премръзнали от студ и доволни, че са останали живи. Не можеха да се откъснат един от друг. Любиха се в бунгалото, на задната седалка на колата му, в гората.

 

 

Една вечер в началото на есента Оливър я покани на вечеря в дома си, чудесна къща във Версай, малко градче до Лексингтън. Имаше пържоли на скара, мариновани в соев сос, чесън и подправки, поднесени с печен картоф, салата и чудесно червено вино.

— Ти си чудесен готвач — каза му Лесли и се притисна в него. — Всъщност всичко у теб е чудесно, скъпи.

— Благодаря ти, любов моя. — Той се сети за нещо. — Имам малка изненада за теб, която искам да опиташ.

Отиде в спалнята и се върна с малко шишенце прозрачна течност.

— Ето я — каза й.

— Какво е това?

— Чула ли си за „Екстази“?

— Да съм чула ли? Та аз съм си в екстаз.

— Искам да кажа наркотика „Екстази“. Това е течен „Екстази“. Твърдят, че засилва сексуалното желание.

Лесли се намръщи.

— Скъпи, ние нямаме нужда от това. Може да е опасно. — Колебливо попита: — Често ли го използваш?

Оливър се засмя.

— Всъщност не. Не ме гледай така. Един приятел ми го даде и ми каза да го пробвам. Щеше да ми е за пръв път.

— Хайде да няма пръв път. Би ли го изхвърлил?

— Права си. Разбира се, че ще го изхвърля. — Той отиде в тоалетната и миг по-късно тя чу, че пуска водата. Оливър се върна.

— Няма го вече. — Широко й се усмихна. — На кого ли му е притрябвал „Екстази“ в шишенце? Ще ти го предложа в по-хубава разфасовка.

След това той я взе в обятията си.

Лесли беше чела любовни истории и слушала любовни песни, но нищо не я беше подготвило за невероятното преживяване. Винаги си беше мислила, че любовната поезия е сантиментална глупост, несбъднати мечти. Сега обаче светът й се стори по-шарен, по-красив. Всичко сякаш беше докоснато от вълшебство, а вълшебството беше Оливър Ръсел.

 

 

Една неделна сутрин двамата отидоха на излет в междущатския парк „Брейкс“ и спряха, за да се насладят на забележителната природа, която ги заобикаляше.

— Никога не съм се изкачвала по тази пътека — каза Лесли.

— Мисля, че ще ти хареса.

Докато заобикаляха един остър завой, Лесли изумена спря. На средата на пътеката имаше написана на ръка табелка: ЛЕСЛИ, ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?

Сърцето й силно заби. Тя се обърна към Оливър, но нищо не можа да изрече.

Той я привлече в обятията си.

— Ще кажеш ли да?

„Откъде на мен тоя късмет?“ — почуди се Лесли. Силно го прегърна и прошепна:

— Да, скъпи. Разбира се, че ще се омъжа за теб.

— Опасявам се, че не мога да ти обещая, че ще станеш съпруга на губернатор, но пък съм доста добър адвокат.

Тя се притисна в него и прошепна:

— Това ме устройва.

 

 

Няколко дни след това Лесли се готвеше за среща с Оливър, когато той й позвъни.

— Скъпа, страшно съжалявам, но имам лоши новини. Довечера съм на събрание и ще трябва да отложа вечерята. Ще ми простиш ли?

— Простено ти е — отвърна тя и се усмихна.

 

 

На следващия ден й попадна един брой на „Стейт Джърнъл“, в който пишеше: ЖЕНСКО ТЯЛО, НАМЕРЕНО В РЕКА КЕНТЪКИ. Историята продължаваше: „Рано тази сутрин голото тяло на двайсетгодишна жена беше открито от полицията в река Кентъки, на двайсет километра източно от Лексингтън. В момента се извършва аутопсия за установяване на причината за смъртта…“

Лесли тръпнеше от ужас, докато четеше: „Да умре толкова млада. Дали е имала любовник? Съпруг? Какъв късмет имам, че съм жива и толкова щастлива и обичана.“

 

 

Като че ли цял Лексингтън говореше за предстоящата сватба. В малкия град всички познаваха Оливър Ръсел. Освен това те бяха блестяща двойка — Оливър тъмнокос и хубавец, а Лесли с прекрасно лице и фигура и тъмноруса коса. Новината се разпространи невероятно бързо.

— Дано той да разбере какъв късмет извади — отбеляза Джим Бейли.

Младата жена се усмихна.

— И двамата имаме късмет.

— Да не би да избягаш с него?

— Не. Оливър иска да се оженим официално. Церемонията ще бъде в параклиса на църквата „Калвъри“.

— И кога ще се състои щастливото събитие?

— След шест седмици.

 

 

Няколко дни по-късно в статия на първа страница на „Стейт Джърнъл“ пишеше: „От аутопсията стана ясно, че жената, открита в река Кентъки, идентифицирана като Лиса Бърнет, Секретарка в една юридическа кантора, е починала вследствие свръхдоза от опасния забранен наркотик, познат като течен «Екстази»…“

Течен „Екстази“. Лесли си спомни вечерта с Оливър и си помисли: „Какъв късмет, че той тогава изхвърли шишенцето.“

 

 

Следващите няколко седмици бяха изпълнени с трескави приготовления за сватбата. Толкова много неща имаше да се вършат. Изпратиха покани на двеста човека. Лесли избра тоалета на шаферката си. За себе си напазарува от супермаркета „Файет Мол“ на Никълъсвил Роуд. Избра си дълга рокля с шлейф, подходящи обувки и дълги ръкавици.

Оливър си поръча черно сако с раиран панталон, сива жилетка, бяла риза с обикновена яка и широка вратовръзка. Шафер му беше един адвокат от неговата фирма.

— Всичко е готово — каза й той. — Уредих приема след церемонията. Почти всички приеха.

Лесли леко потръпна.

— Нямам търпение, скъпи.

 

 

Седмица преди сватбата Оливър дойде една вечер в апартамента на Лесли.

— Опасявам се, че възникна нещо, Лесли. Един мой клиент има неприятности. Ще ми се наложи да отида в Париж, за да оправя нещата.

— Париж? За колко време?

— Няма да отнеме повече от два-три дни, най-много четири. Ще съм се върнал доста преди сватбата.

— Кажи на пилота да бъде внимателен.

— Обещавам.

Когато той си тръгна, тя взе вестника от масата и механично го отвори на хороскопа на Золтер. Там пишеше:

ЗА ЛЪВОВЕТЕ (23 ЮЛИ — 22 АВГУСТ). ДЕНЯТ НЕ Е ПОДХОДЯЩ ЗА ПРОМЯНА НА ПЛАНОВЕТЕ. ПОЕМАНЕТО НА РИСКОВЕ МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО СЕРИОЗНИ ПРОБЛЕМИ.

Лесли отново разтревожена прочете хороскопа. Изкушаваше се да се обади на Оливър и да му каже да не тръгва. „Но това е абсурдно — помисли си тя. — Това е просто един хороскоп.“

 

 

До понеделник Оливър не се обади. Тя позвъни в кантората му, но там нищо не знаеха. Във вторник пак нищо. Лесли започна да се притеснява. В четири часа в сряда сутринта я събуди продължителният звън на телефона. Веднага се изправи в леглото и си помисли: „Оливър е! Слава богу!“ Знаеше, че трябва да му се сърди, че не й се беше обадил по-рано, но в момента това беше без значение.

Вдигна слушалката.

— Оливър…

Непознат мъжки глас попита:

— Лесли Стюарт ли е на телефона?

Изведнъж я побиха тръпки.

— Кой… кой се обажда?

— Ал Тауърс от „Асошиейтед Прес“. Пускаме една информация по телеграфа, госпожице Стюарт, и искахме да чуем вашето мнение.

Нещо ужасно се беше случило. Оливър беше мъртъв.

— Госпожице Стюарт?

— Да — едва успя да прошепне.

— Можем ли да цитираме ваше изказване?

— Да ме цитирате?

— За женитбата на Оливър Ръсел с дъщерята на сенатора Тод Дейвис в Париж?

За миг й се стори, че стаята се завъртя.

— Вие бяхте сгодена за господин Ръсел, нали? Ако можем да ви цитираме…

Тя седеше като вкаменена.

— Госпожице Стюарт?

Най-после успя да върне гласа си.

— Да. Аз… аз им желая щастие.

Бавно затвори слушалката. Това бе някакъв кошмар. Ще се събуди след минути и ще открие, че е сънувала.

Но това не беше сън. Отново я бяха изоставили. „Баща ти няма да се върне.“ Отиде в банята и се загледа в бледото си отражение в огледалото. „Пускаме една информация по телеграфа.“ Оливър се беше оженил за друга. „Защо? С какво сгреших? Как съм, му изменила?“ Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че Оливър й беше изменил. Нямаше го. Как щеше да посрещне деня?

 

 

Когато Лесли отиде в агенцията същата сутрин, всички полагаха огромни усилия да не я гледат. Тя влезе в кабинета на Джим Бейли.

Той погледна бледото й лице и каза:

— Не трябваше да идваш днес, Лесли. Защо не си отидеш у дома и…

Тя пое дълбоко дъх:

— Не, благодаря. Ще се оправя.

 

 

Новинарските емисии по радиото и телевизията и следобедните вестници съобщаваха подробно за сватбата в Париж. Сенаторът Тод Дейвис без съмнение беше най-влиятелният гражданин на Кентъки, а омъжването на дъщеря му за Ръсел, който бе изоставил Лесли, беше голяма новина.

Телефоните в кабинета на Лесли не преставаха да звънят.

— Обаждаме се от „Куриър Джърнъл“, госпожице Стюарт. Може ли да направите изявление за сватбата?

— Да. Единственото нещо, което ме интересува, е щастието на Оливър.

— Но вие и той щяхте да се…

— Щеше да бъде грешка. Дъщерята на сенатора Дейвис първа е влязла в живота му. Очевидно той не е успял да я забрави. Желая и на двамата щастие.

— Обаждаме се от „Стейт Джърнъл“ във Франкфорт…

Продължаваше в същия дух.

 

 

На Лесли й се струваше, че половината град я съжалява, а другата половина злорадства за това, което й се беше случило. Където и да отидеше, хората прекъсваха разговорите си и започваха да си шепнат. Тя твърдо беше решила да не показва чувствата си.

— Как можахте да му позволите да ви…

— Когато обичаш някого истински — твърдо казваше Лесли, — искаш той да е щастлив. Оливър Ръсел е най-добрият човек, когото съм познавала. Желая и на двамата щастие.

 

 

Тя изпрати писма, в които се извиняваше на всички, получили покана за сватбата, и върна подаръците им.

 

 

Лесли очакваше и същевременно се ужасяваше от телефонния разговор с Оливър. И все пак, когато той се обади, тя не беше готова.

— Лесли… Не знам какво да кажа.

— Вярно е, нали?

— Да.

— В такъв случай няма какво да се каже.

— Просто исках да ти обясня как се случи. Преди да те срещна, с Джан бяхме почти сгодени. И когато я видях отново… аз… осъзнах, че все още я обичам.

— Разбирам, Оливър. Дочуване.

След пет минути секретарката й позвъни:

— Обаждане за вас на първа линия, госпожице Стюарт.

Тя вдигна слушалката.

Мъж с плътен южняшки глас попита:

— Госпожица Стюарт?

— Да.

— Обажда се Тод Дейвис. Мисля, че двамата трябва да си поговорим.

Тя се поколеба.

— Господин сенатор, не знам за какво ние…

— Ще ви взема след един час — заяви той и затвори.

Точно след час една лимузина спря пред административната сграда, където Лесли работеше. Шофьорът й отвори вратата. На задната седалка беше сенаторът Дейвис. Той беше изискан на вид с пооредяла бяла коса и мустачки. Стори й се твърде властен. Дори и през есента носеше бял костюм и бяла широкопола сламена шапка. Беше типичен представител на една отминала епоха, старомоден южняшки джентълмен.

— Вие сте красива млада жена — отбеляза сенаторът Дейвис, когато тя влезе в колата.

— Благодаря — отвърна му хладно.

Лимузината потегли.

— Нямах предвид само външността, госпожице Стюарт. Дочух как сте се справили с цялата гадна история. Сигурно това много ви е разстроило. Не повярвах, когато чух новината. — Продължи гневно: — Какво стана с добрия старомоден морал? Да ви кажа право, Оливър ме отвращава заради гадния начин, по който се е отнесъл с вас. И съм бесен на Джан, че се е омъжила за него. До известна степен се чувствам виновен, защото тя ми е дъщеря. Заслужават се един друг. — Той се задавяше от вълнение.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Познавам Оливър — обади се най-накрая Лесли. — Сигурна съм, че не е искал да ме нарани. Каквото станало… станало. Желая му само най-доброто. Той го заслужава и аз не бих му попречила.

— Много великодушно от ваша страна. — Той я изгледа. — Вие наистина сте забележителна млада дама.

Лимузината беше спряла. Лесли погледна през прозореца. Бяха стигнали „Парис Пайк“ в конната база на Кентъки. В Лексингтън и около него имаше повече от сто ферми, в които се отглеждаха коне, а най-голямата от тях беше собственост на сенатора Дейвис. Виждаха се бели дървени огради, бели площадки за конете с червени оградки и полюшваща се от вятъра трева.

Лесли и сенаторът слязоха от колата и се приближиха до оградата, опасваща хиподрума. Постояха малко и погледаха как се упражняват красивите животни.

Дейвис се обърна към младата жена:

— Аз съм непретенциозен човек. О, знам как ви е прозвучало това, но е истина. Роден съм тук и бих могъл да прекарам остатъка на живота си тук. В света няма такова място. Просто се огледайте наоколо, госпожице Стюарт. Не е ли раят на земята? Можете ли да ме обвините, че не искам да го напусна? Марк Твен е казал, че когато настъпи краят на света, той иска да е в Кентъки, защото той винаги изостава поне с двадесет години. На мен ми се налага да прекарам половината си живот във Вашингтон, а аз го ненавиждам.

— Тогава защо го Правите?

— Защото имам чувство за дълг. Нашите хора ме избраха за Сената и докато не гласуват за друг, аз ще си остана там и ще се мъча да давам най-доброто, на което съм способен. — Неочаквано изрече: — Искам да знаете колко се възхищавам на чувствата ви и на начина, по който се държахте. Ако бяхте решили да създавате проблеми, предполагам, че би се вдигнал голям скандал. Както и да е… аз искам да ви засвидетелствам почитта си.

Лесли го погледна.

— Реших, че може би ви се иска да се махнете за малко, да направите кратка екскурзия в чужбина, да пътувате. Естествено, аз ще поема…

— Моля ви, не го правете.

— Просто исках…

— Знам. Не познавам дъщеря ви, господин сенатор, но ако Оливър я обича, сигурно е нещо специално. Дано са щастливи.

— Мисля, че трябва да ви съобщя, че се връщат тук, за да се оженят повторно — сконфузено изрече той. — Джан иска тук да е църковният им брак.

Това беше като нож в сърцето.

— Ясно. Добре. Няма за какво да се тревожат.

— Благодаря ви.

 

 

Сватбата се състоя две седмици по-късно в параклиса на църквата „Калвъри“, където Лесли и Оливър щяха да се венчаят. Храмът беше претъпкан.

Оливър Ръсел, Джан и сенаторът Дейвис стояха пред свещеника. Джан Дейвис беше привлекателна едра брюнетка с аристократично излъчване.

Наближаваше краят на церемонията.

— Бог е решил мъжът и жената да се свържат в свещен съюз и докато вървите заедно през живота…

Вратата на църквата внезапно се отвори и вътре влезе Лесли Стюарт. За миг тя постоя в дъното и се заслуша, после отиде до последната пейка.

Свещеникът казваше:

— … и така, ако на някого е известна причина, поради която тази двойка не бива да встъпва в свещен брачен съюз, нека проговори сега или завинаги да… — Той вдигна очи и видя Лесли. — … запази тайната.

Всички започнаха да се обръщат към Лесли и си шепнат. Хората предусетиха, че ще станат свидетели на драматична сцена, и църквата се изпълни с внезапно напрежение.

Свещеникът за миг помълча, а после нервно се прокашля.

— В такъв случай в съответствие с властта, която ми е предоставена, аз ви провъзгласявам за мъж и жена. — В гласа му се долавяше дълбоко облекчение. — Можете да целунете булката.

Когато той отново вдигна поглед, Лесли си беше отишла.

 

 

В последната бележка в дневника на Лесли Стюарт пишеше:

Мило дневниче, сватбата беше прекрасна. Булката на Оливър е много красива. Носеше бяла рокля от дантела и сатен с бюстие и наметка. Оливър беше много красив. Изглеждаше щастлив. Радвам се.

Защото преди да приключа с него, ще го накарам да съжалява, че изобщо се е родил.